Петър Бобев
Светещата гибел (1)

1

Доктор Марио Булгаро още не бе привършил проучванията си. Днес предстоеше последният, окончателният експеримент, който трябваше да реши участта му. Затова не успя да прикрие сянката на недоволство, когато на входната врата се позвъни.

— Казвам се Чарлз Томпсън — представи се посетителят. — Журналист.

Беше едър, сух мъж на около четиридесет години, с тънък английски нос, с типичен английски овал на костеливото си лице и с обичайните английски лунички. С изискана, внушаваща доверие външност. И само едно — прекалено присвити очи, от които се виждаха някакви тесни цепнатини. Смущаващи… Сякаш не понасяха и най-слабата светлина.

Не дочакал отказа, който прочете в погледа на домакина, гостът прибави набързо:

— Ще ви отнема само десет минути.

Ще не ще, доктор Булгаро го покани в хола, където ги посрещна изправена жена му — стройна, извънредно елегантна брюнетка, с очила.

— Мистър Томпсън — представи й го Булгаро. — А това е моята жена Елена. Доктор Костова-Булгаро. После, уж случайно, погледна часовника.

— Както виждате, не разполагам с много време. Затова…

— Тогава… — Томпсън се поизкашля. — Да не ви губя времето. Първо, какво е според вас значението на откритието ви.

Доктор Булгаро вече беше свикнал с такива въпроси. Затова отвърна по навик:

— Вашите колеги го разгласиха надълго и нашироко. Дори повече от това, което заслужава… И отколкото трябва…

— И все пак…

— И все пак — повтори ученият. — Ще ви го кажа накратко. Това е още една стъпка към овладяването на морето. Досега са направени много стъпки, за съжаление все още съвсем недостатъчни. Боязливи гмуркания покрай брега предимно до петдесетина метра, единични опити за живот в подводни домове, където няколко души прекарват по една-две седмици…

— Акванавтите…

— Какви акванавти! — усмихна се доктор Костова. — Това е все едно да наречем космонавти и пътниците в самолета.

Булгаро прибави:

— И няколко почти слепи спускания в дълбините с батискафи.

— И вие предлагате…

— Предлагам нов подход. Досега всички, които навлизаха под водата, отнасяха със себе си част от атмосферата ни, за да дишат: Кусто и Гаян, Ханс Келер и другите.

Доктор Костова отново се намеси:

— Кусто, един от откривателите на акваланга сам го казва: „Аквалангът е примитивно средство“.

— А вие? Какво смятате вие?

Булгаро отговори уверено:

— Да освободим бъдещия подводен човек, истинския хомо акватикус, както го наричат ентусиастите, да го направим съвсем независим от тая атмосфера.

— Присадени хриле?

Булгаро се обърна към жена си и тя отговори вместо него:

— И тоя път не е погрешен. Но…

— Силициево-органичната маска на Роб? — подпита Томпсън.

Доктор Костова поклати глава.

— Смятаме я съвсем непригодна за дълбочините, защото и при нея е нужно празно пространство пред лицето, в което да преминава през мембраната кислородът на водата. А там тя няма да издържи налягането… Поне в сегашния й вид…

— Затова ли купувате китови мозъци? — Томпсън сякаш изстреля въпроса си към двамата.

— Да! — усмихна се изследователят. — Вече не крия. Вашите колеги проведоха масиран шпионаж и успяха да разберат, че те са нужни за моите опити.

— С тяхна помощ вие целите да създадете и у човека подобна на китовете способност, така ли?

Изправен до прозореца, гърбом, доктор Булгаро подметна:

— Не допускам, че не сте следили информациите…

— Следя ги — отвърна журналистът. — Но от тях не личи как постигате тоя механизъм при човека. И достатъчен ли е той да го направи, както казахте, съвсем независим от атмосферата? Ей това очаквам да ми обясните…

Доктор Булгаро мълчеше, все едно, че не го е чул.

