Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Детска и юношеска литература
- Морски приключения
- Научна фантастика
- Приключенска литература
- Приключенска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- etsatchev(2013)
Издание:
Петър Бобев. Светещата гибел
Научнофантастичен роман
Първо издание
Рецензенти: проф. Цоло Пешев, Чавдар Гешев
Редактор: Весела Люцканова
Редактор на издателството: Елена Коларова
Художник: Димитър Бакалов
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Мая Халачева
Българска. Индекс 11/9537325531/6056–17–78
Дадена за набор на 12.I.1978 год. Подписана за печат на 15.VIII.1978 год.
Излязла от печат на 20.XII.1978 год. Формат 32/70/100
Печатни коли 21. Издателски коли 13,61. Тираж 50 115.
Страници: 336. Цена 0.72 лева
Издателство Отечество — София, бул. „Г. Трайков“ 2А
Държавна печатница Балкан, София, 1978
© Петър Бобев, 1978 г.
© Димитър Бакалов, художник, 1978 г.
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
13
Изминали бяха няколко години. Доктор Елена Костова продължаваше да живее в София със сина си Александър, който бе израснал по-висок за годините си, но слабичък и бледолик, с понадебелял вече глас, малко попрегърбен и с още по-силно от бащиното си късогледство. Лекарите допускаха, че това можеше да се дължи и на преживяванията във връзка с бащината му смърт.
Бе в тая неспокойна възраст — ни момче, ни момък. И дали от това, или от мъка — се затвори в себе си още повече.
Майка му вече бе успяла да разкрие генетичния секрет за вирулентността на бактериите по доматите. И да го обезвреди. После, само за проверка, бе направила и обратния опит — да засили до възможния предел заразителната способност на бактерията.
След това й хрумна да повтори тоя опит и със старите си неаполски познайници — светещите микроорганизми по главоногите. Той също се оказа обнадеждаващ.
Тогава чак тя си даде сметка, че съвсем не е бил случайно хрумване, а — непризнато и пред самата нея, но напълно целесъобразно действие в една насока, която сега вълнуваше целия свят.
Напоследък всички вестници, радиото, телевизията все по-често отделяха място за това застрашително явление — прекомерното намножаване, по научната терминология — екологичен взрив, на кракените, гигантските калмари с родовото название Архитевтис, но от вид неизвестен досега на науката, който учените бяха нарекли Архитевтис терибилис — чудовищен свръхкалмар.
Ужасът от тия чудовища сковаваше корабоплаването и риболова, като оставяше милиони хора без работа и без прехрана, особено сега, когато при съвпадащия с него демографски взрив човечеството все повече обръщаше поглед за изхранването си и към морските източници на белтъчини.
Пред тая опасност се бяха обединили всички държави, забравили личните си дрязги. Към Организацията на обединените нации набързо бе създаден специален комитет за борба с кракените, на чието разположение бяха предоставени главно от по-мощните морски държави много изследователски и бойни кораби.
Многочислени научни колективи от целия свят започнаха изследвания за ограничаване надигащото се бедствие.
Само че те тепърва почваха. А доктор Костова се смяташе почти готова. И тя, след обстойно проучване на възможностите си, съвместно с помощниците и ръководителите си, изпрати доклад до въпросния комитет, в който предлагаше своя биологичен метод в предстоящата борба.
Само след седмица получи телеграфическа покана да замине със сътрудниците си за Неаполската биологична станция, която й се предоставяше изцяло на разположение, за да довърши там докрай опитите си. В Неапол — понеже в Черно море няма главоноги.
В изтеклите няколкодневни заседания на комитета, след бурни дискусии при обсъждането на стотиците представени проекти за борба (химическа, механична, биологична — но с различни агенти), при гласуването бе одобрен нейният метод. А на другите откриватели бе разрешено (дори напротив — бяха поощрени) независимо от предимството, което й се даваше, да продължат своите опити. Не биваше да се изпуска и най-малката възможност за успех. Защото нямаше време.
Но когато получи поканата, тя се поколеба. От една страна, възвръщането на Сашо към спомените от по-ранното детство, при първите му другари, можеше да го поразсее; също и самото пътуване. Но от друга — и на него там всичко щеше да напомня за невъзвратимата загуба.
Въпреки това прие. Писмото, пропито с уважение към нейните способности и с увереност в успеха й, я развълнува. Още повече я трогна другото — целта, заради която я викаха; борбата, що й предстоеше. А една борба, една ясна цел — може би тъкмо това беше нужно, за да отклони вниманието й от горчивия спомен.
