Петър Бобев
Светещата гибел (16)

16

Точно над Мерисити върху водната повърхност сър Чарлз беше оставил специален незакотвен, а саморегулиращ се по отношение на определените му координати буй, който имаше предназначението да улавя радиовълните от атмосферата и да ги препредава в дълбините с инфразвукови импулси, понеже, както е известно, във водата радиовълните гаснат след няколко метра.

Приемателното устройство се помещаваше в кабинета на сър Чарлз, единственият, който си бе присвоил правото да поддържа връзка с останалия свят, след като бе изолирал напълно от него всичките си поданици.

Почти не пропускаше съобщенията във връзка с кракеновото нашествие, които пълнеха душата му с горчивата наслада на отмъщението. Хората му бяха причинили толкова зло — нека сега те вкусят от мъката. И то по негова вина — макар и неумишлена. По-рано не бе и допускал, че калмарите ще се окажат негови съюзници в битката му срещу човечеството. И особено срещу Англия. Родната Англия, която го отхвърли, която се подигра с него. Тя беше една от най-засегнатите. Трудно се запазва икономика, изградена върху морския транспорт, когато корабите трябва да бъдат подменени със самолети. Стачки, безработица, вълнения, престрелки, открити бунтове — това беше сега някогашната мирна, идилична Англия.

Нека! Колкото по-зле, толкова по-добре. Всички тези злини подготвяха неговия успех. Той още не бе решил точно какво щеше да предприеме. Великите стратези не са действували по някакви закостенели схеми. Те са умеели да използуват всяка промяна в обстановката. Той също: можеше да удари със сила разклатените държави; можеше, обратно, да се яви като спасител — и на Англия, и на човечеството. А срещу това да получи власт не само над океана, а над цялата планета. Защото притежаваше единственото засега изпитано оръжие — ултразвуковото, за което, види се, никой още не се досещаше, макар че преди бедствието твърде често ултразвукът се споменаваше във връзка с все по-голямата му употреба в живота; въпреки на мнозина да беше известно, че в Китай и Африка са умъртвявали престъпниците с шум, че се правят опити за прогонване на плъхове с ултразвуково плашило, че има ултразвукова дезинфекция, шлифовка на метали и камъни. И какво ли не…

Днес за пръв път чу за работата на доктор Костова. Естествено, не му и мина през ума, че тя можеше да бъде жена на пленника му. Иначе би избрал друг път на действие.

Днес, точно когато замисляше да осъществи грандиозния си план. Когато смяташе да приложи и замислената „аграрна реформа“ в океана. С ултразвуков „плуг“ възнамеряваше да разоре придънната тиня и чрез нагряване да предизвика вертикални течения, които да изнесат на повърхността стоялите досега бездейни минерални вещества. Тогава отгоре, в така наторените слоеве, щеше да разцъфти фитопланктонът, основата на целия живот в морето. Щяха да нараснат рибните богатства, на които той разчиташе да осигурят изхранването на неговия народ. А на дъното да създаде оранжерии — от фитопланктон. А защо не и от висши водорасли? И животновъдни ферми: стриди, риби, октоподи, калмари.

Това съобщение го разтревожи. И то с основание. Опознал беше достатъчно живота в океана. Затова му стана ясно веднага, че само по нейния метод би могло да се постигне масовото унищожение на калмарите. Всичко друго изглеждаше слабо ефикасно, дори неговото ултразвуково оръжие, защото то изискваше най-скъпи ловни експедиции, с които да издирва поотделно всеки екземпляр, за да го простреля.

За беда, още не завършил репортажът за същността на изобретението й, и предаването внезапно прекъсна.

Той превъртя бутона, смени честотата — напразно. Транслационната станция беше замлъкнала.

Сър Чарлз тутакси включи звуковиждащото устройство към повърхността. И зърна силуета на отминаващ кораб. Това беше единственото обяснение — забелязал буя, за който липсваше обозначение в лоциите, корабът го бе извадил на борда си, за да го отнесе за по-нататъшно разследване.

Това по начало криеше известна опасност, защото насочваше любопитните погледи към този участък на океана. По-разумно би било за известно време да прекъсне радиоприемането. Но тъкмо сега, когато бе чул за изследванията на българката, сър Чарлз не можеше да си позволи никакво отлагане. При какъвто и да е риск. Налагаше му се на всяка цена да разбере същността на нейната работа, та да изготви и той план за противодействие: чрез ликвидиране откривателката, чрез кражба на откритието или…

Той извика Джек Елбери.

— Веднага! Без никакво бавене! С подводницата! Вземате резервния буй-радиоантена и я поставяте…

И му посочи върху разгънатата карта координатите на стотина километра южно от Мерисити.

— В подводно положение. Дълбочина пет метра. Антена над морското ниво три метра. Вие, дон Мигуел… И Булгаро…

Пак същите — трепна Джек. — Случайно ли беше това?

Той се приготви начаса. Извика още неразсънения екипаж. И хвана щурвала, без да поглежда спътниците си.

Доктор Булгаро, вторачил поглед във фоновизора, все още замаян от морфина, сякаш не виждаше, не чуваше. В главата му се блъскаха безредни мисли, хрумвания, спомени. Кое беше сън, кое — мечтание, кое — кошмар?

За добро или за зло — мечтата му вече беше осъществена. Човекът бе станал истински воден жител, по-приспособен за тая среда от китовете и делфините.

