Нора Робъртс
Сбъднати мечти (22)

Двадесет и първа глава

Час по-късно, мръсни, малко понатъртени, Джош и Байрън внесоха сандъчето в гостната. Преживяха няколко опасни момента. Увиснали над пропастта, тримата се чудеха дали са с всичкия си.

Всичко това беше отминало. Сега сандъчето — все още неотворено — стоеше върху масата. Чакаше.

— Не мога да повярвам — пророни Марго. Прокара ръка по дървото. — Истинско е. След толкова време. — Усмихна се на Лора. — Ти го намери.

— Ние трите го намерихме — поправи я Лора. — Така ни е било писано. — Главата й пулсираше с тъпа болка, когато се пресегна да хване Кейт за ръката. — Къде е Майкъл?

— Не ис… — Джош прехапа език. — Трябваше да наглежда конете.

— Ще отида да го извикам — предложи Байрън.

— Не. — Изборът е негов, напомни си Лора. Нейният живот трябваше да продължи. — Толкова е малък, нали? — учуди се тя на глас. — И толкова семпъл. Предполагам, и трите сме си представяли нещо огромно, необикновено, с орнаменти. А се оказа просто, практично сандъче. От тези, които издържат години. — Пое дълбоко въздух и попита: — Готови ли сте?

Марго и Кейт застанаха до нея. Тя посегна към заключалката. Отвори се лесно и безшумно. Разнесе се едва доловим дъх на лавандула.

Вътре бяха съкровищата и мечтите на едно младо момиче: рози изработени от лапис, а в центъра — сребърно разпятие; брошка от гранат; изсъхнали листа от роза, които се разпадаха при досег. И злато. Да, от кожената торбичка се изсипаха златни монети.

Имаше и старателно избродирани и сгънати кърпички с пожълтели вече дантели по краищата. Кехлибарена огърлица. Пръстен за кутрето, обсипан със ситни рубини, които проблясваха като капки кръв. Красиви бижута, подходящи за младо, още неомъжено момиче, и медальон, в който кичур черна коса бе вързана със златна нишка.

Откриха и малък, подвързан с червена кожа бележник, изписан с почерк на добре образована жена.

„Днес се срещнахме на скалите. Беше рано. По тревата още имаше роса, а слънцето бавно се надигаше от морето. Фелипе каза, че ме обича, и на сърцето ми стана по-светло от зората.“

Лора отпусна глава върху рамото на Марго.

— Дневникът й — прошепна тя. — Сложила е дневника при съкровищата си. Бедното момиче.

— Винаги съм си представяла колко развълнувани ще бъдем, когато го намерим. — Кейт посегна към кутията и прокара пръст по кехлибарената огърлица. — А сега ми е тъжно. Скрила е всичко важно за нея в тази малка кутия и я е оставила.

— Не бива да изпитваш тъга. — Лора отпусна отворения дневник в скута си. — Искала е ние да го открием. Само помислете колко е вълнуващо! Преди да намерим зестрата на Серафина, и трите трябваше да преживеем нещо съдбовно. — Хвана приятелките си за ръце. — Ще поставим тези неща в магазина. В специална витрина.

— Но няма да продаваме нищо — уточни Марго. — Как така ще продаваме съкровищата на Серафина!

— Естествено, че няма да ги продаваме. — Лора се усмихна. — Само ще дадем възможност и на други да помечтаят.

 

 

Майкъл не обърна никакво внимание на хаоса в стаята. Най-важното бе да влезе под душа и да опита да отстрани болките, които разкъсваха цялото му тяло. После ще пийне нещо. Всъщност, като се замислеше, дали едно яко напиване не бе най-добрият начин да удави болката.

Подмина бирата и посегна направо към уискито. Наля си солидна доза. Едва близна от чашата и чу потропване на вратата.

— Който и да си — разкарай се! — ядовито подвикна той.

Влизането на Ан Съливан не подобри настроението му.

— О, вече давиш мъките си сред целия този хаос. — Тя остави една кутия на плота и намръщено огледа пораженията наоколо. — Не съм очаквала да видя толкова изпочупени вещи. При нас, в къщата, пострадаха само някои дребни неща.