И тя даде съгласие. Само че предпочете вместо със самолет да отиде по море. Искаше й се тя самата, със собствените си очи, да види това необичайно явление, да получи лични впечатления, поне повърхностен поглед върху естеството и мащабите му.
Беше й добре известно, че в някои години се наблюдават изключителни намножавания, каламитети на отделни животински видове: скакалци, леминги, гъсеници. Пък и главоноги. През 1900 година например, а и през 1922 и 1950 година в Ламанша е отбелязано страшно нашествие на октоподи, които унищожили рибите, мидите, кривите раци. Летописите пък разказват, че през XVIII век из моретата се появили много кракени.
На какво ли се е дължало това и как природата успявала да постигне отново равновесие? Дали и тя не бе използувала същите похвати, каквито замисляше доктор Костова? При споменатите нашествия в Ламанша октоподите при свършването на храната почнали да се самоизяждат. И накрая загинали от някаква болест. Подобна болест навярно е свирепствувала и сред калмарите през 1870 година, когато морето изхвърляло масово труповете им по крайбрежието.
Каква ли е била тая болест? Ако някой се бе сетил тогава да ги изследва, и то със съвременните методи да установи причинителя, колко ли щеше да се опрости сега задачата на учените и колко ли по-лесно щеше да бъде проведена борбата!
То се знае, човекът е станал господар на земята, защото е успявал да се приспособи към всяка промяна на околната среда. Той ще завладее и Космоса, ако се приспособи към него. При това е успявал не само да се приспособява, но и да извлича изгода от тия промени. Доскорошните делфиноловни и рибарски кораби сега, при масовото навлизане на акули в крайбрежните води, бяха набързо приспособени за акулодобив. И напоследък все повече кокетки се надуваха по улиците с обувки от акулска кожа. И чанти. И шапки. И ръкавици. Както и самата доктор Костова, която никога не изоставаше от модата. А в рибарските магазини вместо някогашните скумрии, паламуди, калкани, лефери, мерлузи, сомове и чига все по-често се появяваха късове от акули. Хората се пригаждаха към новия изобилствуващ дивеч.
Двамата, майката и синът, пристигнаха във Варна сутринта. Целия ден доктор Костова прекара в института на съвещания с колегите си, а в това време Сашо обикаляше по плажа, загледан в неспокойното море, умислен, с разбудени тежки спомени.
Макар и през юли, плажът беше празен. Летовниците отдавна бяха изоставили крайбрежията. Луксозните хотели пустееха, използувани понякога за конференции, колоквиуми и семинари. И главно — за санаториуми. Върху пясъка лежаха зелените губери на водораслите, които вчерашната буря бе проснала да съхнат на брега. Морето лежеше в краката му, изпънато до кръгозора като огромно копринено платно, по което совалката на кипналите гребени изтегляше през синята основа на тъканта белопенест вътък. А някакво невидимо бърдо притискаше вътъка към брега със звучен плисък. Плисък след плисък…
И ето, момчето видя това, за което само бе слушало. Това, заради което дори рибарите не смееха да вкарат лодките си в морето. В прозрачността на надигналата се остра вълна на прибоя той съзря откроена като в аквариум първата акула. Не по-дълга от два метра. До нея — още една, и тя колкото нея. В плитчината не биха идвали по-големи. Навътре, ту тук, ту там, се стрелкаха остри гръбни плавници, все акули.
Черно море, в което по-рано тия хищници не проникваха поради тънкия годен за живот воден слой без сероводород, сега гъмжеше от тях. Подгонени от многоръките си врагове, всички по-едри морски животни диреха спасение в по-сладководните морета, където главоногите не издържат поради физиологическата си непоносимост към вода със соленост под тридесет и три промила.
Привечер, след като привърши съвещанието си, доктор Костова намери сина си на брега. Замислен, съсредоточен. И сякаш още по-скрит, по-затворен в себе си.
Едва когато се качиха на кораба и се изправиха до фалшборда, загледан в помръкващата вода, където продължаваха да се стрелкат огромните сенки на акули, той пошепна:
— Ужас!
Майка му въобще не разбра за какво се отнасяше това възклицание: за зловещата сегашна гледка или за още по-зловещия спомен от гибелта на баща му.
Щяха да пътуват с български боен кораб, тъй като пътническите не дръзваха да преминат Босфора, откъдето започваха владенията на кракените.
