Петър Бобев
Светещата гибел (10)

10

Сър Чарлз не можа да понесе страшната загуба, макар и да знаеше отдавна, че Мери беше обречена още от оня ден, когато бандитът й бе направил насила първата инжекция. Затова вече три месеца поред цялата му флота гонеше Четириногия. Не да я спаси — какво спасение вече — а да отмъсти и нему, както на бандитите някога.

Отмъщение! Само това чувство владееше сърцето му, цялото му съзнание. Нищо друго не бе останало — ни разум, ни дълг, ни привързаност, ни Голямата цел…

Три месеца фалшивите му яхти кръстосваха океана, примамвайки на смърт невинните исполини с коварните магнетофонни подражания на бедствените им сигнали. Избиха хиляди мъжкари, а Четириногия все не се мяркаше. Сякаш бе изчезнал, стопил се в океанската бездна.

Накрая, побеснял от мъка и безсилна злоба, сър Чарлз бе дал последната си заповед — по микрофоните да се предават не само призивите на самци, а и на самки. И китоловците му бяха почнали да унищожават, без да се интересуват от хипоталамусите им, безогледно всички кашалоти, самци, майки и деца, които им попаднеха.

Стотици, хиляди дневно!

Акулите, най-многочислените морски обитатели, вече не смогваха да унищожават плаващите на повърхността грамади от леш.

Когато бе получил зловещата новина и бе долетял на яхтата, край която се бе разиграла трагедията, нещастникът бе лишил начаса от наркотика охраняващите я гмурци, от които двама полудяха на другия ден, а третият се хвърли сам сред акулите.

А той още същата вечер си бе направил инжекция с морфин. Първата в живота! С пълното съзнание, че никога вече няма да спре. Въпреки убеждението си, че тя ще го откара към гибел. По-право — именно затова. Може би нямаше сила да го стори отведнъж, а може би все още се надяваше да отмъсти и на тоя безсловесен звяр, който я бе погубил, уви, преварил с малко нейната отдавна предопределена съдба.

И досега! С все по-нарастващи дози. Нали ключът от сейфа с ампулите стоеше у него: нали единствен, след като я нямаше Мери, знаеше шифъра за отварянето му? Отдаде се и той на тоя порок, от който досега бе извличал само печалби и благодарение на който бе получил възможността да се приближи до осъществяването на безумно дръзката мечта на Мери.

Преди три дни радиостанцията му бе уловила тревожно съобщение. След като забелязали плаващите по океана кашалотски трупове, корабите и самолетите, които следяха за спазването на международните китоловни конвенции, се бяха отправили към местата на неговите кървави набези.

Затова шефът, вече натрупал предостатъчно хипоталамуси, бе дал нареждане да продадат яхтите и с получените средства да се започне постройката на още една подводница. Време беше вече да се установи на океанското дъно и оттам, невидим и недосегаем, да продължи отмъщението си — да изтреби до крак кашалотския род.

С него в дълбокоморското разузнаване със старата подводна лодка щяха да слязат дон Мигуел и Джек Елбери. И за да бъдат с пълни сили, и тримата взеха увеличена доза морфин непосредствено преди спускането.

Подготовката за безкислородното пребиваване под водата беше започнала от няколко дни. Тя представляваше дълъг и сложен процес. Серумът на доктор Булгаро, който едновременно потискаше мозъчния център на дишането и пресищаше организма с ензима на анаеробността, както и прикачената към гърба вместо акваланг туба с лесносмилаема хранителна смес, не бяха достатъчни. Налагаха се още редица процедури, една от които — запълването на всички синуси в костите с лимфа — ги предпазваше да не се натрошат от чудовищното придънно налягане. Другата изискваше притъпяване центъра на кашлицата, за да се позволи безопасно вдишване на водата за запълване на белите дробове. Тази вода, естествено, имаше предназначението, от една страна, да предпази гръдния кош от смачкване, а от друга — при затворена уста да създаде междинна водна среда, която да не позволи на организма да бъде обезсолен посредством осмозата през алвеоларните капиляри на дробовете. И редица други подробности…

Особено важни бяха контактните лещи, които се поставяха на очите, за да им осигурят нормално виждане под водата, там, където обикновените леководолазни маски и очила с въздух биха били направо натикани в очите от налягането. Патентът и на тия лещи бе заимствуван от делфините, които постигат това с отделяната пред очите им слуз. Изобретателите само бяха успели да заменят слузта с пластмаса със същия коефициент на пречупване на светлината като въздуха.