Посетителят повтори настойчиво:

— От това се интересува читателят. Той иска да знае…

Булгаро се обърна към прозореца отново. Мълчеше и жена му.

Томпсън сложи ръка върху рамото му.

— Вие не сте наивник, докторе. Затова се надявам да се разберем. Преди това искате да патентовате откритието си, нали? За да го продадете по-скъпо…

— Нищо не разбирате! — обърна се рязко Булгаро. — Нито ще го патентовам, нито ще го продавам. Когато му дойде времето, ще го публикувам. И то посредством Организацията на обединените нации…

— Що за идея! — не се стърпя Томпсън. Давате ли си сметка какво бихте загубили?

— Давам си.

— Но това е лудост! Знаете ли какво струва откритието ви?

— Че кой ще го знае по-добре от мен?

Журналистът се отпусна в креслото, направил се, че не забелязва нетърпеливото поглежда не на Булгаро към часовника. Изведнъж се бе променил. Угодливо — нахалната усмивка на професионалния репортьор бе изчезнала, сменена от някакъв нов израз — дързък, самонадеян, високомерен.

— Нека да открием картите! — рече той. — А може би вече сте се досетили. Не съм никакъв журналист, който при интервюто пълни бележника си с празни брътвежи. Идвам с най-сериозни предложения.

Булгаро го посрещна в упор:

— От името на кой оръжеен концерн?

Вече няколко подобни господа го бяха посещавали, бяха му предлагали зашеметяващи цифри, но той бе устоявал на съблазните. И на заплахите им.

Томпсън отговори бавно, с достойнство:

— От свое собствено име. Ще ви заплатя каквото предложите, само и само да се сдобия с откритието ви. Кажете цената!

И извади чековата си книжка.

Ученият не отговори направо:

— Не се интересувам за цената, а за предназначението. На мене ми е ясно защо го искат фабрикантите на оръжия, защо ме дебнат разните разузнавания. За да го насочат към смъртта и разрушението. Свободно плуващият боец практически ще бъде неуязвим от повърхността. И безнаказано ще върши всякакви бойни операции… Но вие? Защо е нужно на вас?

Без да отговори, Томпсън приготви писалката си:

— Един милион?

И погледна да види въздействието от предложението си. Погледна първо към жената. Знаеше, жените имат повече практически усет.

— Защо ви е нужно? — натърти Булгаро.

— Два милиона?

Ученият поклати глава:

— Не си прахосвайте напразно убедителността, мистър. Няма сума, която ще ме накара да изменя решението си. Пък и не зависи изключително от мен. Аз съм само ръководител на научен колектив.

Без да изчака това му изявление, Томпсън се обърна към доктор Костова:

— Синьора Булгаро, обяснете на съпруга си какво значат два милиона долара, не лирети, за едно младо семейство!

Тя отвърна тихо:

— Това, което ви казва мъжът ми, сме обмислили заедно.

И се изправи рязко.

— Да смятаме, мистър, че разговорът ни е привършил. Нямаме право да ви задържаме повече.

След което с решителни крачки се запъти да отвори вратата. Томпсън не си тръгна.

— Един момент! — рече той. — Имам и друго предложение.

И макар че виждаше нетърпеливите им погледи отново седна. И с все тъй присвити очи заговори бавно, спокойно, уверен в себе си:

— Седемдесет и един процента от повърхността на планетата ни е покрита с вода. А ужасяващо наплодилото се човечество е принудено да се смества само върху останалите двадесет и девет процента… Ей това ви предлагам, океана. Океанът е все още ничия земя. Да го завладеем ние, аз и вие. Да основем най-голямата държава на планетата. Да се спасим поне ние от заплашващата човечеството гибел, от ужаса на демографската катастрофа. Да създадем нов човек. В новата среда ще се оформи и нов начин на мислене. Може би по-уравновесен, по-разумен. Нова философия. В това чудно състояние на безтегловност…

— Научна фантастика! — не се стърпя Булгаро.

