Нора Робъртс
Сбъднати мечти (20)

Деветнадесета глава

Отсъства не няколко дни, а цели две седмици. Всяка нощ Лора си повтаряше, че изобщо не е длъжен да й се обади, за да съобщи какво го е задържало. Или просто, за да чуе гласа му.

Повтаряше си, че това е връзка между двама възрастни, че всеки е свободен да идва и да си отива, когато пожелае. Само защото никога не е имала връзка, успокояваше се тя, нервничи и се притеснява, и се чувства огорчена.

Струпа се достатъчно работа, за да отвлече вниманието й. Научи се по трудния начин, никога да не позволява пълноценният й живот да зависи от мъж. Имаше кариерата си и не възнамеряваше за нищо на света да я пренебрегва.

Разкъсвана от задължения в службата, към децата, семейството и приятелите, тя водеше интересен и смислен живот. Е, искаше й се да го сподели с Майкъл, да бъде част от неговите планове, но нямаше да се държи като влюбена до ушите гимназистка и да стои до телефона в очакване на неговото обаждане.

Все пак многократно си пожела телефонът да позвъни.

В момента обаче не се сещаше за телефона. Други грижи я бяха налегнали. Пролетният танц-рецитал на Али започваше след по-малко от два часа, а още никой не бе готов. На всичкото отгоре оранжевото коте изплю топка напластени косми върху леглото на Кейла и изпълни жените с тревога и отвращение, а един от котараците на Майкъл подгони с дива ярост Бонго през задната градина. В резултат на това сериозно пострадаха лайкучката и врадигата, а носът на кутрето бе разкървавен.

По никакъв начин не успя да уговори обидената, съскаща котка да слезе от кипариса, където потърси убежище. А Бонго продължаваше да скимти жаловито под леглото й.

И все пак Али оставаше най-големият й проблем. Натъжено и несговорчиво, момичето щеше да се разплаче всеки момент — косата й не приличала на нищо, стомахът я болял, не искала да ходи на рецитала, мразела рециталите. Мразела всичко.

С почти изчерпано търпение, Лора опита за пореден път да среши косите на дъщеря си според изискванията й.

— Мила, ако си нервна заради представлението — всичко ще е наред. Ще се справиш чудесно. Както винаги.

— Не съм нервна — заяви нацупено Али, вторачена в огледалото. — Никога не съм нервна преди танците. Просто не искам да отида.

— Но хората разчитат на теб — учителките, другите момичета от трупата. Семейството. Нали видя колко развълнувани бяха баба и дядо, когато тръгнаха да вземат вуйчо Джош за рецитала! Всички с нетърпение очакваме тази вечер.

— А аз да не разчитам на никого, така ли? Само аз изпълнявам обещанията си. Никой друг не го прави.

Отново същият омагьосан кръг, притесни се Лора, и започна да я успокоява.

— Съжалявам. Сигурно си разочарована, защото баща ти няма да присъства, но…

— Хич не ме е грижа за него. — Все още в отвратително настроение, Али сви рамене и ловко предотврати опита на майка си да я погали. — Той и без това никога не идва. Това наистина няма значение.

— Тогава, какъв е проблемът?

— Никакъв. Ще отида. Ще отида, защото винаги изпълнявам обещанията си. Косата ми е много по-добре сега — отбеляза тя с достойнство. — Благодаря.

— Мила, ако наистина…

— Трябва да се дооблека. — Представляваше трогателна гледка: малко момиченце в балетен костюм със силно стиснати устни. — Мамо, наистина не исках да прозвучи лошо. Не съм сърдита на теб.

— Тогава защо…

— Мамо! — Кейла нахлу в стаята. — Къде са червените ми обувки? Точно те ми трябват.

— Иди й помогни — подкани я Али, и дори се опита да се усмихне. — Ей сега ще сляза долу. Благодаря ти за прическата.

— Няма защо. — Виждаше тъгата в очите на Али. Наведе се, за да я целуне по двете бузки. — Страшно ми е приятно да се занимавам с косите ти. И знаеш ли? Ако искаш да сложиш малко блясък на устните, ще е още по-добре.

— Значи може да го сложа още преди да изляза на сцената? Наистина ли ми разрешаваш?

— Само за тази вечер.

— Мамо! Къде са обувките ми?

— Идвам! — откликна Лора. — Али, най-много след десет минути да си долу! — Намери обувките. Кой да погледне на рафта за обувки в дрешника! Прокара четка през косата си и подкани момичетата. — Хайде, нашият отбор тръгва. Аз ще видя кой е, Ани — провикна се тя при позвъняването на вратата. — А ти, ако обичаш, погледни, преди да тръгнеш, дали Бонго е наред. Под леглото ми е… Майкъл? Ти дойде?

