Петър Бобев
Светещата гибел (25)

25

Сашо се бе преобразил до неузнаваемост. Преживените тревоги, разтърсили цялото му същество, по чудо бяха прогонили доскорошното външно безразличие, сковаността и болезнената нерешителност. Единият удар бе разстроил душевната му устойчивост, другият я връщаше в строя. Преобразяваше го в едно преждевременно възмъжало, съобразително и предприемчиво момче. А може би за това допринесе и съвсем новата, напълно различна обстановка, подхождаща повече за фантастичен филм, отколкото за действителността.

Той не можа да се застои в стаята, където ги бяха отвели и оставили в очакване по-нататъшните нареждания на водача. Неудържимата любознателност не го оставяше да стои на едно място бездеен, а го караше да излезе, да обиколи удивителното селище. Да види всичко, да разбере всичко.

И той се измъкна навън. Коридорът се оказа безлюден. Едни от акванавтите спяха, замаяни от морфина, други се бяха отдали на обикновените си занимания. В Мерисити никой не стоеше без работа.

На минаване покрай кабинета на сър Чарлз, който вече наум си бе нарекъл „Тронната зала“, Сашо неволно чу няколко от разменените между бунтовниците думи. И решението му се роди начаса.

Той приближи предпазливо, заключи безшумно вратата и избърза при майка си.

— Веднага! — пошепна й той. — Да бягаме!

Ала тя се поколеба. Ако беше сама, нямаше да мисли много. Но така, с него, след като го бе намерила. Към нови опасности…

Синът й не я остави да размисля:

— А забрави ли заплахата му? Че ще ни накаже по-жестоко и от смъртта… Какво мисли да прави?

— И все пак… — тя вече се бе изправила, готова да го последва. Но все още здравият разум, предпазливостта правеха последните си опити.

— Или си решила друго? — Сашо я погледна изпитателно, с искрица на разочарование в очите. — Да му служиш…

При тоя поглед тя се реши.

— Да вървим!

През тия няколко десетки часа, откак се намираше в Мериленд, малкият беглец бе разучил всичко. И научил поне най-необходимото.

Той изнесе от склада два реактивни двигателя, два резервоара с хранителна смес, два портативни фоновизора и две пушки. И така екипирани, претоварени, двамата се измъкнаха безшумно навън, в злокобния мрак, който обгръщаше подводния град.

Сашо не бе забравил никой урок.

— А сега, както казва мистър Елбери, като при нощен лов!

Той опря гръб в нейния гръб. После двамата едновременно включиха двигателите. Понесоха се право нагоре, тласкани от бликащите зад тях водни струи, като използуваха плавниците на краката си единствено за кормила.

Очите им постепенно привикваха към тъмнината. Вече успяваха да различат проблясващите ту тук, ту там искрици, които отскачаха безредно при тяхното приближаване.

А това? Цяла редица огънчета като светещи маниста се устреми насреща им, после свърна вляво. Изчезна.

— Черна бодлива акулка — опита да я определи Костова.

В същия миг видя друга рибка, грейнала в синкав ореол.

— Също акула!

Сашо се разсмя:

— Това дребосъче! По-малко от педя!

Не довърши. Току пред носа му избухна в безшумен взрив ослепително грейнало облаче. И освети скаридата, която го бе изхвърлила в законната си самоотбрана, освети и врага й — риба изрод, сякаш само уста и нищо друго.

— Стилофорус хордатус!

Преди да чуе последните й думи, Сашо натисна спусъка, по-скоро усетил, отколкото видял връхлитащото отгоре му тяло.

Майка му тозчас включи фенера. И в светлия му сноп видяха потъващата надолу, смъртно поразена, седем-осемметрова акула.

— Опасна среща! — възкликна биоложката, като тозчас угаси светлината, за да не примамва други хищници. — Шестохрилна акула!

А Сашо продължаваше да си повтаря като в припев:

— Като нощен лов в джунглата!

Тогава, странно обезпокоени, забелязаха високо над главите си някакъв светещ облак. Готови за всяка среща, те продължиха да изплуват.

Но спряха. Тоя път не беше безобидно струпване на планктон, както бе допуснала доктор Костова. А грейнал в странно, призрачносинкаво сияние, като мъждукащ гнил пън в гората нощем, архитевтис терибилис. Агонизиращ. Той потъваше в мрака, гърчейки в бавни конвулсии пипалата си. Сякаш не животно от органи и тъкани, с кръв и сърце, а зловещо привидение, зъл дух, изригнат от най-кошмарните сънища.

Доктор Костова знаеше, че главоногите не чуват, и въпреки това, едновременно ужасена и зарадвана, пошепна:

— Заразата действува! И то по-бързо, отколкото предполагахме.