Делфините! Вече не му изглеждаше толкова неправдоподобна хипотезата на Алистер Харди, че преди няколко милиона години някаква човекоподобна маймуна, изтласкана от съперниците си по дърветата, е започнала да търси препитанието си в плитчините и постепенно да се приспособява към водния живот. Космите станали излишни както при делфините. Оцелели само на главата, да й пазят сянка. Натрупала се и подкожна тлъстина, каквато нямат маймуните, но имат делфините. А после, кой знае защо — дали са изчезнали съперниците му, или придобило сила от развитието на мозъка си при тоя живот в две среди, въздуха и водата — това човекоподобно същество зарязало водата и се върнало обратно на сушата… И ако не се бе върнало, навярно днес неговите потомци щяха да се препичат на морските брегове редом с тюлените и моржовете, вместо да провеждат анаеробни експерименти в бездните…

Да мрази ли похитителя си, или да го благославя, че бе осъществил тоя масов експеримент, който доктор Булгаро, като всеки истински учен, трудно би решил да приложи върху други хора.

Впрочем, това е предимството на безскрупулния човек, на този, за когото личната цел стои над всичко и за когото дори животът на останалите му събратя е само средство към целта. Всички велики пълководци, създателите на империи, конквистадорите, разширили хоризонтите на човешкото познание…

Булгаро не усети кога до него се бе прокраднал тореадорът, който в това време трябваше да се намира неотлъчно пред пулта на ултразвуковите оръдия.

— Дойде му времето! — пошепна дон Мигуел и насочи пушката си в гърба на пилота.

Толкова дълго бе чакал тоя ден, за да осъществи замисленото бягство. Без подводницата не би успял, съзнаваше го добре. Прекалено опасно беше. Пък и не би могъл да отнесе повече от двадесетина кила злато.

Но Булгаро го превари.

Убийство? Никога! Той блъсна пушката и я изби от ръцете му.

При шума от сборичкването Джек се обърна. Разбра начаса.

— Мръсник! — процеди той през зъби, като с една ръка продължи да стиска кормилото, а с другата насочи своето оръжие. — Но аз не съм от твоите беззащитни говеда на арената! Ей сега ще те пратя при кракените!

Тореадорът пребледня.

— Нима смяташ, че наистина… Аз само да те принудя… Защото.

Без да го слуша повече, Морския Тарзан прехвърли управлението върху автопилота, а той с насочена пушка и срещу двамата приближи, та прибра оръжията им. Сложи ги под краката си. Взе и водолазните им ножове.

Чак тогава, хванал отново уредите за управление, подметна през рамо:

— Слушайте! И повече никакви глупости! Сър Чарлз ни следи със своите апарати. Открие ли най-малко отклонение от набелязания курс, тозчас ще се спусне подире ни с другата подводница. Нейните оръдия, както знаете, са по-далекобойни. Ако сме в опасност — да ни помогне; ако бягаме — да ни залови…

Дон Мигуел изсумтя сърдито:

— Каквото ще да става, не мога повече! Я живея още месец, два, година. Искам да ги изживея като човек — горе, на слънце, закъдето ме е създал бог. Не тук, в тоя ад, сред дяволските изчадия…

Надеждата за спасение, блеснала за малко, угасна. И доктор Булгаро отново се отпусна в своето привично безразличие.

Навън, в черното нищо, продължаваше неправдопобната светлинна феерия. Колкото и изтъркани да изглеждаха вече сравненията с космоса, на какво друго би могъл да оприличи тези светещи струпвания, тези подвижни съзвездия като пияна вселена? Ей това например не бе ли все едно крабовидна мъглявина, макар че знаеше — беше изстреляно облаче от малък калмар. А това, тази спирална галактика? Кой ли я бе сътворил за миг, за да изчезне също след миг? Бог или непозната молюска?

Джек Елбери, кой знае защо изчаквал толкова дълго, чак сега отговори на тореадора:

— Точно затова! Защото ни остават месец-два, най-много година. Ти искаш да се върнеш горе. За да се порадваш на слънцето — от затвора ли или от лудницата? А аз не искам! Да се върна — при цялата тая слънчева низост и подлост. И гнусотии… Не искам. Тук ще остана — сред дяволските изчадия, както казваш. Предпочитам ги…

Дон Мигуел изръмжа:

— Щом ти се ще, оставай! Защо пречиш на нас…

— Защо ли? Защото ми трябвате като съюзници.

Дон Мигуел и Булгаро го изгледаха слисани.

— Точно тъй! Да не мислите, че на мен не ми е дотегнало всичко! Неговото господаруване, неговото високомерие. Цялата му тая маниакална тирания! Аз ще остана тук, истина е. Но без него. Не да създаваме империи, не да изменяме съдбата на света. А да си отживеем дните…

— Е! — изхриптя, задъхан от нова надежда, испанецът.

— Не е ли ясно? С ваша помощ ще обезвредя сър Чарлз. Та да няма кой да преследва вас, да няма кой да пречи на мен.

— Но как? Как?

— При първия удобен случай… Когато сме получили своя морфин. И няма да му позволим той да вземе своята доза. Без морфина той ще омекне, колкото и да си придава важност, ще издаде шифъра на касата… Само това ми е нужно вече — морфин, колкото искам. И то там, на дъното…

— А сър Чарлз?

— Да върви по дяволите! Пък и вие! Който иска, да остава; който не ще, да се пръждосва…

И като в унес, сякаш вече изпитваше очакваното блаженство, промълви замечтан:

— Месец-два! Година! Повече никой не е издържал. Но тъй, както аз разбирам. За нещо, което вече постигнах — нещо различно, неизпитвано от другите… Сред друг свят, все едно отново роден на друга планета… Сред непознати опасности… Та нали това е животът — да преодоляваш опасностите; ежечасна, ежеминутна, ежесекундна борба срещу смъртта…