За тях дъждът нямаше никакво значение. Бяха добре пригодени за подводното пътешествие, облечени в отоплявани от енергията, отделяна при разтваряне на известни вещества във водата, хидрокостюми. Тяхната изолация не се осъществяваше с въздушни пори, които на големите дълбочини биха се сплескали, а със стъклени сачми.

И все пак плисналият върху островчето тропически дъжд ги накара да поотложат тръгването. А то като че ли не беше обикновен дъжд, а истинска полярна виелица, усукала света в някакви плющящи сиви повлекла.

Но както обикновено дъждът престана отведнъж. Облаците се разкъсаха и зад тях надзърна луната, неестествено голяма, като сребърен гонг, окачен върху ахатовото небе и окръжен от чудна лунна дъга, изтъкана от разноцветни приглушени сияния. Омокрените палми с увисналите си перести листа проточиха върху белия коралов пясък разкривени теменужени сенки.

Докато изчакат дъжда, докато се дотъкмят — и слънцето изплава над кръгозора, наподобило с лъчите си чудовищна огнена морска анемона, от която върху повърхността се плискаха кървави потоци. Като огнени риби заискриха по вълните ослепителните му отблясъци.

Обслугата, с обикновени акваланги, беше приготвила подводницата, която стоеше закотвена под водата до външния риф. Тримата акванавти щяха да стигнат до там с плуване, след като завършеха и последната подготовка.

Те нагазиха тромаво с жабешките си нозе в плитчината и когато достигнаха десетметровата дълбочина, с трепет и смущение, с усилия на волята вдъхнаха глътка вода, както прави съзнателен самоудавник. В първия миг и тримата, кой повече, кой по-малко, усетиха страшен световъртеж. Но това усещане, по-противно от морска болест, скоро изчезна, отстъпи място на някаква неизпитвана досега наслада — безтегловното летене във водата. Плуване-летеж, без обичайното притискане на гръдния кош и непрекъснато незадоволените дробове от неравномерните порции въздух от акваланга.

Едва сега те си дадоха сметка, че вече цял час не дишаха, макар че бяха стояли на въздух. Още горе бяха преминали към новия, тъй непривичен за човека, безкислороден живот.

Излезли през тесния проток на рифа, тримата изплуваха на повърхността, за да се сбогуват с другарите си, които оставаха горе.

— Към кораба! — заповяда сър Чарлз.

Това беше също ценно изобретение, попаднало в ръцете на бандитите чрез някакъв наркоман, сътрудник в един научноизследователски институт. Чрез съвършен ларингофон, притиснат към шията, се улавяха биотоковете на запълнения с вода говорен човешки апарат — от езика, ларинкса, гласните струни — преработваха се в звукови вълни, излъчвани във водата посредством обикновен вибратор и възприемани направо от ухото без проводници и без слушалки.

С обичайно движение водолазите почти едновременно изхвърлиха краката с плавниците над водата и се гмурнаха.

Отсреща, отвъд прибоя, се мярнаха огънатите от пасата палми, очертани върху изумително синьото небе, после изведнъж изчезнаха, заличени от кипналата вълна, която покри гмурците. И сякаш това бе не вода, а сапунена пяна — облак от безброй мехурчета, светнали във всички цветове на дъгата.

Мимолетният облак бързо се разсея и над главите им, през разлюляната водна повърхност, слънцето заприлича на брилянтен таралеж с ослепително блестящи шипове. После ореолът му се разтвори в нарасналия воден пласт и неусетно то се превърна в някакво искрящо облаче, което се стопи в синевата.