Двигателите заработиха, мощната им тръпка разтърси железния корпус, сирената нададе прощалния си вой. Набирайки скорост, корабът се измъкна от сблъсканите в пристанищната акватория ръждясващи плавателни съдове и излезе в открито море с курс на юг.
След вечерята в обществото на командира и офицерите му, които подхвърляха с грейнали от възбуда очи предположения за очакващите ги одисеи в изпълнените с чудовища морета, доктор Костова отново излезе на палубата, а синът й остана при свободните от вахта офицери да дослуша техните замайващи въображението му разкази.
Слънцето още не се бе скрило. Но вълните към изток от засенчения борд бяха потъмнели съвсем, метално блестящи като разлюлян станиол, а на запад, точно под наедряващия слънчев диск, припламваше огненочервено подводно огнище.
На десетина метра от борда водата внезапно закипя. Мернаха се няколко черни плавника и бели кореми, вплетени в едно премятащо се кълбо.
Борбата свърши скоро. Морето отново утихна. Акулите си бяха поделили набързо попадналата плячка, един голям черен делфин.
И още неуспокоена от разигралата се пред очите й драма, изследователката съгледа друго, само че неколкократно по-голямо лъскаво черно тяло, като гръб на изплавала подводница, което се понесе напреки на курса им и преди тя да се опомни, преди да извика, се блъсна с глава в борда. Целият корпус се разтърси, няколко моряка, неочаквали удара, паднаха на палубата, а доктор Костова се вкопчи с всички сили в планшета.
Зашеметен от страшния сблъсък в бронята на бойния кораб, кашалотът полегна настрана и простенващ от болка, изостана назад.
В разговори по това първо приключение неусетно настана нощта. Костова нагласи сина си в каютата, а тя отново излезе навън. Изправи се, зареяла невиждащ поглед в черното разплескано нищо, което я окръжаваше. С равномерно боботене корабът пъплеше по пресрещащите го едри лениви вълни. А небето отгоре ведно с всичките си съзвездия и галактики, и мегагалактики, се люлееше плавно, изгубило опората си. В душата й настъпваше покой, философско примирение. И прозрение — сякаш още малко, още миг и щеше да разгадае Световната тайна… Смисъла…
Човек и космос! Толкова ли са различни? Еволюция! Само в живата природа ли? Не е ли подчинен и човекът на същите закони, както всички живи същества? Както и неживата материя. Както и космосът. От простото към по-сложното — в някаква все още непозната нам закономерност. От праматерията към материята, от елементарните частици към атома, от атомите към молекулата, от: молекулата към макромолекулата докато се достигне органичното вещество. И после от доклетъчната субстанция към клетката, от едноклетъчното към многоклетъчното. От неживото към живото. И накрая — от живата материя към разума, през всички форми на усъвършенствуване на нервната система.
И няма ли всъщност някаква връзка — разширяващата се вселена и ускорената еволюция? Предживотът е траял милиарди години, царството на едноклетъчните — един-два милиарда, всички степени на цефализацията, образуването на главен мозък — петстотин милиона, хомо сапиенс — два-три милиона. И цивилизацията — едва няколко хиляди години.
А после? Какво следва после в тия прогресивно скъсявани периоди?
Измъчена, почувствувала отново безсилието си, убедена за лишен път в правотата на сократовото примирение със собствената немощ, тя се прибра в каютата си.
Утрото я завари отново на палубата, тъкмо когато навлизаха в Босфора, където едва не се сблъскаха със стадо бягащи от соленото Средиземно море финвали.
Слънцето се подаде над хоризонта, сякаш изплавало от небитието, пламтящо и лъчезарно — един истински безсмъртен, ежедневно възкръсващ Феникс.
От двете страни на пролива все още стърчаха старите укрепления с празни амбразури като черепи с нащърбени зъби, от които вече никой не се плаши.
Босфора! Сякаш река, синя и блестяща, в която се оглеждаха двата бряга, отрупани без ред и замисъл с древни развалини и къщи, с многоетажни хотели и джамии.
Ето го и Цариград!
Всъщност тя никога не бе могла да различи откъде започва той в това очарователно безредие, в тая романтична смес на древността и съвремието върху разкошните амфитеатри по бреговете му. Цариград! Мечтаната примамка на Крум и Симеон, на Калоян и Иван Асен, заради която векове наред са били изцеждани силата и кръвта на българския народ.
Отдясно — Европа, но потисната от Азия. Долма бахче. Пера с Генуезката кула. Златния рог, сякаш разкошна изрезка от небето. Патриаршията. Топ капъ сарай. Света София. Синята джамия. Галата.