— Това тук е дело на Лора.

Надигна чашата, а Ан сви устни.

— Така ли? Рядко си изпуска нервите, но затова пък става много лошо. Е, сядай. Дай да ти промия раните, преди да се захванем да почистим тук.

— Няма да чистим. И не искам никой да се грижи за мен. Върви си.

В отговор тя извади от кутията покрита купа.

— Госпожа Уилямсън ти изпраща храна. Помолих аз да я донеса. Тя много се притеснява за теб.

— Няма какво да се притеснява. — Внимателно огледа ръцете си. — Наранявал съм се и по-лошо.

— Не ще и дума. Хайде, сядай и дай да видя пораженията.

На плота подреди легенче, шишенца и бинтове.

— Сам мога да се грижа за себе си. — Вдигна чашата и установи колко малко е останало на дъното. — Дори вече започнах.

С маниер, който не търпи възражения, тя пристъпи към него и го бутна на стола до плота.

— Като ти кажат да седнеш, ще седнеш!

— По дяволите…

Разтърка рамото, където го бутна. Болката го изгаряше.

— И си мери приказките. — Вече беше напълнила легена с топла вода. — Сега да те предпазим от инфекция.

Хвана здраво ръцете му и се залови за работа.

— Ако ще се правиш на състрадателна медицинска сестра… Олеле, по дяволите, боли…

— Предполагам. Но престани да ругаеш, Майкъл Фюри. — При вида на дълбоките рани по ръцете му очите й се насълзиха. Ала движенията й, не особено състрадателни, не секнаха. — Сега ще те ощипе още повече.

Парещата болка от антисептичното средство, излято върху зле пострадалата му длан, накара очите му да се кръстосат, а във въздуха се разнесоха псувни.

— Имаш цветист ирландски речник. Напомня ми за вуйчо Шамъс. Откъде точно е семейството ти?

— Голуей. По дяволите. Защо не ме залееш със сярна киселина, та направо да ме довършиш?

— Такъв едър и силен мъж като теб да хленчи от няколко капки спирт! Пийни си малко и ще ти олекне.

Майкъл надигна чашата и изгледа възрастната жена намръщен. Предпочете да помълчи, докато бинтова ръката му.

— Свърши ли? — попита той нетърпеливо.

— С тези — временно да. Не бива да мокриш превръзките. Трябва да се сменят редовно, защото, предполагам, ще проявиш същия инат като госпожица Лора относно ходенето на лекар.

— Нямам нужда от лекар. — Сви рамене, но мигом съжали, понеже го прониза остра болка. — И тя ще се оправи. Достатъчно хора се грижат за нея.

— Тя подтиква към обич и преданост, защото самата щедро ги раздава. — Ани се надигна и смени водата в легенчето. — Свали каквото е останало от ризата ти.

Той свъси вежди и реши да охлади ентусиазма й.

— Виж, Ани, малко съм разнебитен, но ако поривът ти… Ох!

Зяпна шокиран от изненада, когато тя изви ухото му.

— Не бъди вироглав, момче, че ще го извия още по-силно, ако продължаваш. Хайде, сваляй ризата!

— Господи! — Разтърка пламналото си ухо. — Какъв ти е проблемът?

— Не само ръцете ти са пострадали. Съблечи се, за да видя какво си направил със себе си.

— А теб какво те интересува? Дори кръвта ми да изтече и да умра, ти не би трепнала. Винаги си ме мразила.

— Не. Винаги съм се страхувала от теб, а е било глупаво. Ти си жалък мъж, който изобщо няма представа за собствената си цена. И аз съм правила грешки, за които съжалявам, но съм достатъчно жена, за да си призная. — И понеже той не прояви сговорчивост, тя сама свали дрехата. — Мислех, че си бил майка си.

— Какво! Майка ми… Никога…

— Вече знам. Стой мирен. О, господи, какво си направил, момче? — Внимателно огледа дълбоките рани по гърба му. — Бил си готов да умреш за нея.