Само след няколко секунди отсреща им, като през прозрачен син кристал, се открои чудната, невиждана досега подводница, легнала върху гъмжащото от живот морско дъно.

На сушата светлината пада отгоре, като живителен поток. Под водата тя се процеждаше отвред, неистинска, колеблива и несигурна. Предметите не даваха сенки. Навред се виждаше някаква неразличима пъстрота, калейдоскоп, но не от оцветени стъкълца, а от най-разноцветни живи твари: морски звезди, ежове, миди, охлюви, червеи, холотурий, гъби, мъхове и водорасли, над които сновяха рибни орляци, по-пъстри, по-замайващи от всички земни пеперуди. Съвсем ниско над дъното се хлъзгаха скатове. В седефено синия простор на недосегаемо разстояние кръжеха размазани от далечината сини сенки на акули, почти нереални, като безплътни привидения.

Тая необикновена подводница нямаше нужда от дебели стени като досегашните си сестри и като батискафите. Защото бе запълнена с вода при еднакво налягане с външното. А понеже беше излята от специално стъкло, издръжливо на огромното налягане, през него вътрешността й се виждаше като органите на прозрачните скариди.

Един след друг тримата влязоха вътре през обикновена, но яко затваряща се врата, без изравняващи налягането люкове. Защото от такива съвсем нямаше нужда. Джек Елбери като най-опитен навигатор се нагласи пред пулта, а спътниците му заеха своите места. Без да дишат, те можеха да достигнат определената дълбочина и без никакви апарати. Подводницата им бе нужна главно да ги предпази от неочаквани срещи с опасни морски обитатели, тъй като бе въоръжена с приспособления, изстрелващи отровни заряди.

Засега отоплението беше първата им грижа. Защото студената вода засилва обмяната на веществата, което води до изтощение. Човек губи ориентация, затъпява, изпада в безсъзнание. И накрая идва смъртта. Особено при сегашния им анаеробен, слабокалоричен начин на живот. А за затоплянето на водата е нужна три хиляди пъти повече енергия, отколкото за същия обем въздух. Това бе второто предназначение на подводницата — едно подвижно топло кътче, където акванавтите да не изразходват излишно и без това недостатъчната си енергия.

Джек запали двигателите. Двете реактивни дюзи изблъвнаха назад струите на безкислородното си гориво и понесоха машината напред през бързо потъмняващите водни маси. Природата не познава винта и колелото. Затова конструкторът инженер Хауптман, бе използувал принципа за движение на калмарите, а на носа бе придал облика на акулска глава, най-хидродинамичната форма за подводно плаване.

Отдолу, под тях, премина рояк медузи, подобни на спуснати от самолет парашутисти, а придружаващите ги аквалангисти изостанаха нагоре, сякаш се възнесоха към небето.

Подводницата се спускаше плавно, с лек наклон. Пилотът още не й се бе доверил напълно, още не беше изпитал всичките й възможности.

Дъното изчезна, прикрито, сякаш разтворено в непрозрачността на дълбините. Морето се превърна в някакво синьо нищо, бездънна пропаст — тъй както я е смятал още Аристотел, неосезаема кристална палитра от всички оттенъци на студената гама, безкраен космос, по-зловещ от истинския космос, защото там космонавтът може да се оправя поне по съзвездията, а тук нямаше никакви външни ориентири.

Профучаваха като сребърна градушка риби; прелитаха с неподозирано изящество костенурки, спускаха се делфини и ги разучаваха с учудени очи през прозрачните стени.

Когато дълбокомерът показа сто метра, все още беше достатъчно светло, дори да се пише.

И там видяха жестоката битка, по-право безнаказаното убийство на огромната манта, подобна на литнал в синия мрак допотопен птеранодон, от девет-десетметрова риба трион с триметрово рило, нанизано от двете страни с остри като бръсначи зъби, с които още при първото преминаване преполови жертвата си.