Отляво — безредното струпване на Скутари, истинската Мала Азия.
А над главите им — едно чудо на техниката, висящият мост, свързал Изтока със Запада.
Друг път тъй шумни и оживени, днес кейовете пустееха, запълнени с изоставени бездействуващи кораби. Пустееха и надвесените над водата домове. Животът се бе отдръпнал като отлив от заплахата на морето.
Проливът неусетно се разшири, неусетно се превърна в море. Мраморно море, гъмжащо от живот като рибарник.
После Дарданелите! Древният брод между двата континента. Отляво Чанаккале. А нейде наблизо — древната Троя. Славната Троя, чиито стени един пешеходец е можел да обиколи за пет-шест минути. Но останала в спомена на хората благодарение поетичната магия на един слепец.
И пред тях изведнъж се ширна просторът на Егея. Някакъв син лабиринт, копринена дантела, просната между безбройните скалисти архипелази.
Сашо пръв ги видя. По фантастично синята повърхност на морето плаваха чудни бели гроздове като събрани в куп балончета. Яйца на калмари. Изглежда, подводно течение или враг ги бе отскубнал от нишките, с които грижливата калмарка ги бе прикрепила към дъното. Ясно, Егея с неговата соленост и топлина се бе оказал отличен инкубатор за чудовищните главоноги. Но засега майките и бащите им все не се показваха за общо разочарование на младия екипаж.
На втората вечер, преди да си легне, доктор Костова забеляза нещо — под черната повърхност край кораба се носеха чифтове фосфоресциращи дискове. Без да изплуват, без да нападат. Почувствувала противна тръпка под тия сатанински вторачени погледи, тя се прибра в каютата, завинти по-здраво илюминатора. Не й се щеше да види промъкващите се през него тентакули.
А на другия ден, навлизайки в Йонийско море, дежурният офицер видя първия калмар. Капитанът вече бе издал пълна забрана за излизане на палубата. Затова свободните от вахта се бяха струпали пред илюминаторите. Само доктор Костова бе повикана бързо в командната рубка.
Върху морската повърхност се поклащаше плавно някаква безформена сивозеленикава маса, от която настрани се бяха отпуснали пет-шест усукани пипала. В основата им се виждаше запазилото зловещия си блясък огромно око, което единствено показваше, че отпред лежи животно, а не подводна скала.
Но мъртво! Иначе морските птици не биха кацали тъй безгрижно върху му, не биха го кълвали тъй настървено.
— От какво е загинал? — тая беше първата мисъл на биоложката.
И тя се обърна към капитана с молба:
— Позволете ми да го приближа с лодка!
Той я изгледа сурово, без да отговори.
— Нужно ми е да взема тъкан от него. За изследване.
Командирът поклати глава.
— Изключено! Където има мъртви, значи има и живи. Аз съм поел задължението да ви отведа в Неапол жива.
Дежурният офицер предложи друго:
— Защо не го вдигнем на палубата с крик?
Командирът прие това предложение. И корабът, намалил скорост, опря борд о мъртвото чудовище.
Тогава самата изследователка се отказа от намерението си.
— Вижте! — посочи им тя. — В окото му отломък от острието на риба меч! Явно, случайно или при борба рибата е пронизала през окото мозъка на калмара. И смъртта е последвала от това. Щом не е болест, не ме засяга.
Следващите събития, обаче, засягаха всички.
Доктор Костова със сина си седеше в командната рубка при рулевия и дежурния. Обясняваше на Сашо, а всъщност повече на моряците, онова, което е известно и което не е известно за тия морски страшилища.
— Още от най-дълбока древност човек е изпитвал ужас от главоногите. За това говорят не само легендите и митовете. Античният писател Требиус Нигер например ни съобщава, че един кораб бил потънал от тежестта на нападналите го калмари. А през Средновековието, за което морето изглеждало като свърталище на дяволи, се е родила и легендата за „кракена“…
Внезапно Сашо продължи мисълта й:
— … подобен на остров, дълъг цяла миля, върху който полк войници можел да прави маневри.
Изглежда, често бяха говорили така в къщи. А може би при непрекъснатото си четене бе научил всичко това.
— Шведският епископ Олаус Магнус твърди, че от главата на кракена стърчат дълги рога. Така тоя звяр приличал на изтръгнато дърво. Оттам и името „кракен“ — на шведски „дърво“.
