Петър Бобев
Светещата гибел (12)

12

Все по-тежък ставаше напоследък животът на Четириногия. Не само поради непрестанните опити, въпреки получения урок, на Белязания да го измести от стадото. Не само поради настървеното преследване на китобойците, които с лъжливите си сигнали успяваха, преодолявайки неговата съпротива, да избиват една подир друга и самките му. Кашалотът навярно не си даваше отчет, че това се дължеше на грубата, неразумна намеса на човека в законите на морето. Та нали за него човекът представляваше едно безобидно дребосъче, което можеше да нагълта на една хапка? Как би допуснал, че това дребосъче със своето вредоносно вмешателство ще се окаже способно да разстрои из основи реда в океана. Както в много случаи хора не са в състояние да осъзнаят вредата, що нанасят на майката природа и оттам на самите себе си, така и той не можеше да открие взаимната връзка между безогледното, избиване на рода му и невероятното намножаване на гигантските калмари. При отсъствието на вековните им унищожители те израстваха до такива колосални размери, че досегашните им победители вече губеха всякакви изгледи за победа и ставаха тяхна беззащитна плячка. Както става с пропуснатите от баракудите акулки.

Все по-често звуковият му лъч претърсваше бездните и улавяше очертанията на сновящите дълбоко под него страхотии, чиито водомети се чуваха като трясъците на китобойните харпуни-гранати. Все по-често някое от тези чудовища, набрало с реактивния си двигател недостижима за никой друг морски обитател скорост, връхлиташе върху самка или дете и я оплиташе в пипалата си, след което се стрелваше обратно, в дълбините, където не можеше да го достигне никой жив кашалот.

И макар че край него се присъединяваха останките от харемите на убитите самци, неговото стадо непрекъснато оредяваше. А това потискаше душата му, разкъсваше сърцето му на повелител и защитник, безсилен повече да изпълнява предопределените му от природата задължения. Четириногия ставаше все по-раздразнителен и по-свиреп. Все по-често, както никога преди, нападаше, хапеше, блъскаше дори самките и децата, налагаше непознати преди това наказания.

И още нещо — глад. Неизпитван досега глад. Без дори да го осъзнава, той вече навлизаше в дълбините с колебание, с нерешителност, със страх. И много често се завръщаше отсред път, дочул приближаването на някое от страхотните свръхмекотели. Все по-често опитваше да засити глада си с лов на акули, на риби тонове, баракуди и делфини. Но напоследък и те намаляваха, бягаха към плитчините, където не смееха, пък и не можеха поради големината си да приближат главоногите голиати.

Той лежеше на повърхността и прочистваше дробовете си, преди да се гмурне отново за лов. На една дължина от него се поклащаше върху вълните физалията — пъстроцветен, преливащ във всички багри на дъгата мехур, от който висяха надолу като чудни корени тридесетметрови накъдрени пипала. Смърт очаква всяка по-дребна риба, която се докосне до тях, парализирана от отровата им. Без рибките номиуси, които сновяха през това смъртоносно сплитане и гризяха безнаказано пипалата й.

И не само те. Една костенурка, изплавала от искрящата синева и подплашила пируващите номиуси, се нагласи и тя на трапезата.

Наистина човекът бе изменил взаимоотношенията, но не и основния природен закон. Животът продължаваше да черпи силите си от смъртта.

Смърт на единия — живот за другия. Защото без смъртта щеше да настане краят на живота.

Премалял от глад, Четириногия се хвърли напред изненадващо бързо за тромавото си тяло и лапна костенурката. Не опита да я сдъвче. Глътна я така, с едно смукване, направо с черупката. Вече бе започнал да яде животни, за които по-рано не бе и помислял, които все едно не бяха съществували за него. А сега съществуваха. Всичко, което мърдаше край него, съществуваше, привличаше вниманието и охотата му.