Подводницата отмина по своя път, оставила убиеца да догонва потъващия по-малък къс от плячката. А водата потъмняваше все повече, зеленикавият лазур се насищаше с тъмносини тонове, като сияещо мастило, докато накрая причерня съвсем, сякаш огромна сепия бе изблъвнала всичката си чернилка.

Тримата акванавти, замаяни от невижданото преди това зрелище, бяха забравили съвсем, че сега, при новия си начин на живот, сякаш преродени в другопланетци, трябваше да ядат, вместо да дишат. Настъпващото отпадане, премаляването им подсказваха навреме опасността. Те захапаха мундщуците на хранителните апарати, за да смукнат първата глътка. И не ги пуснаха докрая, убедени чрез новия си чудовищен апетит колко по-икономичен за мащабите на природата е изобретеният от нея през течение на еволюцията, след като са се появили растенията и чрез фотосинтезата започнали да натрупват в земната атмосфера кислород аеробен начин на живот.

Тогава, без да запалват прожектора, следейки само екрана на звуковизора, който опипваше като истински прожектор пътя пред тях, те успяха да се насладят изцяло на започналото тайнство на дълбоководното светене.

Бяха попаднали в космоса, но в един друг, непознат космос, подчинен на някакъв полудял създател, отрекъл всички закони на небесната механика, в който звездите, объркани, се стрелкаха на всички посоки безредно, диво, като искрите на разпалвана от бурята клада. Медузи, ноктилуки, риби, калмарчета, плаващи червеи — всички се бяха отдали на някаква огнена оргия, забързани всеки по своите предопределени му от природата грижи.

Внезапно корабът се вряза в един грейнал облак. Бяха попаднали сред светещи скариди, преследвани от рояк сардини, а те, от своя страна, догонвани от атакуващите ги отвред в недостижимата си стратегия калмарчета.

Все по-надолу!

Петстотин, шестстотин, осемстотин, хиляда метра!

Опиянен от всичко, което виждаше, Морския Тарзан натисна по-стръмно щурвала.

Хиляда и петстотин, две хиляди, две хиляди и петстотин!

Ехолотът показа приближаването на дъното. Пилотът намали скоростта и скоро подводницата легна плавно върху меката тиня.

Мълчал досега, сър Чарлз се надигна от креслото.

— Леди не можа да види осъществена мечтата ни!

И прегърбен от мъка, отвори вратата, стъпи на дъното. Без въздух в дробовете, сега запълнени с вода, тялото беше изгубило плаваемостта си. Можеше да ходи, наистина съвсем омекнало, залитащо, спирано от съпротивлението на водата. За да плува, трябваше като акулите непрекъснато да работи с плавниците.

Той заби харпуна си в тинята. После се изправи, властен, горд, та дори малко окарикатурен с дебелата дълбоководна шуба, с хранителния цилиндър на гърба, в неудачния си опит да наподоби някогашните си прадеди, които със същата средновековна парадност са присъединявали към английската корона завладяваните острови и континенти. А между парадността и гротеската има само една крачка.

— Обявявам тая земя за мое владение! — провикна се той тържествено. — И я наричам с името на оная, която никога няма да я види, Земята на Мери, Мериленд! А тук, на това място, ще построя град, който ще се казва Мерисити.

След това развълнуван, с парещи под контактните лещи очи, се върна обратно, отпусна се в седалката с обронена глава и сякаш забрави спътниците си.

Двамата не изчакаха заповедта му. Тозчас излетяха навън, натоварени с цял наръч апарати: хидролокатори, фенери, хронометри, прибори за подводна ориентация, харпунна пушка със стрихнин и нова стрела и дълго копие с взривен наконечник за близка борба.

Студът на придънната вода, извън отопляваната подводница, изведнъж ги скова. И двамата едновременно включиха отоплението на хидрокостюмите си.

Бяха попаднали в друг свят. Равно, тинесто дъно, набраздено като с йероглифи от неизвестни следи, в което краката им потъваха, и надигащи се тук там остри единични скали, подобни на тайнствени мегалити, изправени от съществувал тук кой знае кога загадъчен народ.