Доктор Костова, усмихната, продължи:
— Всъщност ние знаем твърде малко за тях. Сигурни сме само, че са едни от най-приспособените за водата живи същества. Ученият Клинжел например твърди, че те се доближават до такова умствено развитие, висшият критерий на което е човешкият интелект. Мозъкът им има зачатъчна кора от сиво вещество. А сивото вещество — това е носителят на висшите нервни прояви. Няма спор, природата ги е свръхнадарила: необикновено зрение, обоняние, осезание, вкус, слух; термоскопични очи, идеални органи за равновесие, хищен клюн, отрова, десет ръце със стотици смукала, тигрови нокти, зъби по езика, димна завеса — най-съвършения камуфлаж, ракетен двигател. И накрая — високо развита нервна система. Пък и кой знае още колко неизвестни нам способности… Ако бяха успели да се приспособят към сушата, там навярно не би останало място да се появи човекът…
Дежурният офицер се обади:
— Три сърца. И синя, аристократична кръв.
Ясно, напоследък бе следил внимателно пресата.
— И вкусно месо! — прибави той.
Костова сви рамене.
— По тоя въпрос все още се спори. А трябва да бъде решен положително. Щем не щем, при липсата на друг морски дивеч, трябва да проядем и калмари. Едни се възхищават от месото на главоногите. Например сиракузецът Филоксен. Когато лекарят му предрекъл, че вече умира от преяждането с един едър октопод, Филоксен си го доял, като примирено заявил, че вече може да напусне тоя свят спокоен, защото не е оставил нищо, за което да съжалява. Тур Хейердал пък смята, че главоногите имат вкус на смес от омар и гума, която оценка се подкрепя от Акимушкин, който, от своя страна, го оприличава на гума, пържена в рибено масло.
Костова не довърши импровизираната си лекция, понеже телефонът иззвъня и телеграфистът прочете на дежурния последната радиограма.
Както слушаше, офицерът намръщи чело.
— От кораба „Британия“ Иска незабавно помощ. Нападнат е от калмари.
Той даде заповед на рулевия за промяна на курса и изтича при командира за по-нататъшни разпореждания.
Доктор Костова бе чела за тоя кораб. Огромен плаващ хотел, приспособен според конструкторите му срещу всяка заплаха от калмари, с автоматично затварящи се при опасност люкове и илюминатори, с мрежа над палубите, по която тече ток с високо напрежение, той правеше първия си средиземноморски рейс. Две хиляди богати безделници на борда му искаха в безопасност да изживеят нови неизпитвани вълнения, както „ловците“ в модерните „сафари“ — с лендровери, палатки с вани и хладилници, с автоматични голямокалибрени оръжия и професионални ловци зад гърба.
Крайцерът прибави скорост, затресе се под воя на мощните двигатели. Пенливата диря от витлата се проточи подире му като белезникаво шосе сред тъмна ливада.
След по-малко от час забелязаха на хоризонта един странен силует. И когато вече можеха да го разгледат с бинокъл, видяха не кораб, а нещо съвсем различно, подобно на безформено островче, около което морето кипеше като прибоя в подводни скали.
А щом го наближиха съвсем и вече с невъоръжени очи разбраха какво всъщност представлява тоя странен остров, всички прехапаха устни. Дори най-възторжените търсачи на преживявания. От изумление. От недоумение. От ужас. Тяхното въображение никога не би могло да си представи нещо по-неправдоподобно, такава смразяваща сърцето гледка, която дори врящият мозък на шизофреника не би успял да роди в най-разюзданите си халюцинации.
Сигурни бяха, че е „Британия“. Излъчваните Ес-О-Ес сигнали го потвърждаваха. Потвърждаваше го и радарът, който под меката покривка улавяше ясно металните очертания на пътническия кораб.
И все пак…
Разумът изглеждаше убеден. Единствени очите отказваха да го повярват. Защото те виждаха само острова, който сякаш израстваше, изригнат от подводен вулкан със студена, бавно стичаща се лава. Всъщност не и вулкан. По-право нещо друго — по-отвратително, по-невъобразимо — някаква огромна, преливаща в жълто и кафяво слуз, канара от желеподобен ахат, в която не се различаваха нито туловища, нито пипала, а само стотина ококорени немигащи очища като корабни илюминатори. Не стотици катерещи се един връз друг калмари, а една-единствена амеба, чудовищна многоока амеба, която обгръщаше исполинската си плячка в безформените си псевдоподи — възкръснал от митовете Аргус, великанът с безброй очи, когото след смъртта му Хера поставила върху опашката на пауна.
