Петър Бобев
Светещата гибел (23)

23

Морския Тарзан беше изкусен спасител на удавници. През живота си, все на море, бе имал възможност много често да показва умението си. Но въпреки всичко накрая, след цял час безуспешно изкуствено дишане, вече беше готов да се отчая, когато сър Чарлз, застанал над наглед безжизненото момче, бе предложил да го инжектират с анаеробния екстракт. Така едновременно бяха постигнали два резултата: предпазване на организма от фаталните последици на хипоксията, кислородното гладуване, и подготовка за бъдещия подводен режим без дишане.

И наистина, след половин час, оставен напълно в покой върху люка на излязлата над водата подводница, Сашо бе потрепнал няколко пъти с клепачи, преди да ги отвори напълно.

Но удивлението му от обстановката и ужасът от преживяното го бяха разстроили съвсем. Той само беше се надигнал, огледал тревожно и разридал неудържимо.

Без да произнесе ни дума.

Двамата му спасители го бяха разпитвали дълго да каже кой е и откъде е. Напразно. Той само ги бе гледал безучастно, сякаш не ги чуваше.

Накрая отегчен, Джек бе предложил да го стоварят на брега, под грижите на тамошните лекари, обаче сър Чарлз бе отказал решително. Момчето наистина можеше да е получило нервно разстройство. Но отде можеха да знаят, че като се прибере на сушата, нямаше да си спомни всичко и да се разприказва.

Отде да знаят, че не се преструва?

Естествено, надделя неговото мнение — Сашо да остане при тях засега пленник, а в бъдеще — най-младият му поданик, първият от тези, които без морфин щяха да изграждат Мериленд, които щяха да утвърждават световната му мощ.

Едва тогава, поуспокоени, бяха погледнали наоколо, бяха видели отново красотата на синьото море, искрящото неаполско небе, приказно красивата скална грамада на Капри с полазилите по нея бели сгради, потънали сред зеленина и разкошни цветя.

Сър Чарлз бе промълвил:

— Тук прекарахме с Мери медения си месец…

И бе замълчал, вторачил невиждащ поглед напред, смазан от спомените.

А Джек бе отвърнал:

— Наситил съм се на тая красота! Сега ме влече оная, долната красота. При това без епидемии — без грипове. Наситя ли се и ней, навярно ще ми се прище да се преместя в третия свят, в царството на Плутон. И то сам, преди морфинът да ме е съсипал напълно. Да изпитам и това. Така съм устроен, несъвършен, порочен дори — жаден за все нови и нови преживявания… При това вече свикнах с мрака. Надявам се, че при Плутон няма да е по-тъмно…

И докато още се съвещаваха как да обезвредят доктор Костова, бяха чули по радиото съобщението, че тя е отлетяла с хеликоптер, охраняван от ескадрила бойни самолети, да провери във водите край Сардиния предоставената й на разположение от „Лойд“ научноизследователска подводница.

Без да губят време, те се бяха потопили и отплавали нататък с надежда да й попречат още при първите опити.

Но додето пристигнат, пак по радиото бяха научили, че след първото успешно слизане изследователката се е върнала в Неапол за доуточняване на метода си.

Още насред път бяха уловили съобщението за втория й опит, нейде около Майорка. И бяха свърнали нататък. И повторно, докато отидат там, разбраха, че и сега са закъснели.

Добре, че с това съобщение беше предадена главната новина. След като се завърне в Неапол за окончателна подготовка, доктор Костова щяла да направи решителния си опит за масово заразяване на калмарите, като ги нападне при брачния им сбор в Атлантическия океан. Съобщили бяха също така точните координати и времето на замислената акция.

На сър Чарлз не му бе останало нищо друго, освен да избърза нататък, за да я превари, и ако му се удадеше, да разпръсне събиращите се калмари. Ако ли не успееше в това — да обезвреди и подводницата, и екипажа й…

За негова беда едно непредвидено забавяне попречи да пристигнат своевременно на определеното място. Огромни кракени, в безкрайно шествие, почти бяха задръстили Гибралтарския пролив. Сър Чарлз би опитал да се промъкне ведно с тях, ако не бяха самолетите и бреговата артилерия, които ги обсипваха със смъртоносната си градушка.

Подводницата се насочи по същия маршрут едва след като канонадата бе преустановена, видимо без особени загуби сред мекотелите, които дори не спряха похода си на запад. Тръгна веднага, за да мине подире им незабелязано от шумопеленгаторните станции на базата, понесе се с пълна сила през океана.

Когато наближи определения район, сър Чарлз видя през перископа завръщащия се хидроплан. Значи, бяха закъснели.

Корабът му се гмурна надолу, изследвайки морската бездна отдалеч с ехолота си. И когато напипа странното премятащо се нещо в дълбочините, решително се устреми нататък.

В това време Сашо лежеше в креслото зад тях в командния отсек. Замълчан, стиснал устни и очи. Не издаваше дали ги вижда, дали ги чува и разбира.