Странно, непознато чувство овладяваше душите им — на гордост, на самонадеяност, на съзнание за собствено величие. И в същото време — подтискаща боязън, страх от нещо, от непонятна заплаха, която се крие нейде съвсем наблизо, в тоя чуден свят, където няма ден и нощ, където никога, от неговото създаване, не е прониквал слънчев лъч. Кой друг бе слизал така, свободен като рибите, дори по-свободен от тях! Та какво е Пикар, какво е Биб, какво са другите, достигнали тия дълбини, но жалки, свити, оковани в многотонните си гондоли, все едно охлюви в железни черупки.

Наоколо се поклащаха като коило над черна степ някакви светли нишки, подаващи се от къси набраздени тръбички. Погонофори — чудните дълбокоморски твари със сърце, с червена кръв, с мозък, но без уста и стомах. А между тях пъплеха таралежи с дълги шипове, подобни на оживели кактуси. Бързаха да се заровят с опашки в тинята отвесни рибки. Тук-там се виждаха двуметрови кратери, които наподобяваха лунния пейзаж. Какви ли твари ги бяха издълбали? Щракаха с щипки, заровени в тинята раци. Поклащаха се като лалета кремъчни гъби. А над тях, понякога, съвсем изрядко, прелитаха ниско странни змиеподобни риби. Подплашени от непознатите същества, риби триножници отскачаха от местата си и отново се отпускаха на дъното върху дългите гръдни и опашна перки. Плъхоопашата риба ровеше нещо между раците с главата надолу. Проточила напред светещата си примамка, премина уродлива риба въдичар, следвана по петите от подобна на пеликан риба боа, само уста с опашка.

Понякога ги навестяваха дребни акулки, но със същите властни очички, със същите зли бръчки около устата, със същото поклащане на главичките. А сред тях — най-малката, по-малка от педя, светеща акулка.

Акванавтите се бяха отдалечили от кораба. И дон Мигуел, обикновен земен човек, започна да се оглежда назад, да върти неспокойно звуковизора на всички посоки, да се сепва от всяка мернала се на екрана сянка.

А Джек, попаднал в своята стихия, макар и в тая съвсем непривична обстановка, изглеждаше направо опиянен. В съзнанието му властвуваше една мисъл, радостна и самодоволна: „Само аз! Никой друг преди мен!“ Толкова вълнуващо, необикновено! А когато му предстоеше да изживее нещо ново, забравяше всяка предпазливост, губеше страха си, отдаваше му се до захлас, до безразсъдство.

Той и сега намери доводи да оправдае неблагоразумието си:

— Нали имаме компас, ехолот! Освен това не чуваш ли звуковия маяк на подводницата?

Не бяха пропуснали и това. Всяка секунда специално приспособление разпращаше наоколо нискозвуков сигнал, както в мъгла кънтят корабните склянки, както в буря бият камбанките на хижите.

— Та ние сме вече морски жители, Мигуел! Можем да се върнем на повърхността и без подводницата!

Неособено успокоен от думите му, тореадорът го последва неохотно.

Прекосиха набързо малката леха от морски пера, през която пъплеше светеща многолъчева офиура.

Джек спря. Но отново тръгна, като видя как пресеклият пътя им морски паяк с половинметрово тяло и триметрови тънки, начупени крака забърза да се спасява от невижданите чудовища.

И двамата отначало не усетиха засилилото се подводно течение. Забелязаха го, едва когато то събори дон Мигуел. Наложи се да тръгнат срещу него, наведени както при зимна виелица.

Тогава видяха, че дъното е като преметено, без тиня и пясък, само гола, загладена скала. А на двадесетина метра пред тях се извишаваше право нагоре набраздена от безброй ровини каменна стена, по която се спускаше дълбочинното течение, образувало така някакъв неподозиран и невидим подводен водопад.

Вече се канеха да се връщат, когато някогашният тореадор зърна в краката си една безформена буца. Наведе се и я вдигна. Макар и олекнала от водата, тя му се стори по-тежка от обикновените камъни. Освети я с фенерчето си.

