Петър Бобев
Светещата гибел (24)

24

Откак се озова в това неправдоподобно, неразбираемо от здравия му разсъдък, положение, Девид Дейвис току си повтаряше полугласно:

— Питагоре, не си прав!

Бе прочел някога мисълта на древния философ: „На нищо не се учудвай!“ И му бе допаднала на сърцето. Но сега? Как можеше да овладее не учудването, а изумлението си?

И наистина, откак зърна в илюминатора на повредената подводница момчето, за което всички знаеха; че отдавна е мъртво, (та нали той самият го видя в лапата на кракена?!) непрекъснато се срещаше с толкова чудни, направо невероятни явления. Струваше му се, че сънува и то един от най-безсмислените си сънища — или пък че направо е полудял…

Само че лудите не осъзнават лудостта си…

След като ги бяха извлекли на повърхността, пръв влетя вътре Сашо, не удавник, не безплътен мрачен призрак, а жив и здрав както преди и се хвърли да прегръща обезумялата си от радост майка.

Тогава Дейвис се убеди напълно. И на въздуха малкият не дишаше. И на въздуха говореше с оня странен апарат на гърлото.

После дойде Джек Елбери, атлетът. Обясни им, че за известно време, поради секретността на задачата им, ще трябва да останат при тях като принудителни гости. Предупреди ги учтиво, че при отказ тримата: Костова, синът й и Дейвис, ще бъдат потопени с подводницата си. Увери ги да не се съмняват в това. Целта, на която той и другарите му служели, била толкова важна, че нямало да се спрат пред никакво средство.

Парламентьорът бе очаквал съпротива, ругатни, заплахи. И се учуди, че думите му бяха посрещнати почти без възражения. Може би бяха обезсилени от преживяното. Може би. Но може би имаше и друго. Костова беше изпълнила задачата си. При това — намерила и сина си. А където беше той, на нея и беше добре. И още нещо, ненапълно осъзнато, но настойчиво — щеше й се да разбере по какъв начин тия чужденци бяха постигнали целите на покойния й мъж.

И може би най-важното. Съществуваше вероятност изготвената от нея бактериална култура да изгуби вирулентността си или пък самите калмари да си изработят имунитет. Доктор Костова трябваше да продължи наблюденията си. А по-добро място за това не можеше да измисли. Тя си оставаше един всеотдаен учен при всички обстоятелства.

Все заради същото, заради тайната на безкислородното дишане, но по съвсем други подбуди, не възрази и агентът на „Лойд“. Хрумнало му бе изведнъж — ами ако успее да се добере до тази тайна и да се върне на сушата? Колко ли щяха да му предложат за нея оръжейните магнати, разузнавателните служби?

Последния път пак не успя — авиотръстът повреди подводницата.

Дано пък сега най-сетне му се усмихне щастието!

Бяха ги инжектирали с анаеробния ензим, след което ги бяха отвели в дълбоководната си крепост.

И вече няколко дни там — все чудесии: и отоплението, и осветлението, и непрекъснатото ядене, и ултразвуковите оръжия. Особено тия оръжия! Само за тях онези, които разбират, щяха да дадат милиони…

Предстоеше му само това — да разкрие тези тайни. И да бяга.

Успееше ли — край на нуждата, край на недоимъка! Щеше да заживее най-сетне и той като хората. А хора за него бяха само, които блаженствуваха в лукс и охолство, които имаха пари, а това значи власт над другите, които имаха слуги — шофьори, камериери, секретарки, служащи. Другите, които нямаха пари — те не бяха хора, а работни добичета с ожулени от яремите вратове, с пречупени воля и достойнство.

Преди малко Сашо и майка му бяха влезли в кабинета на сър Чарлз, все едно на аудиенция при крал. Всъщност така рече и оня мургав испанец, дон Мигуел, когато ги въведе вътре.

Внезапно в помещението, предназначено видимо за чакалня, влетя, ако може да се нарече така тоя спънат от водата забързан ход, дребен светлоок и плешив мъж, приведен от съпротивата й, ходещ и плуващ едновременно, със замаян, блуждаещ поглед.