Застигна го неописуема умора и той обори глава върху плота. Затвори очи.

— Върви си. Остави ме сам.

— Изключено. Сега се дръж, защото вероятно малко ще те заболи.

— Искам единствено да се напия! — просъска той през зъби.

— Щом искаш, ще го направиш — подхвана тя. — Ала щом един мъж не се стряска от земетресение, а хуква да спасява жената, на която държи, означава, че би могъл да прояви достатъчно храброст и да се изправи пред нея трезвен. Да, лошо си се наранил. Свали си панталоните.

— За бога, нямам намерение да… Олеле, господи! — изкрещя той, когато тя изви и другото му ухо. — Добре! Щом ме искаш гол, имаш ме. — Изправи се, дръпна ципа на джинсите и ги изхлузи. — Щях да отида в болницата, ако бях наясно какво ми предстои.

— Тази рана на бедрото изглежда трябва да се шие, но да видим какво мога да направя аз.

Настроението му съвсем се развали. Бутна чашата настрана. Не му се пиеше повече.

— Тя добре ли е?

Усмивка пробяга по лицето на Ан, но тя не вдигна глава.

— Боли я. Не само физически. Има нужда от теб.

— Не е вярно! Това е последното, от което се нуждае. Знаеш какъв съм.

Сега вече се вторачи в него.

— Да, аз знам какъв си. Ти обаче, Майкъл Фюри, имаш ли представа какво представляваш?

 

 

Притесняваше се от това, което му предстоеше. Как да се съсредоточи, след като тя е непрекъснато пред очите му: пребледняла, там долу върху скалите? Ето и погледа й при гневния изблик, когато му призна, че го обича?

Позанима се с това-онова, за да се разсее, но не му помогна особено. Оправи хаоса наоколо — нали Ан му нареди да си вдигне задника и да изхвърли боклуците. Погрижи се за конете, прибра торбата си. И пак я извади.

И без това няма да остава тук.

Накрая се предаде и тръгна през моравата към къщата на семейство Темпълтън. Съвсем естествено е, убеждаваше се той, да провери как е тя. За нея би било по-добре да отиде в болницата. Ала семейството й не я насилваше. Нямаше смисъл. Самият той знаеше, че заинати ли се Лора Темпълтън, нищо не е в състояние да я помръдне.

Само ще провери как е. После ще уреди друг подслон за конете и ще се разкара.

Влезе в градината. Кейла и Али изоставиха играта на топчета и скочиха от терасата. Докато овладее изненадата си, че децата още играят на топчета, те се хвърлиха да го прегръщат.

— Ти спаси мама от земетресението!

Кейла се обеси на врата му и раните отново се обадиха.

— Не точно — промърмори той. — Просто…

— Съвсем точно. — Али го изгледа сериозно. — Всички казват така. — Понечи да свие рамене. Ролята на герой го притесняваше. Тя хвана ръката му, а очите й се изпълниха с тревога. — И твърдят също, че ще се оправи. Всички. Наистина ли?

Защо питат него, по дяволите? Откога стана авторитет? Но се наведе, защото не устоя на потреперващите й устни.

— Разбира се. Само малко се е понатъртила. Това е всичко.

Али почти се усмихна успокоена.

— Добре.

— Паднала е от скалата — обади се Кейла. — И намерила Серафина, но се наранила. Ти и Макс, обаче сте я спасили. Според госпожа Уилямсън, трябва да получи цяло кило моркови.

Той се засмя и разроши косите й.

— А аз какво ще получа?

— Тя каза, че вече си си получил наградата. Каква е?

— Представа нямам.

— И ти си пострадал. — Кейла внимателно хвана бинтованите му ръце и ги целуна. — Боли ли? Сега мина ли ти малко?

От връхлетялото го чувство, очите му едва не се изпълниха със сълзи. Никой никога не бе целувал раните му.

— Да, сега е много по-добре.

— Разрешаваш ли да отидем при Макс? — Али несъзнателно погали Майкъл по косата, за да го успокои. — Да му благодарим.