В действителност, след първото сътресение, от няколко дни той си бе възвърнал напълно душевното равновесие. Успял бе да се примири с удивителната способност на спасителите си — сега безспорно похитители — да живеят във водата, без да дишат. И най-удивителното — той самият да бъде като тях…

За него това умение не изглеждаше тъй потресаващо невероятно, както би се оказало за други, защото от съвсем малък беше свикнал с мечтите на баща си. Чудеше се само кой ли беше тоя, който бе успял да осъществи неговите мечти.

Досещаше се, че бързаха за някъде, но понеже не бяха споменавали ничие име, целта им оставаше също тъй загадъчна.

А се преструваше, че не забелязва нищо около себе си. Първото му отвличане не бе преживяно без следа. Оставило му бе недоверието. Мнителният — това е жестоко лъган наивник. И Сашо мълчеше и слушаше. От училище, където ги занимаваха сериозно с английски, беше в състояние да разбира обикновен разговор на тоя език. Дебнеше. Изчакваше случая, когато би му се отдала възможност да избяга. Една-единствена мисъл владееше съзнанието му между кратките заспивания, изпълнени с кошмарите на скорошните зловещи преживявания — бягството.

Трябваше да намери тоя случай. И да не го пропусне…

Достигнал разстоянието за действие на фоновизора, сър Чарлз включи и него, залепна пред екрана.

А когато нагласи на фокус преобразения на образ звук и очертанията се уплътниха, той неволно се усмихна:

— Крак ни е преварил! Доктор Костова, ведно с подводницата си, е обезвредена…

И обърна руля.

— За нас вече няма работа!

Тогава Джек Елбери запали и прожектора, чийто огнен сноп измъкна от мрака оплетената от пипалата на чудовищното главоного подводница.

Загледани в страхотното зрелище, двамата не забелязаха как малкият им пленник, чул името на майка си, подскочи от креслото и без да се замисля, се измъкна от помещението.

През няколкодневното съвместно пътуване бе наблюдавал излизанията на Джек и другарите му извън кораба, начина им за придвижване с портативните ракетни двигатели, лова им с ултразвуковите пушки.

Той се прокрадна набързо в склада, грабна окачените пушки и все тъй незабелязан, отвори люка. Не се съмняваше, че ще го преследват и за да се предпази от това, беше побързал да ги обезоръжи.

В първия миг, увиснал над бездната, все едно в космическото нищо, Сашо помисли, че ще припадне. Никога не бе плувал на дълбочина, от която не се вижда дъното. И то през деня… А тук, в тая черна пропаст! Пред тази десеторъка ужасия!

Но успя да се овладее. Първо — защото го нямаше страхът от водата като негодна за дишане среда. Така пригоден, той не можеше да се удави. Второ — притежаваше мощно оръжие. Нали беше виждал как с един откос ловците поразяваха всяка цел. И трето — там отсреща, в малката подводна лодка, премятана като играчка от калмара, беше майка му…

И никой друг, освен него не можеше да помогне…

Сър Чарлз, този налудничав тиранин, я бе обрекъл…

Никой друг…

Той имаше само нея — тя имаше само него…

След като натисна включвателя и ракетата го изстреля напред, Сашо побърза да насочи оръжието си срещу чудовищния враг. Дръпна спусъка. Но непремерен добре, откосът засегна само опашния плавник на калмара, отсече го като невидим великански меч.

Побесняло от болка, главоногото извърна към него исполинското си, пламнало от болка и злоба очище. Видя нищожеството, което му бе причинило болката, и метна към него едната си тентакула.

Малкият ловец успя да отскочи нагоре, тласнат навреме от водната струя на ракетата си. И там, избягал на недосегаемо разстояние от тая устремена към него уродлива ръка, подобна на извиваща се исполинска змия, насочи повторно пушката си.

Такъв привидно неравен двубой! Все едно заек, нападнал лъв…

И тоя път Давид успя да срази Голиата. Улучено между пламтящите очи, страшилището изведнъж се разгъна като изпусната пружина, отскочи назад, после омекна, разплу се, увисна във водата като пробит балон.

Сашо тозчас се спусна към илюминатора на освободената от плена подводница. И под светлината на прожектора на Елбери успя да разгледа вътрешността й.

И видя. Придържана от Дейвис, майка му опитваше да стане в изправилата се вече подводница.

— Мамо! — извика Сашо в изблик на несдържана радост.

И тя го чу.

Извърна се към илюминатора, загледана изумена, с широко разкрити очи. Това, което видя, надхвърляше възможностите на всеки разум. Отсреща, във водата, без никакъв дихателен апарат, плуваше нейният син. На две хиляди метра дълбочина! Нейният син, който бе загинал в калмарските пипала край Капри, на хиляди километри оттук!

Дух! Привидение!

Нямаше време да размисля, да преценява — тя, здравомислещата биоложка.

Разумът й не можа да го приеме, сърцето не можа да го понесе.

И преди да извика нещо, нещастницата притисна ръце към гърдите си, след което се строполи отново в безсъзнание на пода.

А Дейвис, олюляващ се, приближи до прозореца. Опря лице в него. С изблещени от ужас очи.