Тоя калмар още не бе потънал, когато отгоре се зададе втори грейнал облак, трети, четвърти… За беда — не издъхващи, не и мъртви. Наистина — болни, вече обречени на тая светеща гибел, ала достатъчно могъщи, достатъчно опасни за опитващите да се промъкнат незабелязано край тях дребосъци. „Светеща гибел“ и за хората.

Двамата опитаха да избягат, да заобиколят надвисналото над главите им исполинско множество. Ала враговете вече ги бяха усетили и не мислеха да ги оставят. Няколко по-пъргави колоси, изстреляли се като нажежени ракети, им пресякоха пътя.

И беглеците, при липса на друг избор, трябваше да приемат боя. Първи откри огън Сашо. Наистина така, без опит, той се оправяше трудно, но затова пък целите му бяха тъй обемисти, че всеки отправен, дори наслука, откос все попадаше в някое тяло.

Едно… Две… Три… Едно след друго чудовищата напускаха моресражението, осакатени, обезобразени, потъвайки надолу, ала все тъй пламтящи и след смъртта си.

За беда в мястото на всеки изваден от строя изникваха нови два. И още… И още… Извираха, размахали огнени пипала, сякаш зараждащи се в безкрайността полудели спирални галактики.

Накъдето и да тръгнеха майката и синът, все тъй с опрени гърбове, навред ги пресрещаше нова чудовищна тълпа. И те трябваше да стрелят, да стрелят… В някаква небивало зловеща скотобойна.

Сашо прехапа устни.

— Пушката… Засече…

Натисна втори, трети път. Ясно, акумулаторите й се бяха изтощили напълно.

Свръхкалмарът, към когото я бе насочил, се носеше насреща им невредим, придружен от десетина свои събратя, едни светещи, други здрави, огрявани от заревото на болните. Цяла гора от пипала се гънеше към тях.

Нямаха друг изход.

— Назад! — извика доктор Костова.

Налагаше им се да пестят тока в останалата им единствена пушка.

И двамата забиха с главите надолу, следвани по петите от пламтящите хищници, чиито водни ракети бумтяха като оръдейни изстрели. Нямаше нужда да гледат компаса. Звуковият маяк на Мериленд им показваше вярната посока. Но архитевтисите, сякаш усетили намерението им, отново им пресякоха пътя.

Принудени от обхода на враговете, Костова и Сашо свърнаха вляво, където се открояваше в екрана на фоновизора страшният провал на подводна клисура, оградена от стръмни скалисти склонове, нацепени в заплашително зейнали пукнатини и дълбоки урви. Само с усилие на волята успяваха да си внушат, че са на родната Земя, а не на някоя друга далечна, враждебна планета.

Там, из тия пропасти, трябваше да дирят спасение.

Глутницата стягаше обръча си, притискаше ги към клисурата, ще речеш по отдавна замислен коварен план. А те, макар че се досещаха за тоя план, при липса на друго разрешение, послушно се намъкваха в капана.

Внезапно в екрана им се провидя иначе незабележим, огромен свръхкалмар, застанал с главата надолу, който пълзеше по дъното, докосвайки го леко с върховете на пипалата си, като чудовищна балерина.

А зад него зееше тесният отвор на някаква пещера.

— Направо! — извика биоложката.

Двамата прелетяха покрай неестествено застаналата страхотия, мушнаха се в пещерата и притихнаха.

— Женски калмар! — рече Костова. — Снася яйцата си. Да се надяваме, че не ни е усетил.

Сашо надзърна боязливо. Видя как исполинската носачка измъкваше от мантийната си торба дълги, желатинирани яйца и ги закрепваше към една скала, подобни на гроздове великански банани.

Внезапно той извика. Нещо дълго, като двуметрова змиорка се шмугна между краката му и излетя навън.

— Можеше да бъде и по-лошо! — каза майка му. — Плащеносна акула. И тя хапе. Нали е все акула?

Биоложката претърси пещерата с фенера. Не откри друга заплаха. Най-обезпокоителното изглеждаше това, че на дълбочина десетина метра пещерата се задънваше, без никакъв друг излаз, без никакво разклонение. Като торбата на рибарски трал.

— Разчитам само на носачката! — повтори Костова. — Те са свирепи майки. Не допускат никого до яйцата си.

И наистина, преследващите ги калмари не посмяха да се приближат. Кръжаха наоколо, с радиус триста-четиристотин метра. Не си отиваха, ала и не престъпваха тая граница.

Загледана през отвора на пещерата в странния танц на пипалата тя промълви:

— Удивително! Във вкаменената тиня на отдавна пресъхналите древни морета са се запазили отпечатъците от върховете на калмарски пипала, които така, по съвсем същия начин, са закрепвали яйцата си преди петдесет-шестдесет милиона години.