— Да, ще му хареса. А майка ви…

— Тя е в гостната. Всички пазят тишина, за да си почива. Но ти можеш да влезеш. — Али му се усмихна лъчезарно. — Ще й бъде приятно да те види. Докато ти заздравеят ръцете, ние с Кейла ще ставаме сутрин по-рано, за да чистим яслите преди училище. Не се безпокой.

— Аз… — Страхливец, наруга се той. Кажи им, че няма да си тук. Кажи им, че си отиваш. Не можеше. Просто не можеше. — Благодаря.

Децата хукнаха, а той се загледа след тях. Две красиви момиченца прекосяваха добре поддържаната градина. Прекрачи разпилените топчета и след три опита да вдигне ръка, успя да отвори вратата.

Тя не лежеше на дивана, както очакваше. Бе застанала до прозореца и гледаше към скалите.

Беше толкова… деликатна, реши той. Всичко у нея беше деликатно, а същевременно бе най-силната жена, която познаваше.

В момента би трябвало да изглежда страшно уязвима. Косите й бяха дръпнати назад, гънките на бялата роба очертаваха крехкото й тяло. Ала когато се извърна и последните слънчеви лъчи огряха като ореол главата й, тя изглеждаше непоклатима.

— Надявах се да дойдеш. — Гласът й звучеше спокойно. След като бе така близо до смъртта, се убеди, че наистина е в състояние да преживее всичко. Дори Майкъл Фюри. — Нямах възможност да ти благодаря. Беше такава бъркотия. Дори не разбрах колко си пострадал.

— Нищо ми няма. Как е главата ти?

Тя се усмихна.

— Сякаш съм я фраснала в камък. Искаш ли едно бренди? На мен не ми разрешават. Според многобройните ми съветници по медицинските въпроси не бива да пия двайсет и четири часа.

— И аз не искам, благодаря.

Уискито, което погълна, не му се отрази така добре, както очакваше.

— Заповядай, седни. — Посочи му стол. — Дълъг ден изкарахме, нали, Майкъл?

— Скоро няма да го забравя. Рамото ти…

— Боли. — Седна и оправи диплите на робата. — Всичко ме боли. От време на време и стомахът ме свива при мисълта какво можеше да се случи. Какво щеше да стане, ако не ме беше намерил. — Вдигна вежди, когато той започна да снове напред-назад из стаята. След онзи първи поглед при влизането, почти не спираше очи на нея. Отпусна ръце в скута, за да прикрие треперенето им. — Нещо друго ли те тревожи, Майкъл, освен бюлетина за здравословното ми състояние?

— Просто исках… — Спря, напъха палци в джинсите и си наложи да я погледне. — Слушай. Не желая тая работа, помежду ни, да остане неизяснена.

— Коя работа?

— Ти не си влюбена в мен.

— Не съм ли? — много търпеливо и спокойно попита тя.

— Не. Просто бъркаш чувството със секса, а сега вероятно прибавяш и благодарност. Това е глупаво.

— Значи съм и глупава.

— Не извъртай думите ми.

— Опитвам се да ги развъртя, а не да ги извъртя. — Наведе се и докосна сандъчето, което все още стоеше върху масата. — Не си видял зестрата на Серафина. Не си ли любопитен?

— Няма нищо общо с мен. — Все пак не се сдържа и погледна. Видя да проблясват злато, сребро и мъниста.

— Не е кой знае колко много, като се имат предвид обстоятелствата.

— Напротив. Много е, точно поради обстоятелствата. — Вдигна очи и го погледна. — Много. Защо ми донесе съкровището?

— Нали обещах, че ще го направя?

— Човек, който държи на думата си — пророни тя. — Тогава мислите ми бяха объркани, но сега са по-ясни. Помня, лежах там и те наблюдавах как се катериш нагоре. Прилепнал към скалите като гущер. Ръцете ти кървяха и често не успяваше да се задържиш. Можеше да загинеш.

— Е, какво? Можех ли да те оставя там?

— Не можеше. Щеше да слезеш, заради когото и да било. Такъв си ти. А после се върна и за това. — Тя прокара ръка по капака на сандъчето. — Защото го поисках.

