Петър Бобев
Светещата гибел (17)

17

Доктор Елена Костова вече почваше да се безпокои. Сашо никога не бе закъснявал толкова.

А днес? Какво ли се бе случило?

Тя позвъни в училището. Отговориха й, че момчетата са си отишли отдавна. Обади се в дома на един негов съученик, който каза, че са се разделили с Алесандро още преди два часа. Какво да стори? Да тръгне ли по болниците? Или в полицията?

А да чака — сърцето й не даваше.

Разтревожената майка застана до прозореца. А него все го нямаше. Само някаква мощна кола спря до тротоара пред тях. Тя не я и погледна. Нищо друго не я засягаше сега.

Над съседните къщи искреше морето — тоя ден точно такова, каквото го виждаме по илюстрованите картички: синьо неаполско небе над още по-синьото неаполско море. И кипнал бял прибой, който трупаше върху брега бели откоси — откос след откос. Ще речеш, заливът се е нагиздил в синя атлазена рокля с бели дантелени волани.

Тогава се позвъни.

Тя изтича, отвори вратата, зарадвана, сигурна, че е Сашо.

Пред нея стоеше един чужд човек.

Възнисък, набит, с неестествено широки рамене, с тежки, плътни ръце като мечешки лапи и широко лице с яка долна челюст. Направо неандерталска — неволно я сравни Костова. Остра рижа коса, късо подстригана и присвити, натрапващи се стоманеносиви очи. Със самонадеян, дори нахален поглед.

Тип на гангстер! От филмите.

Но гласът му прозвуча съвсем не по бандитски на ясен литературен италиански език:

— Синьора Костова?

Той свали шапка с добре усвоен жест на светски човек.

И сърцето й отново трепна. Предишният комплекс, тая досадна страхова невроза, която я бе обзела снощи при посещението на Жак Буланже, и този път стегна сърцето й.

Вместо глас от гърлото й се чу пресъхнал шепот:

— Какво обичате?

— Мога ли само за една минута? С хиляди извинения!

Тя поовладя гласа си:

— Журналист ли сте?

Усмивката, както и гласът му, не издаваха престъпник. Беше добродушна, открита. Усмивка на човек с добри намерения.

— Да ме пази Мадоната. Казвам се Девид Дейвис, представител на „Лойд“.

И й подаде визитната си картичка.

„Лойд“! Нима можеше да не знае най-голямата английска застрахователна компания? Особено, сега, когато в пресата от време на време се прокрадваха кратки съобщения за застоя в работата и.

Тя го покани, като премисляше трескаво. Какво ли щеше да й предложи? И как трябваше да му отговори?

Посетителят седна и със същата спокойна, предразполагаща усмивка започна:

— Безспорно на синьора Костова са добре известни затрудненията на фирмата ни. Клиентите ни вече се въздържат да застраховат корабите си. И защо ли — когато ги държат бездейни до кейовете. Ако някой безумец реши да сключи застраховка, това вече е почти чиста загуба за нас. Корабът не се връща. Би трябвало да отказваме ангажименти срещу риска „крак“ — ще речете вие. А това би означавало да загубим напълно доверието на клиентите.

Костова почваше да се досеща.

— Какво точно искате от мен? — прекъсна го тя. Друг път възпитанието не би й позволило това, но сега бързаше, тревожеше се за сина си.

— Да откупим откритието ви.

Тя отпусна ръце.

— Вече ми предложиха тая сделка. То се знае, отказах. Аз съм учен, не бизнесмен…

— Кой друг ви предложи? — запита Дейвис оживен.

— Представи се като Жак Буланже… От „Монд“…

— Жак Буланже… Нищо не ми говори… Пък и то е съвсем естествено… А нещо друго… Нещо особено… Някакъв белег…

Костова отвърна:

— Синът ми видял. Липсвал левият му показалец.

Девид Дейвис отвори широко очи.

— Я кой бил! Неофициалният представител на Авиотръста. А бихте ли ми казали — уверявам ви, не е нахално любопитство това — можете ли да ми кажете какво точно поиска той?

— Защо не? Да забавя употребата на бактериалната култура с шест месеца.

— Повече не им е нужно! — поклати разбиращо глава пълномощникът на „Лойд“ — Дотогава, при липса на ефикасно оръжие срещу „крак“, мореплавателните компании ще фалират.

Той вдигна глава.

— Интересите ни са едни и същи, синьора. И вие, и ние държим откритието ви да постигне целта си. Да ликвидираме тая напаст. Ей затова искаме да го откупим. Защото вие, с вашите възможности. Как да се изразя?… И институтът ви… И държавата… И международният комитет дори… Бюрократичната машина се задвижва мудно. Доклади, резолюции, бюджети, парламенти… А ние можем да го внедрим веднага. С всичките си средства, с необходимата бързина.

