Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Детска и юношеска литература
- Морски приключения
- Научна фантастика
- Приключенска литература
- Приключенска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- etsatchev(2013)
Издание:
Петър Бобев. Светещата гибел
Научнофантастичен роман
Първо издание
Рецензенти: проф. Цоло Пешев, Чавдар Гешев
Редактор: Весела Люцканова
Редактор на издателството: Елена Коларова
Художник: Димитър Бакалов
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Мая Халачева
Българска. Индекс 11/9537325531/6056–17–78
Дадена за набор на 12.I.1978 год. Подписана за печат на 15.VIII.1978 год.
Излязла от печат на 20.XII.1978 год. Формат 32/70/100
Печатни коли 21. Издателски коли 13,61. Тираж 50 115.
Страници: 336. Цена 0.72 лева
Издателство Отечество — София, бул. „Г. Трайков“ 2А
Държавна печатница Балкан, София, 1978
© Петър Бобев, 1978 г.
© Димитър Бакалов, художник, 1978 г.
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
19
Четириногия беше още жив, успявал да се спаси досега стотици, хиляди пъти от ужасните нападения на исполинските мекотели, доскоро основната му храна, а сега безпощадни, непобедими врагове.
Всъщност живот ли беше това? Тоя непреставащ кошмар, без край и без никакво поне кратко пробуждане.
Самките и децата му — тези, които бяха оцелели от човешкото коварство, загинаха едни подир други от светкавичните набези на придънните чудовища.
Той вече беше сам. Или не, не съвсем сам. Редом с него сега плуваше Белязания. В отсъствието на самките, ябълката на раздора им, те пак бяха възстановили предишното си приятелство.
И плуваха, лутаха се, търсеха убежище, някакво по-слабо солено море, където да се укрият от все повече намножаващите се и все повече нарастващите на големина свръхкалмари.
Пред тях се носеха, не по-малко наплашени, няколко опазили се косатки, водени от самеца с отгризания плавник. При тяхното приближаване плитчината закипя. Гмуркащите се тюлени, обезумели от страх, започнаха да се подхвърлят на брега и да се гънат като великански морски краставици, бягайки по-далеч от водата, от близостта с безпощадните си врагове. Изпотъпкаха яйцата и пиленцата на гнездящите птици, които се разлетяха с крясък над главите им.
Прибоят се блъскаше в пясъчното дъно и превръщаше водата в чудновата смес от пясък и въздушен прах, в която заглъхваха звуковите опипвачи на кашалотите, без да дават ехо, без да отразяват онова, което се намира зад нея.
Смутени от това явление, при което някои техни сродници бяха попадали на убийствената суша, изгубили най-сигурното си сетиво, а го знаеха добре с някакво вродено знание, китовете неволно обърнаха назад, макар че не биха се отказали да позаситят и те глада си с някой и друг тюлен. Сушата, някогашната незнайна родина, беше по-опасна от всички морски опасности.
Но докато търсеха своята Обетована земя, Четириногия и Белязания като всички живи твари трябваше да се хранят. Големите риби — тонове, мечове, акули — бяха избягали вече в плитчините и естуарите на реките. Оставаше им пак само това, което бе прехранвало и бащите, и прадедите им. Оставаха им само средните по големина калмари. Но за да се доберат до тях, те трябваше да навлизат във владенията на великанските им сродници, които само това чакаха.
Морето приличаше на нещо странно, на някакъв разтвор от милиардите милиарди планктонни ракообразни.
Наоколо гъмжеше от калмари, малки и големи, които се взаимоизяждаха, изграждайки си свой отделен свят, а двата кашалота се мъкнеха сред тях, премалели от глад и недоспиване.
Ето, Четириногия успя да улови в ехолокатора си самотен калмар, чиито размери му даваха надежда за победа. И главно — без опасна близост на чудовищните му братовчеди. Той се гмурна към него, насочил отдалеч ултразвуковото си оръжие.
