Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Детска и юношеска литература
- Морски приключения
- Научна фантастика
- Приключенска литература
- Приключенска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- etsatchev(2013)
Издание:
Петър Бобев. Светещата гибел
Научнофантастичен роман
Първо издание
Рецензенти: проф. Цоло Пешев, Чавдар Гешев
Редактор: Весела Люцканова
Редактор на издателството: Елена Коларова
Художник: Димитър Бакалов
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Мая Халачева
Българска. Индекс 11/9537325531/6056–17–78
Дадена за набор на 12.I.1978 год. Подписана за печат на 15.VIII.1978 год.
Излязла от печат на 20.XII.1978 год. Формат 32/70/100
Печатни коли 21. Издателски коли 13,61. Тираж 50 115.
Страници: 336. Цена 0.72 лева
Издателство Отечество — София, бул. „Г. Трайков“ 2А
Държавна печатница Балкан, София, 1978
© Петър Бобев, 1978 г.
© Димитър Бакалов, художник, 1978 г.
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
17
Доктор Елена Костова вече почваше да се безпокои. Сашо никога не бе закъснявал толкова.
А днес? Какво ли се бе случило?
Тя позвъни в училището. Отговориха й, че момчетата са си отишли отдавна. Обади се в дома на един негов съученик, който каза, че са се разделили с Алесандро още преди два часа. Какво да стори? Да тръгне ли по болниците? Или в полицията?
А да чака — сърцето й не даваше.
Разтревожената майка застана до прозореца. А него все го нямаше. Само някаква мощна кола спря до тротоара пред тях. Тя не я и погледна. Нищо друго не я засягаше сега.
Над съседните къщи искреше морето — тоя ден точно такова, каквото го виждаме по илюстрованите картички: синьо неаполско небе над още по-синьото неаполско море. И кипнал бял прибой, който трупаше върху брега бели откоси — откос след откос. Ще речеш, заливът се е нагиздил в синя атлазена рокля с бели дантелени волани.
Тогава се позвъни.
Тя изтича, отвори вратата, зарадвана, сигурна, че е Сашо.
Пред нея стоеше един чужд човек.
Възнисък, набит, с неестествено широки рамене, с тежки, плътни ръце като мечешки лапи и широко лице с яка долна челюст. Направо неандерталска — неволно я сравни Костова. Остра рижа коса, късо подстригана и присвити, натрапващи се стоманеносиви очи. Със самонадеян, дори нахален поглед.
Тип на гангстер! От филмите.
Но гласът му прозвуча съвсем не по бандитски на ясен литературен италиански език:
— Синьора Костова?
Той свали шапка с добре усвоен жест на светски човек.
И сърцето й отново трепна. Предишният комплекс, тая досадна страхова невроза, която я бе обзела снощи при посещението на Жак Буланже, и този път стегна сърцето й.
Вместо глас от гърлото й се чу пресъхнал шепот:
— Какво обичате?
— Мога ли само за една минута? С хиляди извинения!
Тя поовладя гласа си:
— Журналист ли сте?
Усмивката, както и гласът му, не издаваха престъпник. Беше добродушна, открита. Усмивка на човек с добри намерения.
— Да ме пази Мадоната. Казвам се Девид Дейвис, представител на „Лойд“.
И й подаде визитната си картичка.
„Лойд“! Нима можеше да не знае най-голямата английска застрахователна компания? Особено, сега, когато в пресата от време на време се прокрадваха кратки съобщения за застоя в работата и.
Тя го покани, като премисляше трескаво. Какво ли щеше да й предложи? И как трябваше да му отговори?
Посетителят седна и със същата спокойна, предразполагаща усмивка започна:
— Безспорно на синьора Костова са добре известни затрудненията на фирмата ни. Клиентите ни вече се въздържат да застраховат корабите си. И защо ли — когато ги държат бездейни до кейовете. Ако някой безумец реши да сключи застраховка, това вече е почти чиста загуба за нас. Корабът не се връща. Би трябвало да отказваме ангажименти срещу риска „крак“ — ще речете вие. А това би означавало да загубим напълно доверието на клиентите.
Костова почваше да се досеща.
— Какво точно искате от мен? — прекъсна го тя. Друг път възпитанието не би й позволило това, но сега бързаше, тревожеше се за сина си.
— Да откупим откритието ви.
Тя отпусна ръце.
— Вече ми предложиха тая сделка. То се знае, отказах. Аз съм учен, не бизнесмен…
— Кой друг ви предложи? — запита Дейвис оживен.
— Представи се като Жак Буланже… От „Монд“…
— Жак Буланже… Нищо не ми говори… Пък и то е съвсем естествено… А нещо друго… Нещо особено… Някакъв белег…
Костова отвърна:
— Синът ми видял. Липсвал левият му показалец.
Девид Дейвис отвори широко очи.
— Я кой бил! Неофициалният представител на Авиотръста. А бихте ли ми казали — уверявам ви, не е нахално любопитство това — можете ли да ми кажете какво точно поиска той?
— Защо не? Да забавя употребата на бактериалната култура с шест месеца.