Сашо не усети опасността, обладан от една-единствена мисъл — как да проникне вътре, как да помогне на своята майка, след като я бе спасил от прегръдката на кракена?

Ала Джек Елбери видя мерналата се в далечината огромна сянка.

Бялата смърт!

Подушила лека плячка, тя не се колеба дълго. Насочи се право към прилепналото до илюминатора момче.

По-бърз от нея се оказа Морския Тарзан. Той се спусна към склада и като не намери никакво оръжие, досетил се, че това може да бъде дело само на беглеца, отвори люка и излетя безоръжен навън.

Тъкмо навреме!

Ако не беше неговата поява, древният кархародон само с едно смукване щеше да глътне нищо не подозиращата си жертва.

Елбери се стрелна дръзко насреща й. Смутена и тоя път от това досадно дребосъче, акулата трепна, забави устрема си. Поколеба се дали не е по-изгодно пътем да се справи с него, а после — с първоначално набелязаната плячка.

От това нейно поколебаване се възползува човекът. Когато тя кривна към него, той внезапно отскочи нагоре. И на минаване край свирепото й око, го порна сръчно с ножа. Ослепи я.

А тя сякаш не усети болка. Но понеже едната хапка изчезна от погледа й, тя се насочи отново към първата.

Увиснал почти над главата й Джек изкрещя към Сашо:

— Пази се! Акула!

Но виж, от гласа му — това необичайно явление в царството на мрака, огромната хищница трепна. Забави се за миг.

В тоя миг Сашо съобрази. Извърна се, насочил към нея оръжието си. Но не улучи.

Ала акулата усети миналия край нея смъртоносен лъч. Изведнъж решила, тя плясна с кривата си опашка като вертикалния стабилизатор на реактивен самолет. И напусна полесражението.

Достигнал беглеца, Джек го дръпна назад.

— Ей, малкият! Това е океанската бездна, не ти е булевард „Санта Лучия“ в Неапол. Тук е като нощен лов в гората.

— Имам пушка! — сопна се Сашо.

И посочи простреляния калмар.

— Все едно нощен лов в гората — повтори Джек.

— За отпред имаш оръжие, но нали не знаеш кой е зад гърба ти?

Колкото и да се дърпаше, момчето не успя да се измъкне от яките му ръце.

— Мирувай! — сопна му се Морския Тарзан накрая. — Не ти, ние можем да ги спасим…

При това полуобещание Сашо се укроти, остави се да го върне отново в подводницата.

— Вие луд ли сте, млади момко? — пресрещна го на входа сър Чарлз.

Беглецът вирна глава.

— Там е майка ми… Затова…

— Кааак? — от изумление сър Чарлз се задъха.

— Елена Костова, ваша майка…

Сашо кимна.

Капитанът се замисли. Явно търсеше възможност да се възползува от новосъздаденото положение.

Погледна го с тъмното око, кротко и съчувствено.

— Следователно, трябва да я спасим. Пък тя ще ни бъде полезна. Ако е благодарна. Щом може да заразява кракените, ще може и да ги лекува.

И не дочакал съгласието му, се обърна рязко към Джек:

— И вие! И вие сте луд! Излиза ли се така, безоръжен, навън, срещу Бялата смърт?

— Лудост ли е, сър, да помогнеш на човек в беда?

Сър Чарлз се усмихна.

— Ех, ако всичките ми хора бяха такива храбреци…

— Храброст! — сви устни Джек. — Никога не съм се смятал храбър, сър. Пък и тази добродетел е твърде сложна. И спорна. Има разни видове храброст. Едни са храбри от непознаване опасността, хора без въображение. Простете, като нашия бикоборец. Втори — от отчаяние. Може би — нашия беглец…

— А вие?

— Моето е само знание, богат опит. Умение да преценяваш от кое да се боиш и от кое не. Наполеон преминал невредим моста под обстрела на вражеската артилерия не поради храбростта си, а поради отличното познаване оръдията на противника, количеството им, разположението им и промеждутъците между отделните изстрели…

Сър Чарлз поклати глава.

— Оригинално, няма що…

А Джек добави:

— Всъщност съм страхливец, сър. От акулите не ме е страх, вярно е, защото ги познавам. Но се боя много от непознати опасности, например от болести…

— Смелият има достатъчно смелост да си признае страха…

— Сър, не позирам. Боя се. Защото не мога нито да видя, нито да усетя тия там бактерийки, вирусчета и не знам що. При всяко завръщане от по-дълго плаване грипът ме хваща, не ме пропуска. Ей затова, вярвайте ми, от една хрема се плаша повече от всяка акула.

Сър Чарлз не успя да сдържи усмивката си.

— При това и шегобиец…

— Не, сър!

И му показа белега от трапанация на черепа зад ухото си.

— Това е последица от хрема. Загнояване на ухото… От срещата ми с хремата… А от никоя среща с акула нямам белег…

Той внезапно промени разговора:

— А подводницата на доктор Костова?

Сър Чарлз реши изведнъж:

— Прикачете я на буксир! Щем не щем, ще се прибираме с още трима поданици… И първата жена след Мери в Мериленд…