— Въпреки това, не мога! Аз съм обикновена сътрудница в нашия институт. То може да бъде решено само от научния съвет. И от иронизирания от вас комитет…

— Или друго — предложи Дейвис. — Да приемете нашата помощ. Вие правете каквото намерите за добре, при едно-единствено наше условие — скорост, максимална скорост… В състояние сме да ви предоставим начаса средства, лаборатории, апаратура, обезопасени кораби, научна подводница…

Костова се замисли. Това, виж, изглеждаше по-другояче. Че кой институт няма нужда от пари, от повече сътрудници, обзавеждане? При това изглеждаше искрен. Техният добре разбран интерес обясняваше необикновената им щедрост. Защо не…

В тоя миг телефонът иззвъня.

Тя скочи, вдигна слушалката. И чу:

— Синьора Костова?

— Да!

— Обажда се Жак Буланже. От „Монд“. Спомняте си, нали?

И замълча. Стори й се, че чу възбуденото му дишане. Готова беше да постави слушалката, когато той отново заговори:

— Принудени бяхме… При вашата неотстъпчивост… Синът ви е в наши ръце…

Тя едва не изтърва слушалката.

— Какво? Кажете!

— Синът ви, Алесандро, е в наши ръце. Ако до двадесет часа тая вечер не приемете предложението ни, няма да го видите никога. Уверявам ви…

— Изнудвач! — изхриптя Костова. — Как смеете?

Гласът от телефона, все тъй колеблив и неуверен, добави:

— Това е! Размислете! В двадесет часа пак ще се обадя… Иначе е…

И прекъсна.

Нещастната майка, притиснала с две ръце челото си, се отпусна в креслото.

— Изнудвачи! — повтори тя. — Как смеят!

Девид Дейвис, мълчал почтително досега и неволно подочул нещо от звучащата мембрана, промълви:

— Който е по-силен, той диктува условията.

И сложи ръка на рамото й.

— Добре ли разбрах? Жак Буланже или тоя, дето си е присвоил това име, е отвлякъл сина ви. И като откуп иска да изпълните условията им, така ли?

— Така! — почти изплака Костова.

Дейвис се изправи.

— За щастие аз познавам тоя тип. Работата ми е такава, длъжен съм да зная много. Случайно научих и това, че за него е приготвен самолет…

Той стана.

— Преди това позволете!

И без да дочака съгласието, набра някакъв номер по телефона.

— Задръжте запазения самолет на Барона! И съобщете в полицията да го арестуват. Заради отвличане… Кого ли? Сина на доктор Елена Костова.

След това я повика решително.

— Елате с мен! Ще опитаме да преварим!

Тя го последва, влезе в колата му.

Той натисна педала.

Седнала до него, Костова не спираше, като замаяна, да си повтаря:

— Толкова подло! Съвест! Нямат ли съвест! Морал…

Дейвис, без да откъсва поглед от прелитащия под колелата асфалт, отвърна сурово, с някаква досада:

— Морал! Добро и зло! Като папуасите: ако те изям — това е добро; ако ти ме изядеш — това пък е зло…

А Костова, сякаш без да го чуе, продължаваше да си говори сама:

— Оная злочеста майка… Не можех да я разбера… Която, за да спаси сина си, трябвало да издаде на турците тайния проход към крепостта Урвич…

— Какво казахте? — запита Дейвис, докато изчакваха на един светофар.

Тя въздъхна.

— Една жестока легенда… За майка… Извършила предателство, за да спаси сина си… И народът… За наказание… със силата на легендата я превърнал в скала…

После отново полетяха.

При входа на аеродрума едва не се сблъскаха с профучалата насреща им кола на Бърза помощ, подир която изтичаха няколко полицаи.

Костова случайно видя шофьора.

— Той е! — тя хвана ръката на Дейвис. — Жак Буланже!

Дейвис зави рязко, спусна се подир беглеца, който надуваше сирената, за да иска път.

Колата на Дейвис, мощна и бърза, все не можеше да го настигне, защото след отминаването на Бързата помощ другите коли заемаха веднага местата си.

А доктор Костова, стиснала до счупване пръсти, само, шепнеше.

— Сашо е вътре… Вътре… Толкова близо… И…

При воя на сирената следващият светофар се смени бързо, примига на зелено, пропусна беглеца и отново затвори пътя им с червената си заповед.

Когато пътят беше отново освободен, мнимата Бърза помощ беше изчезнала.