— Та това е злато! — възкликна Джек Елбери.

Озърна се и той. Наоколо, през пет-десет метра, лежаха разпръснати по-големи и по-малки късове самородно злато.

— Преди месец-два четох във вестника — рече Джек. — Нова хипотеза. Златните залежи в Южна Африка представлявали остатъци от пръснал се във въздуха златен метеорит.

Дон Мигуел заигра от радост.

— Този може да е същият метеорит, така ли? И ние… По чудо. Забогатели златотърсачи…

Той пъхна находката в торбата на пояса си, грабна друг къс, натика и него. После трети…

Сам се убеди, че не може да ги носи. Тежаха много.

— Я остави! — рече Джек, който гледаше насмешливо алчното му оживление. — Защо ти е?

— Злато! — сопна се дон Мигуел. — И питаш защо ми е! Та то може да ни даде всичко.

— От какво повече имаш нужда, Мигуел? Лудниците са безплатни.

— А морфин! Докато стигна в лудницата, ми трябва морфин.

— Сър Чарлз ти го дава безплатно.

— Дава! Като на просяк, като на роб.

Той замълча, осенен от неочаквана мисъл.

— Не му го ща!

И добави затворнически:

— Слушай, Джек! Хайде да му вземем подводницата… И да се върнем горе, при хората. Със злато… Пълна подводница злато…

Другарят му се усмихна кисело.

— Да, примамливо! Да ни вземат златото, а нас да натикат в лудницата. Или още по-сигурно, в затвора… Я остави…

Дон Мигуел се сопна:

— Ти ако щеш…

И неволно си помисли, неволно се пипна за ножа. Щом не скланя, на връщане може и него… После — сър Чарлз… И тогава… Подводницата… Златото… Само негови…

Но не било писано да осъществи зловещото си хрумване.

Може би повече по усет, като истински подводен ловец, Морския Тарзан се обърна назад. Двуметрова сляпа акула с изпъкнали бели очи шареше над дъното. Но щом ги усети, тя побягна.

Всъщност не беше акулата. Имаше още нещо.

Той отправи нататък звуковизора. В далечината му се мярна огромна дебнеща сянка.

Това не беше страх, това бе разумна предпазливост.

— Да се връщаме! — рече той.

И другарят му, досетил се за идващата опасност, сякаш само това и чакал, размаха плавници, полетя към звуковия маяк.

Това беше най-глупавото. Бягството събужда инстинкта за преследване у всеки хищник. Джек не побягна, а започна да отстъпва бавно, заднишком, без да изпуска заплашителната сянка от екрана.

Когато и той влезе в подводницата, видя как сър Чарлз се бе отправил насреща им със заплашителен вид.

— Какво носите, дон Мигуел? — запита властно той. И посегна.

Бившият тореадор настръхна както някога, когато нанасяше решителния удар в сърцето на бика. Ръката му се плъзна към окачения на подколенницата водолазен нож.

Но Джек стисна ръката му навреме.

— Какво носите? — повтори командирът.

И извади златната буца.

— Мръсен метал! — сви той устни в презрителна гримаса. — Не за него сме тук! За нас то вече няма цена.

Отвори вратата и го изхвърли навън под убийствения поглед на разтреперания от безсилен гняв тореадор.

Тогава подводницата подскочи.

Възползувал се от краткото спречкване, свръхкалмарът, който ги бе дебнал досега, бе уплел прозрачното им укритие в огромните си пипала. Големите колкото тави смукала залепнаха в гладката повърхност. Яките като стомана нокти застъргаха настървено по нея. И между пипалата, почти опряно в стъклото, ги разглеждаше едно огромно като воденичен камък око, едновременно зло и алчно, ненаситно, а в същото време — неочаквано, трагически печално, сякаш събрало в себе си мъката на целия тъй лошо устроен свят.

При едно случайно обръщане хората видяха зарастващата грозна рана, там, където е било другото око, преди да му го извади Четириногия.