Насреща им се мярна риба с розови светещи зъби. Врътна се и изчезна. После, с бавни пулсации приближи медуза като зеленикав лампион, в чиято грейнала вътрешност прозираха погълнатите скариди. А по тинята не спираха да се поклащат като ливада при вятър безустите погонофори.

Никой не разбра как стана това — как ги забеляза снасящата майка, която допреди малко повтаряше механично запаметения от милиони години майчин ритуал, без да вижда, без да чува, като в захлас. Дали тя, с нейните сетива, с нейния мозък, осъзна чуждото присъствие? Или самата й тентакула, по своя подбуда, в странна самоизява, разчитайки на собствените си вкусови органи, като заобикаляше преценките и заповедите на центъра, реши да провери що за твари бяха тия примамливо миришещи живи късове.

И бавно се намъкна в пещерата. За да влезе, петметровата й длан се сгъна като фуния. После изведнъж избра жертвата си. Без очите на калмарката да виждат, пипалото само се насочи към момчето.

Доктор Костова се оказа по-бърза. Натисна спусъка. И ултразвуковият сноп отряза мигновено дебелата като столетен дъб тентакула. А понеже се опасяваше от намесата и на втората лапа, тя се подаде навън, та простреля вече осакатената носачка, която първа бе нарушила несключеното примирие.

Тозчас съжали. Разбрали мигновено, че самката, допреди миг по законите на рода им неприкосновена, вече е мъртва, останалите калмари вкупом прекрачиха доскорошното й владение. Сблъскаха се пред пещерата. За щастие сблъскването не позволи на никой от тях да излезе напред, за да вмъкне пипалата си в опразнения отвор. За кратко това бе спасило клетите затворници. Но докога ли?

Костова, изправила се на входа с насочена напред пушка, не забеляза какво става зад нея. Затова, когато чу вика на сина си, ужасена отстъпи назад. И видя нещо, което, въпреки че го знаеше теоретично, сега, когато го срещна в действителност, я изуми. И потресе.

Отрязаната длан на вече мъртвата калмарка продължаваше да живее самостоятелно, подобна на изрезка от луната, осеяна с вендузи като лунните кратери. Живееше, гънеше се и пълзеше към набелязаната жертва.

Сашо се дръпна надясно. Неумиращото пипало го последва. Метна се вляво — и пипалото подире му. Обезумяло от уплаха, момчето опита да го прескочи. Но, непремерило силата на реактивната струя, се удари в ниския таван. Изгуби съзнание. После бавно, както става във водата, полегна на дъното.

И калмарската лапа забърза към него, готова да впие в тялото му ноктестите си смукала.

Изплашената майка отправи в упор оръжието си. Разсече на две чудовищната длан. Напразно. Тоя път вече двете части самостоятелно полазиха към общата плячка. Нов откос… И нов… И нов…

Чак когато ги накълца на десетина къса, те най-сетне се укротиха. Притихнаха отпуснати, като само от време на време потрепваха в мъчителни гърчове.

Доктор Костова се хвърли към сина си и го прегърна. Не беше пострадал тежко. Ето, идваше в съзнание.

Тогава видя, че резервоарът с хранителната му смес се бе пробил при удара и съдържанието му — изтекло.

А храната тук, в това състояние, беше равностойна на въздуха за дишане. Без храна при тоя анаеробен режим синът й щеше да отпадне бързо, да изгуби сили. И да загине. Все едно — от задушаване.

И тя не се поколеба. Нали беше майка? Свали своя резервоар и набързо го размени с неговия.

Отначало Сашо не забеляза тая благородна измама. Сви се до нея в дъното на пещерата с вторачени очи към мъждукащия от грейналите навън калмари отвор.

Трябваше да чакат. Нямаха право да използуват докрай запасите на пушката. Пък и не знаеха какви са тия запаси. Сигурни бяха в едно — нямаше да стигнат за разгонване на дебнещите хищници, които, раздразнени, че плячката е изчезнала от погледите им, почнаха да се блъскат, да счепкват пипала и клюнове.

По едно време Сашо усети как тялото на майка му някак омеква, отпуска се обезсилено. Светна с фенерчето. Наистина, очите й се бяха притворили, лицето се бе сгърчило в мъчителна гримаса.

И видя пробития резервоар.

Начаса разбра. На свой ред и той ги размени.

Беше решил — щяха да се редуват, додето могат. Или двамата щяха да се спасят, или…

А се досещаше, по-право сигурен беше — вече нямаше надежда. Само чудо можеше да им помогне, така обсадени от тая орда безпощадни исполини.