— Правиш го да звучи, сякаш е Бог знае какво.

— Ти ми донесе нещо, което търся цял живот. — Очите й, изпълнени с чувства, не се откъсваха от неговите. — Нищо не преувеличавам. Колко пъти се качи и се спусна по скалите заради мен, Майкъл? — Той не отговори, само си пое дълбоко дъх и отново закрачи напред-назад. Тя въздъхна. — Чувстваш се неловко заради благодарността ми, възхищението ми, любовта ми.

— Не си влюбена в мен.

— Не ми казвай какво изпитвам. — Гласът й стана по-остър и той неволно я погледна. Ако пак започне да хвърля предмети по него, едва ли ще има сили да се предпази. — Да не си посмял да ми казваш какво изпитвам. Не си длъжен да изпитваш същото, но не можеш да ми заповядаш да не те обичам.

— Тогава наистина си глупава — избухна той. — Изобщо не ме познаваш. Та аз съм убивал заради пари.

Тя не трепна. Стана и си наля минерална вода.

— Имаш предвид времето, когато си бил наемник, нали?

— Няма значение как се нарича. Важното е, че получавах пари, за да убивам.

— И сигурно не си вярвал в каузата, за която си се бил.

Той отвори уста, после я затвори. Тя слушаше ли го изобщо?

— Не е важно в какво съм вярвал или не. Убивах за пари, прекарах една нощ в ареста, спал съм с жени, които не познавам!

Тя спокойно отпи.

— Извиняваш ли се, Майкъл, или се хвалиш?

— Господи, престани да ми пробутваш този твой маниер на господарката на имението! Правил съм неща, които дори не си сънувала през целия си защитен живот!

Тя отпи спокойно.

— Защитен, така ли? — тихо възкликна тя. — Майкъл Фюри, ти си сноб!

— Господи!

— Точно така. Според теб, аз съм чужда на отчаянието и престъпленията, аз нямам потребности и грехове, защото произлизам от богато семейство и поддържам известна светска фасада. И, естествено, не е възможно да разбера мъж като теб, да не говорим, че имам чувства към него. Правилно ли схващам?

— Да. — Всичко го болеше. — Горе-долу очерта картината.

— Чакай да ти кажа какво виждам, Майкъл. Виждам човек, правил какво ли не, за да оцелее. И напълно го разбирам, макар да живея в патетичен, защитен свят.

— Не исках да…

— Човек, който не се е отказвал, независимо какво се е изпречвало на пътя му — прекъсна го тя и продължи да се взира в него. — Виждам човек, решил да даде нова посока на живота си. И най-важното, че успява. Той притежава амбиция, почтеност, кураж. Виждам мъж, който още скърби за нероденото си дете.

Тя го превръщаше в нещо, което той не беше, и това страшно го плашеше.

— Не съм каквото търсиш.

— Ти си каквото намерих. Налага ми се да живея с него и отидеш ли си, точно така ще постъпя.

— Правя ти услуга — прошепна той. — Още дори не го разбираш. Но все някога ще го проумееш. И без това вече ти е минавала подобна мисъл.

— Това пък какво значи?

— Между нас не може да има нищо. Невъзможно е и ти си наясно.

— Така ли? А би ли ми обяснил, как стигна до проникновеното си заключение?

Смяташе, че разполага с десетки примери, но изплува само един.

— Много внимаваш да не ме докоснеш, когато има някой наоколо.

— Така ли? — Тя рязко остави чашата. — Стой тук! — Разярена, излезе от стаята.

Защо, по дяволите, се забърка във всичко това, чудеше се той. Защо изобщо спори с нея? Защо просто не я докосне още веднъж, не я вземе за последен път в обятията си и да се омита.

Лора буквално набута Томас в стаята.

— Но, нали трябва да си почиваш — гълчеше я баща й. — О, здравей, Майкъл. Точно се канех да намина…

— По-късно ще говориш — сряза го Лора и се отправи към Майкъл.