— Повече не им е нужно! — поклати разбиращо глава пълномощникът на „Лойд“ — Дотогава, при липса на ефикасно оръжие срещу „крак“, мореплавателните компании ще фалират.
Той вдигна глава.
— Интересите ни са едни и същи, синьора. И вие, и ние държим откритието ви да постигне целта си. Да ликвидираме тая напаст. Ей затова искаме да го откупим. Защото вие, с вашите възможности. Как да се изразя?… И институтът ви… И държавата… И международният комитет дори… Бюрократичната машина се задвижва мудно. Доклади, резолюции, бюджети, парламенти… А ние можем да го внедрим веднага. С всичките си средства, с необходимата бързина.
— Въпреки това, не мога! Аз съм обикновена сътрудница в нашия институт. То може да бъде решено само от научния съвет. И от иронизирания от вас комитет…
— Или друго — предложи Дейвис. — Да приемете нашата помощ. Вие правете каквото намерите за добре, при едно-единствено наше условие — скорост, максимална скорост… В състояние сме да ви предоставим начаса средства, лаборатории, апаратура, обезопасени кораби, научна подводница…
Костова се замисли. Това, виж, изглеждаше по-другояче. Че кой институт няма нужда от пари, от повече сътрудници, обзавеждане? При това изглеждаше искрен. Техният добре разбран интерес обясняваше необикновената им щедрост. Защо не…
В тоя миг телефонът иззвъня.
Тя скочи, вдигна слушалката. И чу:
— Синьора Костова?
— Да!
— Обажда се Жак Буланже. От „Монд“. Спомняте си, нали?
И замълча. Стори й се, че чу възбуденото му дишане. Готова беше да постави слушалката, когато той отново заговори:
— Принудени бяхме… При вашата неотстъпчивост… Синът ви е в наши ръце…
Тя едва не изтърва слушалката.
— Какво? Кажете!
— Синът ви, Алесандро, е в наши ръце. Ако до двадесет часа тая вечер не приемете предложението ни, няма да го видите никога. Уверявам ви…
— Изнудвач! — изхриптя Костова. — Как смеете?
Гласът от телефона, все тъй колеблив и неуверен, добави:
— Това е! Размислете! В двадесет часа пак ще се обадя… Иначе е…
И прекъсна.
Нещастната майка, притиснала с две ръце челото си, се отпусна в креслото.
— Изнудвачи! — повтори тя. — Как смеят!
Девид Дейвис, мълчал почтително досега и неволно подочул нещо от звучащата мембрана, промълви:
— Който е по-силен, той диктува условията.
И сложи ръка на рамото й.
— Добре ли разбрах? Жак Буланже или тоя, дето си е присвоил това име, е отвлякъл сина ви. И като откуп иска да изпълните условията им, така ли?
— Така! — почти изплака Костова.
Дейвис се изправи.
— За щастие аз познавам тоя тип. Работата ми е такава, длъжен съм да зная много. Случайно научих и това, че за него е приготвен самолет…
Той стана.
— Преди това позволете!
И без да дочака съгласието, набра някакъв номер по телефона.
— Задръжте запазения самолет на Барона! И съобщете в полицията да го арестуват. Заради отвличане… Кого ли? Сина на доктор Елена Костова.
След това я повика решително.
— Елате с мен! Ще опитаме да преварим!
Тя го последва, влезе в колата му.
Той натисна педала.
Седнала до него, Костова не спираше, като замаяна, да си повтаря:
— Толкова подло! Съвест! Нямат ли съвест! Морал…
Дейвис, без да откъсва поглед от прелитащия под колелата асфалт, отвърна сурово, с някаква досада:
— Морал! Добро и зло! Като папуасите: ако те изям — това е добро; ако ти ме изядеш — това пък е зло…
А Костова, сякаш без да го чуе, продължаваше да си говори сама:
— Оная злочеста майка… Не можех да я разбера… Която, за да спаси сина си, трябвало да издаде на турците тайния проход към крепостта Урвич…
— Какво казахте? — запита Дейвис, докато изчакваха на един светофар.
Тя въздъхна.
— Една жестока легенда… За майка… Извършила предателство, за да спаси сина си… И народът… За наказание… със силата на легендата я превърнал в скала…
После отново полетяха.
При входа на аеродрума едва не се сблъскаха с профучалата насреща им кола на Бърза помощ, подир която изтичаха няколко полицаи.
Костова случайно видя шофьора.
— Той е! — тя хвана ръката на Дейвис. — Жак Буланже!
Дейвис зави рязко, спусна се подир беглеца, който надуваше сирената, за да иска път.
Колата на Дейвис, мощна и бърза, все не можеше да го настигне, защото след отминаването на Бързата помощ другите коли заемаха веднага местата си.
А доктор Костова, стиснала до счупване пръсти, само, шепнеше.
— Сашо е вътре… Вътре… Толкова близо… И…
При воя на сирената следващият светофар се смени бързо, примига на зелено, пропусна беглеца и отново затвори пътя им с червената си заповед.
Когато пътят беше отново освободен, мнимата Бърза помощ беше изчезнала.