Той трепна, дочул призива на една самка. И тозчас се гмурна. Достигна я скоро, там, във водния слой, където звукът се носи най-далеч. Там водачът чу — чу и далечния, приглушен сигнал за помощ на друга кашалотка. Отначало, верен на вродения племенен закон, понечи да се спусне нататък. Но полученият наскоро опит го възпря. Кашалотът се вслуша — с ушите, с отпуснатата си долна челюст, с целия череп. И позна. Вече се бе научил да различава естествените викове на сънародниците си от нескопосаните им механични подражания, с неуловимите за човешкото ухо метални обертонове. И досетил се за коварството на хората, за мъчителните страдания, които бе преживял и той, след като се бе поддал лекомислено на тая уловка, от недълбоко проникналата в тялото му отровна стрела, Четириногия изсвири заповедта си за връщане. Ала самките, чули задължителния за племето сигнал, отказаха да му се подчинят, продължиха да се носят нататък, покорни на инстинкта.

Няма що, Четириногия ги следваше, изпреварваше ги, пресичаше им пътя, понякога налиташе да ги изтика назад с глава. И все напразно. Друг път тъй покорни, сега кашалотките не спираха, изблъскваха го от пътя си, наподобили в своето множество някаква страхотна целеустремена лавина от месо и кости.

И ето, с усилващите се викове за помощ ехолотът му улови идващата насреща им подводница.

Припомнил си всичко, мириса на кръв и на смърт, ужаса при схващащите се от стрихнина мускули, водачът освирепя. Връхлетя върху стадото си да го отклони, да го върне…

Уви! Една самка, най-младата, най-пъргавата, успя да му избяга. Спусна се към хидрофона. В същия миг в снагата й се впиха няколко изхвърлени от подводницата отровни стрели.

Клетата нямаше сили да довърши дори предсмъртния си вик.

А хидрофонът продължаваше със зловеща настойчивост да примамва и останалите.

Ето, втора самка подложи гърба си на убийствения залп. И притихна, преди дори да е извикала.

Четириногия не изчака повече. Дали бе преценил съзнателно своето задължение и постъпките си, или пък се бе поддал единствено на някакво неразумно, случайно оказало се целесъобразно, чувство?

Той се блъсна с глава в това, което трябваше да бъде хълбокът на тоя непонятен, сеещ мигновена смърт враг. От сблъсъка с якия корпус главата му се замая. Той усети как пред очите му се завъртват огнени спирали като увлечени от подводен въртоп светещи скариди, как тая огнена вихрушка угасва и пред очите му настъпва мракът и обхванат от ужас, с уморени, сковани движения отплува назад. Зашеметен, обезсилен, но изпълнил дълга си. Защото с удара си бе извадил от строя подлия хидрофон, защото за известно време натъркаляните по пода на подводницата хора нямаше да пуснат в действие убийствените си оръжия.

Четириногия, все още неопомнил се, но и така съзнаващ отговорността си, нададе предводителския си сигнал и самките му, вече освободени от магията на лъжливия призив, го последваха послушни.

Но — пак ужас!

Преди някой да усети, от синята бездна излетя като изхвърлена от подводен вулкан канара исполински калмар с опашката напред, изви се светкавично с прибрани като кормило пипала, разпери ги мигновено, уплете с тях набелязаната жертва и я повлече обратно надолу, сякаш не дванадесетметрова китица, а — уловена от калмарче скумрия.

И преди врагът да се скрие отново в синята непрогледност, Четириногия успя да види изваденото му око.

Едноокия!

Макар и уверен в безсилието си, кашалотът се спусна подире му, без да е пречистил дробовете си.

И трябваше да се върне скоро. Защото ехолотът му бе изгубил бързо отдалечаващия се похитител.

В същото време друг събрат на Едноокия бе сварил да отвлече още една самка.

Четириногия може би не го реши след съзнателно разсъждение така, както би постъпил човекът. Може би неговият ред на мислене се различаваше, съществено от нашия. Но решението му беше такова, до каквото би го довела и човешката логика. Той изпищя заповедта си за пълно подчинение. И поведе оредялото си семейство още по на север, по-далеч от вилнеещите тук калмари и подводници.

Към по-плитки, сладководни, вътрешни морета, където, знаеше, главоногите — и малките, и големите — не виреят…