И сърцата им се свиваха като си представяха, че под тази гъвкава, плъзнала алчна плът са се сгърчили от ужас две хиляди човешки същества. И треперят в очакване кога някое по-находчиво пипало ще успее да изкърти предпазващата ги врата или илюминатор и ще се провре при тях.
Отвън не се забелязваше нищо, но в радарния екран личеше ясно, че корабът няма да издържи дълго. Струпани главно по сенчестия борд, нападателите го бяха наклонили така, че ако се покатереха още двадесетина подобни многотонни страшилища, той щеше да се преобърне.
— Клетият Дени де Монфор! — прошепна биоложката.
И имаше право на това възклицание. В началото на миналия век тоя френски натуралист имал нещастието да опише подвизите на кракените в такива черни краски, приписвайки им такава сила, че сериозните учени, които държали на реномето си, го обявили направо за лъжец. И неудачникът Дени де Монфор умрял в безчестие, синоним на шарлатанин в науката.
И за какво? За убеждението си, че свръхкалмарите са в състояние да потопят не само лодки, но и кораби. И то кораби платноходи от неговото време.
Ех, ако беше жив сега, ако бяха живи и обвинителите му?
Командирът не се двоуми много. След като нареди по радиото на хората от „Британия“, екипаж и пасажери, да се преместят към отсрещната страна на кораба, той даде заповед за стрелба.
Откосите на тежките картечници и картечът на оръдията затопуркаха по лигавия остров.
Откос след откос, залп след залп!
И нищо!
Макар че от невидимите, свиващи се начаса рани рукваха сините струйки на аристократичната им кръв, макар че някои доскоро святкащи със сатанински огньове очи видимо погасваха. Но и мъртвите, ако наистина бяха засегнати хрущялните им черепи, продължаваха и след смъртта да се държат там, където се бяха впили вендузите им. Продължаваха да съдействуват с тежестта си на своите събратя, които един след друг излизаха и се покатерваха по телата на другите.
Тогава на достатъчно разстояние от двата кораба пуснаха дълбочинните бомби, използувани тъй сполучливо срещу подводници. От мощните им взривове, които дигаха гейзери над водата, корпусите и на двата кораба заподскачаха като играчки по вълните.
И отново — почти нищо. Само няколко изплавали на повърхността обезобразени чудовища. Само туй. А отдолу не спираха да изригват все нови и нови калмари, сякаш адът избълваше всичките си демони.
Изведнъж нападателите като че ли си дадоха сметка за положението. Като че ли прецениха и взеха мигновено решение. Смениха тактиката.
Из вълните изскочи срещу крайцера огромен калмар, като изстреляна от подводница ракета вода-въздух. Докато още висеше във въздуха, единият картечар обърна оръжието си срещу него. Калмарът се стовари върху палубата тежко, огъна фалшборда. И все едно не получил няколко килограма олово в тялото си, разпери многобройните си ръце. Но добре, че извън водата, поради тежестта си те са по-непохватни, та вместо върху човека, тентакулите му се лепнаха върху картечницата.
Морякът не изгуби самообладание. Измъкна от поясока си една ръчна граната. Едно-две-три! — и я метна сред разперените пипала.
Последвалият взрив разкъса главата на чудовището, което изведнъж се отпусна безжизнено върху палубата като могила от клей.
Но героят не можа да се зарадва на победата си. Защото в същото време към него се протегнаха още няколко дузини пипала и той трябваше да се спасява зад люка.
Излитащите колоси, без да се плашат от подводните бомби, от ръчните гранати и картечниците, продължаваха да се катерят върху палубата в някакъв апокалиптичен абордаж, като вместо всеки загинал нападател бездната изригваше нови десет.
Тогава дойде подкреплението. Пет италиански хеликоптера се завъртяха над моресражението, разучавайки числеността и разположението на врага.
После из огнеметите им рукнаха пламтящите струи на напалма, който най-сетне намерил по-полезна за човека употреба, мигновено, с докосването си потъваше в лигавите грамади. И тъкмо там, във вътрешността, нанасяше пораженията си.
Неусетно, а за обсадените убийствено дълго, обгорените безформени исполини се свличаха обратно, извивайки в предсмъртни гърчове крайниците си. Сякаш напечен восък се оттичаше в морето в менящи цвета си вълни. И накрай изпод стопилата се лавина от слуз се показа корпусът на луксозния плаващ хотел. Очисти се и палубата на бойния кораб.
Само върху водната повърхност се полюшваха обгорените, все още цвъртящи трупове на двадесетина калмара, върху които се слитаха с доволни крясъци морските птици.