„Ей!“ бе всичко, което успя да изрече, преди тя да го сграбчи за косата, да дръпне главата му надолу и да впие горещите си устни в неговите. Той вдигна ръце, отпусна ги, после се предаде и силно я притисна. Тялото й бе стегнато, но устните — меки и сладки. Колената му се подкосиха.

— Ето! — Отдръпна се тя и погледна смаяния и усмихнат Томас. — Благодаря ти, татко. А сега би ли ни оставил отново сами?

— Да, разбира се. Майкъл, ще си поговорим по-късно — каза на излизане Томас.

— Доволен ли си? — полюбопитства Лора.

Не напълно. Тя събуди всичките потребности, които той се опитваше да заглуши. Притегли я към себе си.

— Това пък какво трябва да докаже. То не променя… — И в този момент, той се пречупи. Потръпна и зарови лице в косите й, едва си поемаше дъх. — Мислех, че си мъртва — успя да прошепне той. — Господи, Лора, мислех, че те няма!

— О, Майкъл. — Целият й гняв се стопи и тя погали гърба му. — Било е ужасно за теб. Съжалявам. Но сега сме добре. Ти ме спаси. — Обви нежно лицето му с ръце, отдалечи го и внимателно се загледа в тъмните му очи. — Ти ме спаси — повтори тя и отново докосна устните му със своите.

— Не. — Той рязко се дръпна. — Няма отново да тръгваме по този път.

Тя остана неподвижно, изучавайки разнородните чувства, които пробягваха по лицето му. Бавно скърбящото й сърце започна да се съвзема. Върху лицето й разцъфна усмивка.

— Но ти се страхуваш от мен! От нас! Изглежда, наистина съм била глупава. Ти си влюбен в мен, Майкъл, и това те плаши!

— Не ми слагай думи в устата — започна той и неволно отстъпи. — Недей…

— Какво ще стане, ако те докосна сега? — Чувството на мощ я изпълни с възторг. — Ще рухнеш. Силен мъж, а може да рухнеш, като направя така…

Тя нежно погали бузата му.

— Правиш грешка. — Прихвана я през кръста, а пръстите му затрепериха. — Не знаеш какво правиш. Не е възможно да съм това, което искаш.

— Защо не споделиш какво искам според теб?

— Не си въобразявай, че ще се променя и ще започна да играя тенис в клуба. Или ще ходя по откриване на изложби и ще си купя смокинг. Никога няма да стане. Няма да се прехвърля на бренди, да играя билярд с понадебелели мъже и да обсъждам с тях последните новини от борсата.

Тя прихна, но от смеха главата я заболя, почувства се замаяна и се наложи да приседне върху облегалката на дивана.

— Изглежда ти смешно, нали? „Ето я Лора Темпълтън с помияра, когото си избра!“ Това ще си помислят всичките ти приятели.

Тя внезапно стана сериозна.

— Мога да те зашлевя за тези думи! Наистина мога. — Стисна ръце в юмруци, за да се овладее. — Обиждаш мен и моите приятели. Наистина ли ме смяташ за толкова принизена?

— Напротив. — Той се опита да спре тирадата й.

— Ако не ме лъжеш, тогава би трябвало да уважаваш онова, което наистина ми е необходимо, което ми е било нужно цял живот: семейството, работата, дома ми. Изпитвам потребност да давам, когато получавам. Искам децата ми да са щастливи, нищо да не ги заплашва. Имам нужда от любим човек, който да ме обича и с когото да споделяме заедно всичко. От човек, на когото да разчитам, че е до мен. Да ме изслушва и разбира, да ме прегръща, да кара сърцето ми да бие малко по-бързо, когато ме погледне. По този начин, по който обикновено ти ме гледаш, Майкъл. С този поглед, с който ме гледаш сега.

— Ти няма да допуснеш да си отида — тихо рече той.

— Напротив. — Тя посегна към сандъчето. — Ако искаш, ако трябва да доказваш нещо, да избягаш от нещо, пък било то и от нашите чувства един към друг, безсилна съм да те спра. Но няма да престана да те обичам и винаги ще имам нужда от теб. Просто ще живея без теб. Без това, което бихме могли да съградим; без да виждам грейналите очи на децата ми, когато ти влизаш в стаята; без нашите деца, които бихме имали. — Тя примижа, забелязала пламъче да проблясва в очите му. — Не си ли допускал, че искам още деца? Че съм мечтала да държа в ръце бебе, което заедно сме създали?