— Елена! — извика той прегракнал. — Сашо!

Хвърли се към вратата, забравил реда, и я разтвори рязко.

— Детето ми… Жена ми…

Не успя да влезе. Дон Мигуел и още един пазач го настигнаха и отведоха назад. А през отворената врата Дейвис чу лъжливото обяснение на сър Чарлз:

— Един луд… Не на всички нервите издържат тук…

Ала Дейвис беше уверен, че не е луд. И ново хрумване изплува в съзнанието му. Ако това наистина беше доктор Марио Булгаро, възкръснал по чудо като сина си, и Дейвис успееше да го спаси, то наградата му щеше да се окаже баснословна.

Той притвори очи, замаян от бъдещето, което го очакваше.

Само след минута тореадорът седна до него.

— Укротихме го. Една инжекция — и толкоз!

— Инжекция?

— Морфин! — усмихна се дон Мигуел. — Искаш ли?

Запитаният трепна. Неволно се отдръпна да се предпази от невидима опасност.

— Твоя работа! — махна с ръка испанецът. — Ама знай, много губиш. Най-сладкото…

После приближи ларингофона си до ухото му:

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

Дейвис го изгледа подозрително. Подпитваше ли го?

— Иначе… — добави дон Мигуел. — Цял живот — все тук… В тая гробница… Без морфин никой не би издържал…

Дейвис се усмихна.

— Е, какво? Да речем, че искам…

— Ако ми помогнеш, когато му дойде времето, ще те изведа горе, при хората. На белия свят. Да видя и аз синьо небе. Да вдъхна мирис на окосено сено… Да зърна една корида… Пък да мра…

Той го хвана за ръкава поривисто.

— Съгласен ли си?

Застрахователният агент не бързаше да поема рискове.

— Ако нямам друг избор…

Тореадорът снижи повече глас:

— Гледам те, не си случаен човек. Ще можеш ли и да ме отървеш от закона?

Нищо не му струваше да обещае. Сега, когато плановете му от мъгляви блянове даваха надежда да се превърнат в щастлива реалност, можеше да обещава всичко.

— Джентълменска дума!

Не свариха да се договорят повече. Но това засега стигаше. Вратата се отвори и отвътре излязоха майката и синът, и двамата с еднакво вирнати глави и еднакви гневни искри в очите. Изглежда, разговорът е бил неприятен. Дори във водата, за да запази приличния си вид, Костова бе успяла да си направи подходяща прибрана прическа.

Джек Елбери се подаде на вратата и го покани:

— Мистър Дейвис, заповядайте!

Следван от дон Мигуел, той влезе.

Насреща, зад тежкото бюро седеше сър Чарлз.

Седеше с такова царствено величие в огромното си кресло, същински трон, че посетителят, неволно усетил силата на волята му, едва сподави обзелото го желание, сякаш вродено у англичанина, да му се поклони като на крал. Липсваше му само златната корона.

— Извинете ме, мистър! — рече сър Чарлз.

И се обърна към подчинените си:

— При нейната упоритост нямам друг избор. Тази жена ми е нужна. Тя трябва да ни разкрие начина, по който да ограничим предизвиканата от нея панзоотия по калмарите.

Дейвис не беше сигурен дали тази заплаха не се отнасяше косвено и към него.

Джек и Мигуел кимнаха в знак на съгласие.

— Затова още сега, докато аз беседвам с мистър Дейвис, вие й дайте първата доза морфин! Нейната воля трябва да бъде сломена!

Морския Тарзан и Тореадора размениха бързи погледи, след което Джек Елбери излезе напред.

— Сър, аз отказвам да сторя това!

Главатарят го изгледа слисан от дързостта му.

— Стига гнусотии! — добави Джек. — Нали уж ги оставихме горе…

Сър Чарлз бе успял отново да се овладее.