Водните пластове, до повърхността грейнали с кристални отблясъци, постепенно посиняха, после потъмняха и накрая се превърнаха в плътен черен хлад; прорязан от искрите на светещите животни. Уплашени при внезапното му гмуркане, от пътя му отскачаха калмарчетата таксеуми и батотауми, чиито очи, поставени на дълги дръжки като охлюви, бяха снабдени със собствено осветление. Калмар хетеротевтис изхвърли огненото си облаче като светлинна граната и побягна.
Недалеч от тук, по континенталния склон, се спускаше в дълбините рибен пасаж като жив водопад. А наблизо, без да ги забелязват, се биеха на живот и смърт гигантски октопод и калмар.
Ловецът се поколеба за миг. Но предпочете първата си жертва.
Ето, наближи я. Звуковият му откос я улучи. Зашемети я.
За беда, преди кашалотът да я захапе, нейде отстрани връхлетя по-бърз от риба меч, друг по-голям калмар и му отмъкна плячката почти от зъбите. Побеснял от гняв и от глад, Четириногия се спусна подире му. Успя да го настигне скоро, защото грабителят, спъван от отчаяната съпротива на плячката си, не можеше да развие скоростта, на която беше способен.
В последния миг китът се подвоуми, усъмнил се в изхода на предстоящата борба. Ала докато той се колебаеше, из мрака излетя десетметрова риба трион. Случайно ли стана всичко, или предумишлено, и защо? Може би едва успяла да се отърве от пипалата на подобен убиец, тя се стрелна върху големия калмар и с едно минаване отряза главата му с наредените покрай рилото си остри като бръснач зъби. И отмина, задоволила донейде беса си и отмъстила поне на едного от безбройните си преследвачи.
Четириногия не остана безучастен към станалото. Той се спусна и опита да захапе поднесения му наготово от съдбата подарък. Не успя. Опита от другата страна. Също.
Тогава насреща му се спусна Белязания. Захапа и той огромния залък. Двамата задърпаха настървено, в мъчителен опит да си го поделят.
Така улисани, не усетиха опасността.
Едноокия бе разбрал, че нещо става в неговото царство.
Беше гладен. Остарял, изгубил предишната си пъргавина, той вече не можеше да лови по-малки калмари, сега главна храна на неговия род. Принуден бе да се задоволява с по-тромава плячка: китове, делфини, акули. А те все по-рядко се мяркаха насам. Затова нападна.
Когато Четириногия го усети, беше много късно за бягство. Той отправи срещу него ултразвуковия си лъч, макар и убеден поначало в безполезността му.
Свръхкалмарът го уплете с всичките си пипала отведнъж, и затърси тила му с гигантската си отровна човка. Кашалотът обезумя. От гняв, от ужас. Опита да се завърти като пумпал, както постъпваше обикновено. Напразно. Пипалата, два пъти по-дълги от тялото му, не го пускаха. Стискаха. Изцеждаха въздуха от дробовете. А могъщата помпа с глухи удари ги отнасяше, нападател и жертва, все по-дълбоко и по-дълбоко.
И може би това щеше да бъде краят на Четириногия, ако пак не се бе намесил случаят. Колко често всичко, добро и зло, дори животът, зависи от случая.
Друг свръхкалмар, кой знае по какви калмарски подбуди, реши да отнеме плячката на престарелия си сродник. А Едноокия, макар и по-слаб, съвсем не беше склонен да я отстъпи без бой.
Тъкмо това направи той. Пусна зашеметената, задушаваща се жертва, за да пресрещне противника с целия устрем на трите си диви сърца.
Двата колоса се сблъскаха, сплетоха се като две канари от восък, сляха се в едно премятащо се кълбо, от което се чуваше само стъргането на тигровите нокти и зловещото щракане на папагалските клюнове.
Четириногия излетя с последни сили нагоре, полужив от борбата. Изскочи на повърхността, задиша учестено.
Живот? Кошмар!
А каква беше тая миризма на кръв във водата? Дали тъй обилно кървяха неговите рани, нанесени от страшните калмарски смукала, които бяха отскубнали от кожата му кръгли полуметрови изрезки? От кукестите им нокти, раздрали дълбоко главата и корема?
А той все не можеше да се засити. Вдишваше-издишваше. Десетки пъти поред на коси, единични фонтани.