— Не, през ум не ми е минавало, че искаш още деца. И още по-малко — от мен. — Стъпка по стъпка, тя го превземаше. — Лора…

Тя се изправи в очакване, ала той само мълчаливо поклати глава.

— Семейство, Майкъл. Винаги съм мечтала за семейство. Ти промени много мои представи, но не и това. С теб преживях толкова неща за първи път. Бях опиянена и влюбена и затова не се досещах, че и аз мога да ти дам нещо в замяна. Мога да ти дам семейство, Майкъл.

Смаян, той се чудеше как да събере смелост да проговори. Та тя му предлагаше всичко, за което бе копнял.

— Не съм подходящ за теб. Никога не съм допускал, че това ще се случи с нас. Взех те, защото нищо не съм желал по-силно в живота си.

— Подходящ си, Майкъл, съвсем подходящ — възрази тя. — И какво точно не си допускал, че ще се случи с нас?

— Да кроим планове. Бъдещето. — Погледът му се плъзна по скъпоценностите в отвореното сандъче. — Едва сега започвам да се оправям в моя бизнес, да подреждам по някакъв начин живота си. Нямам какво да ти предложа.

— Мислиш ли? А нямаш ли мечти, Майкъл? И някои от тях не съвпадат ли с моите?

Искаше й се да го погали, но се въздържа. Този път той трябваше да се пресегне пръв.

Тя би го пуснала да си отиде, даде си сметка той, ако се обърне и излезе през вратата сега. И тогава двамата ще продължат всеки по своя път.

Тя чакаше. Приемаше го такъв, какъвто бе. А до нея, разсъждаваше той, можеше да открие у себе си повече качества, отколкото някога бе дръзвал да си представи.

— Давам ти последен шанс за избор. Чуй какво ще ти кажа. Всъщност не възнамерявах да ти го казвам, защото не смятах, че искаш да го чуеш. — Колко шансове получава един мъж, трескаво се питаше той. Колко живота? Колко предложения за единствено важните неща? Той пристъпи към нея. — След като го изрека, вратата се затваря. И за двама ни. Разбираш ли?

— А ти?

— Осъзнах го в момента, когато те видях отново, Лора. — Очите му бяха опасни. — Оставаш ли, или ще побегнеш, Лора?

Тя вирна брадичка.

— Оставам.

— Тогава ще живея с теб. И със себе си. — Той взе ръката й. Не нежно, а собственически. — Никога не съм обичал друга жена. Това пък ти ми даде за първи път.

Тя затвори очи.

— Имам чувството, че цял живот съм чакала да изречеш тези думи.

— Още не съм ги изрекъл. — Вдигна ръката й към лицето си. — Погледни ме. Обичам те, Лора — каза той, когато тя отново отвори очи. — Може би винаги съм те обичал, не съм сигурен, но знам, че винаги ще те обичам. Ще бъда баща на децата ти. На всичките. Ще обичам всичките. И никога няма да позволя да се усъмнят в това.

— Майкъл… — Дълбоко трогната, тя целуна дланта му точно както направи Кейла. — Та това е всичко!

— Не, не е. Ето и останалото. Ако си готова да поемеш риска, да ме приемеш такъв, какъвто съм, готов съм да застана до теб. — Думите, даде си сметка той, винаги са били в устата му. Само са чакали да бъдат изречени. Разсеяно се пресегна и взе лале от вазата на масичката до тях. Подаде й го. — Омъжи се за мен. Бъди моето семейство.

Тя не пое цветето. Предпочете да хване ръката, която го държеше.

— Да.

Целуна го по бузата и склони глава на рамото му.

— Да — повтори тя и усети как, докато се взираше в семплото сандъче, пълно с мечти, сърцето му биеше в такт с нейното.

— Намерих те — прошепна тя и вдигна устни към неговите. — Намерихме се един друг. Най-после.