— Вие ли ще ме съдите, мистър Елбери? Вулгарен убиец…

— Да! — избухна Джек. — Аз! Аз съм убиец, вярно е, но вие сте лош човек… А лош е този, който винаги се мисли за прав… По-гнусно от обикновеното убийство е да убиеш не тялото, а душата…

Сър Чарлз отново избухна:

— Дон Мигуел, веднага! Затворете тоя размирник в стаята му! И без морфин… Без морфин…

В същия миг, възползувал се от гнева му и успял да се примъкне незабелязан зад него, тореадорът стовари върху тила му дръжката на водолазния си нож. Водата притъпи замаха, затова ударът не се оказа смъртоносен. После се метна отгоре му и заедно с Морския Тарзан го овързаха здраво.

Шефът се съвзе скоро. Изгледа ги отдолу смразяващо с полуотвореното си синьо око. Но не каза нищо.

— Сър! — пристъпи напред испанецът. — Поставяме ви едно условие! — само с него не можа да премине на „ти“. — Да ни дадете шифъра на сейфа…

Сър Чарлз сви устни.

— С метежници не преговарям. За бунт дедите ми са бесили на реите.

— Трябва, сър! — засмя се тореадорът. — Иначе… Животът ви…

Доскорошният шеф, а сега беззащитен пленник, намери достатъчно самообладание да отговори:

— Смятах ви за най-достойните. Замислях да ви провъзглася за херцози. Когато и аз се коронясам. И двамата. А то… Види се, такава е ориста на кралете — да се обграждат с най-подлите…

Джек го прекъсна:

— Сър, чакаме — шифъра…

Макар и отдолу, вързан, в краката им, сър Чарлз го изгледа погнусен. Гласът му беше станал отново равен и спокоен. Синьото око се бе прикрило съвсем. И сега изпод клепача поглеждаше зеницата на другото, топлото око.

— Нека продължим беседата си за храбростта! Освен изброените от вас, мистър Елбери, има още една нейна разновидност — храброст по убеждение. Защото вярваш в нещо, в някаква цел…

И поклати глава.

— Вие и двамата няма да го проумеете. Не сте устроени така. Повече ще ме разберат доктор Булгаро, доктор Костова, та и синът й. Вие няма да схванете защо Мария Стюарт, когато е могла с едно отказване от короната да запази живота си, е отвърнала: „По-добре мъртва, но кралица!“ Да повторя ли и аз смисъла й? „По-добре мъртъв, отколкото да разкрия шифъра, да ви дам морфина и така да изгубя цялата си власт над тая паплач, над вас!“

В първия миг двамата заговорници се смутиха. Но само за миг. После дон Мигуел, по-малко чувствителен на обидата, отново заговори:

— Няма защо да ви убиваме, сър. Само ще ви оставим без морфин. По вашия пример. Накрая и вие като всеки от нас, когато почнете да полудявате без него, ще ни издадете и майчиното си мляко.

— Преди мен вие ще полудеете!

— Няма, сър! Докато вие отсъствувахте, аз успях да спестя някоя и друга ампулка. Ще стоим до вас, ще си впръскваме насладата, а вие ще ни гледате. И ще ревете като ранен бик, ще молите…

Наистина, все още не бяха го опознали. Не допускаха, че и неговата дързост се дължеше на увереността в своята предвидливост. Отдавна, в очакване на подобен опит, той носеше в запас, скрита в дрехата си, една от специалните дълбокоморски спринцовки с няколко приспособени за същите условия ампули. А с неуловими движения на китките вече бе успял да поразхлаби въжето, с което беше вързан, дотолкова, че да направи нужните за целта движения.

— Вие сте страхливец, дон Мигуел! — процеди през зъби сър Чарлз — Можехте да ме премахнете, а не посмяхте. Аз пък няма да се уплаша и ще ви премахна. Вас и мистър Елбери. Затова чуйте отсега какво наказание съм ви отредил. Ще ви лиша напълно от морфина. И без оръжие ще ви изгоня от Мериленд. А вие, ако имате въображение, представяйте си какво ви очаква после… Представяйте си…

А Девид Дейвис, макар и бездеен, ненужен засега, ликуваше. Размирието беше дошло, избухнало дори по-рано, отколкото го очакваше. Размирието щеше да му даде възможност да осъществи дръзките си планове.

И докато обърканите заговорници си шепнеха, обмисляйки новите ходове, той се измъкна от стаята.