Томпсън се оживи:

— Никой писател не е в състояние да измисли дори една хилядна от богатството, което създава животът. Както казват, няма нищо по-фантастично от реалността.

Ученият случайно зърна окото му. Само дясното. Лявото продължаваше да се взира напрегнато присвито. А дясното, тъмнокафяво, почти черно, топло и доброжелателно, гореше трескаво. Не беше луд. Само въодушевен. Или пък — добър артист…

— Вие искате държава? — попита ученият. — Като че ли са малко досегашните. И тая държава ще има своя власт, нали? Своя войска? Като че ли са малко сегашните войски…

Булгаро тръсна с досада глава.

Мнимият журналист почти изкрещя:

— Но вие сте луди!

— Не, мистър! Нито ще продаваме, нито пък ние ще се възползуваме от преимуществата на своето откритие.

Елена Костова отново се намеси:

— В записките си Леонардо да Винчи твърди, че е открил начин за пребиваване на всякаква дълбочина, колкото е възможно да се стои без храна. За дишане употребявал някаква смес „алито“. В превод то означава „дъх“. Само че не ни е оставил рецептата си. И бърза да обясни защо: „По причина на злата човешка природа, която би извършвала убийства, разрушавайки корабите от дъното и потопявайки ги заедно с хората“.

Тя разпери ръце. Върху лакираните й нокти нямаше нито драскотина, нито следа от уморителната работа в лабораторията.

— Ясно ли ви е, мистър?

Томпсън вдигна глава.

— Това окончателно ли е?

Доктор Костова отвърна раздразнено:

— Какво повече ви е нужно!

И му отвори вратата.

Чарлз Томпсън излезе с неочаквано самообладание след подобно изгонване. Само на прага се обърна, за да подметне:

— Ние пак ще се срещнем!

— С удоволствие! — отвърна Булгаро. — Но нека бъде по друг повод!

Внезапно той усети някакво неприятно, смущаващо недоумение. Отвореното око на госта го стрелкаше вторачено, с нескрита заплаха, само че тоя път светло, стоманеносиво зло око. Нима ирисите могат да променят цвета си?

От прозореца домакините проследиха как неканеният посетител се настани важно в очакващата го лимузина и изчезна зад завоя, после се спогледаха, доволни един от друг. Доволни, че още един път бяха устояли срещу попълзновенията на „сухоземните акули“, както наричаха помежду си фабрикантите на оръжия.

Доктор Булгаро се сбогува с жена си и със сина си Сашо, който прекъсна за малко уроците си и притича да го целуне, после излезе навън.

Майката и синът се изправиха до прозореца, през който от високото, над покривите на съседните къщи, спускащи се амфитеатрално към брега, се виждаше блесналият в удивителната си синева Неаполски залив и откроеният в кръгозора като мъгливо видение остров Капри.

Марио Булгаро им махна с ръка, преди да поеме надолу към Аквариума.

Жена му, която вече бе извадила пудриерата си, и Сашо в първия миг не можаха да разберат нищо. Всичко стана тъй внезапно, тъй неочаквано — както винаги идва злото…

До тротоара беше спряла мощна черна кола, а до нея спореха разгорещено двама мъже и една жена. Изключително хубава жена. Но и в тримата се чувствуваше нещо особено. Лицата им имаха еднакъв сивозеленикав тен, съвсем неприсъщ на европеидните им черти. И някаква треска в очите. И нервни, отсечени, сковани жестове.

Преди Костова да си даде сметка какви могат да бъдат тези хора, пък това и не я интересуваше особено, мъжете се нахвърлиха върху минаващия учен, а жената постави върху лицето му бяла кърпа, след което го вмъкнаха в колата. И тя полетя надолу.

Когато майката и синът изтичаха на улицата с викове за помощ, от похитителите и жертвата им нямаше ни следа.