— Така изглежда.

Ако се бе хвърлила на врата му — тук, във фоайето, пред децата — едва ли щеше да изпълни решението си. Но тя не го стори. Само се усмихна и протегна ръка.

Кейла обаче полетя към него.

— Доведе ли и Макс? — С детска невинност го прегърна през кръста и вдигна устни за целувка. — И той ли си е вкъщи?

— Разбира се. Макс и аз винаги сме заедно. Откъде намери тези червени обувки? Страхотни са.

— Мама ми ги купи. Те са ми любимите.

— Ти дойде!

Майкъл спря да изучава с възхищение червените обувки на Кейла и вдигна глава. Али толкова много приличаше на майка си с удивения поглед в очите и чувствата, които не успяваше да прикрие.

— Нали ти обещах?

— Мислех, че си забравил. Или си прекалено зает.

— Да забравя поканата от една прелестна балерина! — Той поклати глава недоумяващо. — Господи, паметта ми все още струва нещо. — Наведе се и й подаде букет от дребни розови рози. — Нали се уговорихме? Или си поела ангажимент друг да те съпроводи?

— Не. Цветята за мен ли са? — Беше зяпнала от изненада. — За мен?

— А за кого друг?

— За мен… — Пое ги и вдъхна аромата им. — Мамо, Майкъл ми е донесъл цветя.

— Виждам. — Едва се удържаше да не заплаче. — Прекрасни са.

— Ще ги сложим във вазичката от дрезденски порцелан. — От дъното на фоайето Ани изучаваше внимателно Майкъл. — Когато едно момиче получи първите си цветя от мъж, е редно грижливо да ги запази.

— Искам аз да ги натопя във вазата — заяви Али.

— Така и трябва. Ей сега идваме, госпожице Лора.

— Да, добре. Благодаря ти, Ани.

— И аз ще ви помогна. — Кейла хукна след тях. — Ще ми позволиш ли да ги помириша, Али?

— Първите й цветя — пророни Лора.

— Господи, защо вие, жените, винаги сте готови да заплачете при вида на едно поднесено цвете?

Което му напомни, че никога не е подарявал цветя на Лора. Ако не брои случайно откъснатите. Не беше се замислял. Всъщност досега й бе предлагал единствено хубав, пламенен секс.

— Цветята са символ — прошепна тя и си помисли за подарените й от него: семпли, сладки и подходящи.

— За жените всичко е символ.

— Вероятно си прав. — Тя го дари с лъчезарна усмивка. — Толкова мило от твоя страна. А и фактът, че дойде. Нямах представа, че те е поканила и разчита на присъствието ти.

— Каза ми още преди две седмици. — Напъха ръце в джобовете. Лора, отбеляза мислено той, не го покани. Дори не спомена за рецитала. — От трийсет и четири години не съм ходил на балет. Предполагам, изживяването ще е страхотно.

— Ще се убедиш, че не е болезнено. Сигурна съм.

Приближи се към него, ала той измъкна ръката си, преди тя да успее да го докосне.

— Е, ти как си? — попита той.

— Добре. — Дали е само поради умората му, чудеше се тя, или между тях се е появила някаква дистанция. — Как минаха нещата в Ел Ей?

— Горе-долу. Снимките започват след три седмици. Ще бъдем ангажирани за два месеца. Може и повече.

— В Ел Ей ли ще бъдеш по време на снимките? — попита тя уж между другото, но усети как стомахът и се сви.

Той повдигна небрежно рамене. Не е моментът да се впуска в подробности. Спаси го появата на Али във фоайето. Държеше вазата с розите като трофей.

— Нали са страшно красиви? Какво ще кажеш, мамо? Ани ще ги сложи в стаята ми.

— Прекрасни са. Но наистина е време да тръгваме. Изпълнителите трябва да са там половин час преди завесата да се вдигне.

— Дай да ги взема, мила — обади се Ани и пое вазата от ръцете на Али. — Ще ги кача горе и тръгвам за представлението ти. — Почти дружелюбно се усмихна на Майкъл. — Всички ще те гледаме.

 

 

През следващите два часа усилията му да се абстрахира от всичко наоколо се оказаха напразни. Вярно, хлапето бе извънредно сладко. Ала какво изпитание бе да седи до Лора в присъствието на толкова много хора наоколо — семейства, двойки, близки познати — и да не се чувства нещастен.