Дори никога не губещият самообладание Джек Елбери тоя път потрепера. Та това не беше звяр, ще помислиш, че не беше и живо същество, а нещо неправдоподобно, живо желе, планина от восък, който се стичаше по стъкления корпус в неравни потоци. Дали беше наяве, или само сънуваха някакъв хилядократен кошмар, който може да се роди само в небитието на морската бездна, признак на приближаващото морфиново обезумяване?

И там, между пипалата, се подаваше една огромна папагалска човка като куката на пристанищен кран, която опитваше да прогризе твърдия корпус. Не спираше, стържеше настойчиво.

При страшното тръскане всеки се бе помъчил да се залови за нещо. И не се пускаше. Затова вече не беше възможно някой да стигне до пулта, за да натисне спусъка на отровните стрели или за взривните копия. Пък и да стигнеше, нямаше смисъл. Оръжията, по кой знае какво конструкторско недомислие, бяха монтирани в носовата част, където обикновено се очаква врагът. А чудовището случайно или по интуиция, изработена през дългата му еволюция, се бе хвърлило отзад, върху гърба на непознатия си неприятел, но по формата си тъй наподобяващ кашалот.

Подводницата вече не се тръскаше, тя се въртеше, подхвърляна като играчка от тоя мрачен десеторък жонгльор и хората вътре успяваха да се удържат само поради малката си тежест във водата.

Ясно беше, че се колебае. Термоскопичните му оченца върху опашния плавник усещаха близката топлокръвна плячка, но обонятелните клетки на пипалата му, опипващи стъклената повърхност, му докладваха недвусмислено, че докосват не живо тяло, а неодушевена вещ, все едно скала, която не е за ядене.

Накрая, подведено от обонянието си, чудовището ги остави. Подводницата се отпусна леко на дъното, успяла най-сетне да заеме правилното си положение.

Акванавтите видяха как нападателят им побягна, по-право се изстреля сам в черната бездна с опашния си плавник напред, проточил назад пипалата като стабилизаторите на излитаща космическа ракета.

Изчезна. Скоро след това заглъхна и бумтежът на водната помпа.

В същия миг звуковизорът показа на екрана си друга гигантска сянка. Ето, уплътни се, очерта се.

Задъхани от вълнение, клетите акванавти засмукаха жадно хранителната смес, както при вълнение обикновените хора почват да дишат учестено въздух. Какви ли ужаси ги очакваха още?

Насреща им се носеше древната бяла акула — със същата зловеща грация, със същите дебнещи поклащания на главата и пулсации на хрилете, със същата мизантропска бръчка край устата, със същия безсмислен поглед, както по-дребните си сегашни сродници, само че в учетворени размери.

Сър Чарлз отправи насреща й снопа на прожектора, готов в следния миг, когато тя доближи повече, да изпрати в тялото й целия запас от снаряди и отровни стрели.

В блесналия прах на падащите като сняг от повърхността още неразложени хранителни частици Бялата смърт заприлича на чудовищна какавида, омотана в прозирен копринен пашкул. С някакъв чуден ореол, в който тя изглеждаше недействителна до болка, до полудяване.

Хищницата сякаш се досети. Кривна встрани, в последния миг отскочи от смъртоносния залп, който трябваше да я срази. Хвърли се и тя върху невиждания си враг отзад. Не го удари, само се отърка о него.

И тая като другите акули — помисли си отново Джек. — Отначало одира кожата на жертвата си, да усети вкуса й с кожните си зъби, да се опияни от бликналата кръв…

В безизразното й око тоя път се мярна явно разочарование. И недоумение. Тя мина повторно. Повторно простъргване — и пак нищо.

Убедена напълно, че не е за ядене, доверила се повече на кожата си, отколкото на очите, Бялата смърт се отдалечи, плавно, изящно, стопи, се в непрогледния мрак.

— Това се казва акула! — пошепна възхитен Джек. — Нея да победиш, че да има защо… Не някакви си акулски дребосъци…

А дон Мигуел облиза напуканите си от страх устни:

— Няма да ни е леко тук… В тоя „Мериленд“…