Разполагаше с достатъчно време и дори се дистанцира — така успя да огледа какво става. И се оказа, че е хлътнал по нея.

Нищо нямаше да излезе.

В съзнанието му се мяркаха разни картини. Седи в малък задимен бар някъде из южната част на Ел Ей, пие бира и бъбри безсмислици с другите каскадьори. След дългия работен ден се прибира в хотелската стая потен и мръсен, миришеше на кон. Ето и занемарената къща, където израсна в атмосфера на насилие и напрежение. Знаеше какво представлява — човек, цял живот търсил не това, което трябва. Самотник, син на келнерка и пройдоха. Е, наистина — с много усилия — все пак постигна нещо в живота.

А ето и Лора — наследницата на империята „Темпълтън“, седи в луксозен клуб, пие чай, облечена, както винаги, в елегантни скъпи дрехи от моден бутик, или се разхожда из импозантен хотел. Нейния собствен хотел.

Даде й нещо, несъмнено. Дори при други обстоятелства биха си дали взаимно още повече. Ала не е само въпрос на време тя да се отърси от обзелата я сексуална страст и да си даде сметка какво прави — впуснала се бе в авантюра с мъж, който отглежда коне.

И за двамата бе по-добре, че той го осъзна пръв. Познаваше я добре и знаеше колко трудно ще й бъде да се разделят безболезнено. Прекалено мека и внимателна бе, за да не потърси вината у себе си. А имаше и по-лош вариант: дори като проумее грешката си, да не приеме раздялата им поради изостреното си чувство за дълг.

Той не бе подходящ за нея. Разбираше го. И общите им познати мислеха така. Един ден и тя най-после щеше да го осъзнае. И това щеше да го съсипе.

Вероятно ако в Ел Ей не бе попаднал на стария си другар от Търговския флот, с когото заедно плаваха, пиянстваха и се забъркваха във всевъзможни съмнителни истории… Беше станал като него наемник, след като морето бе изгубило очарованието си. Така или иначе, срещнаха се. Спомените нахлуха. И в момент на просветление пред погледа му ясно изплува грубото навъсено лице на мъжа отсреща. Съзря себе си.

Не желаеше такъв човек да докосва Лора. Нямаше да допусне един ден тя да го види в тази светлина. Всеки опит на подобен човек да я докосне, би предизвикал паническото й бягство.

Нямаше да стигне дотам. Преди да възникне проблемът, той просто щеше да изчезне от живота й.

Али се завъртя на сцената и Лора неволно стисна ръката му. Това разби сърцето му.

 

 

— Не са ли прекрасни? — прошепна Марго.

До нея Джош поклащаше крак в такт с музиката и продължаваше да наблюдава племенницата си.

— Всички са добри, но Али е страхотна.

— Естествено — засмя се тихо и доближи устни до ухото му. — Говоря ти за Лора и Майкъл.

— А! — Той погледна към двойката на предния ред — Какво за Лора и Майкъл?

— Прекрасни са заедно.

— Да… — Млъкна, постепенно осъзнавайки смисъла на чутото. — Как така заедно?

— Шшт… — смъмри го тя през сподавен смих. — Сляп ли си?

Гърлото му пресъхна и се сви.

— Да не искаш да кажеш, че се виждат, излизат?

— Да се виждат! За бога, Джош, та те спят заедно от седмици. Как не си се досетил?

— Спят заедно… — изрече думите шокиран, гневен, невярващ. — Откъде си сигурна?

— Лора ми каза. А и дори да не беше, имам очи. Шшт… Пречиш на хората. Ето и соловото изпълнение на Али.

Той млъкна, но умът му работеше трескаво. Колко неща се налагаше да премисли. А неговият стар приятел Майкъл Фюри трябваше да му отговори на доста въпроси.

 

 

Вечерта след представлението, Джош попритисна съпругата си. Коментираха твърде разпалено ситуацията. Той си обясняваше отношението на Марго по случая с женските хормони. Кой знае защо жените намираха Майкъл за романтичен…

Джош завари Майкъл в заграждението с един от конете.

— Трябва да поговоря с теб, Фюри.

Майкъл разпозна тона — Джош беше ядосан. Не му бе до разправии в момента — от съзнанието му не се изличаваше озадаченото изражение на Лора, когато снощи само я погали по главата и измърмори колко е изтощен.

Все пак пусна коня и отиде до оградата при Джош.

— Тогава — говори.

— Спиш ли със сестра ми?

Аха, значи моментът настъпи.

— Не ни остава много време за спане — отвърна Майкъл спокойно, ала тялото му се стегна, когато Джош го сграбчи за ризата. — Внимавай, Харвард.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? За кого, по дяволите, се мислиш? Помолих я да те пусне под наем в конюшнята, да ти направи услуга, а ти й се нахвърляш.

— Не само аз се нахвърлям. — Няма да позволи да го изкарат единствения виновник. — Тя е голямо момиче, Джош. Не съм я подмамил в конюшнята с обещания за бонбон. Не съм я насилвал.

Думите на Майкъл охладиха малко гнева му, но той все пак продължи:

— Сигурно не си го направил точно така. Познавам те, Майк. Достатъчно дълго ходихме заедно по мацки.

— Така беше. — Майкъл продължаваше да гледа Джош в очите и бавно свали ръката му от ризата. — И тогава не възразяваше.

— Но сега става въпрос за сестра ми.

— Знам коя е.

— Знаеш ли? А имаш ли поне най-бегла представа какво изживя през последните две години? Ако си даваше сметка колко лесно е ранима, щеше да стоиш по-далеч от нея. Жените, с които си се забърквал, винаги са знаели правилата. Това обаче не важи за Лора.

— И само защото ти е сестра, само защото е от семейство Темпълтън, не й се полагат развлечения, така ли? — Усети горчив вкус в устата си. — Особено с такива като мен?

— Имах ти доверие — натърти Джош тихо. — Винаги съм ти имал. Едно е да се будалкаш с Кейт или дори с Марго, но дяволите да ме вземат, ако си въобразяваш, че ще стоя безразличен, когато става въпрос за сестра ми.

Очите на Майкъл станаха ледени. Усети как ръцете му се свиха в юмруци и дори си представи как нанася удара. Нужно бе да мобилизира цялата си воля и да си припомни колко старо бе приятелството им, за да се възпре. През стиснати зъби процеди:

— Разкарай се. Веднага.

— Ако искаш да се бием, готов съм. Няма да ни е за първи път.

— Чуй добре какво ще ти кажа. До края на седмицата се изнасям. Вече си събирам багажа.

Разкъсван между приятелството и семейството, Джош присви очи.

— Какво значи това? Та дори основите на новата ти къща още не са излети.

— Вероятно ще я продам, когато се настаня в Ел Ей. Там достатъчно далеч ли ще бъда от сестра ти, Харвард? Или направо да отида в ада?

— Защо говориш така?

— И за това ли трябва да внимавам пред теб? Разкарай се, Джош. Имам работа, а и ти каза своето.

— Дълбоко се съмнявам — пророни почти на себе си Джош, докато наблюдаваше как най-старият му приятел се отдалечава.

 

 

Знаеше, че е дошла. Нямаше начин нито да го избегне, нито да го предотврати. Не бяха прекарвали заедно цели две седмици и тя очакваше той да я желае. А той я желаеше до болка.

Каквото ще да става, няма да я докосне. Сега му бе още по-трудно. Почти си наложи да отхвърли първоначалното си решение да се опитат някак да уредят нещата помежду им. Посещението на Джош обаче го върна към действителността.

Ще го направи изведнъж и бързо.

Тя ще бъде засегната. Малко. Няма начин нито да избегне, нито да предотврати това. Но все ще го преживее.

Макар да не се съмняваше за миг, че тя ще се появи, не очакваше да се случи толкова скоро. Не допускаше, че ще се окаже толкова неподготвен да я видя застанала на прага с огрени от слънцето коси и тъй чисти и ласкави очи.

— Тръгнах си малко по-рано от магазина — посрещна го тя. Притеснението и нервността я караха да говори бързо. Нещо не бе наред. Дори да бе сляпа и глуха, щеше да го долови. — Мама и татко ще водят момичетата на вечеря в Кармел, та реших да се погрижа за твоята.

— Жени като теб не готвят, сладурано. Те си наемат готвачки.

— Ще останеш изненадан. — Влезе, без да чака покана, и се отправи към кухнята. — Госпожа Уилямсън научи всички ни, включително и Джош — поне на основните неща. Правя страхотни спагети. Дойдох да проверя с какви продукти разполагаш, за да знам какво да донеса.

Наблюдаваше я как се върти свойски из кухнята. Сърцето му се сви. Гласът му прозвуча хладно и небрежно.

— Не си падам много по сосовете, сладурано.

— Е, тогава ще опитаме нещо друго. — Защо не изговаря името й, чудеше се тя, като полагаше видими усилия да се пребори с обземащата я паника. Откакто се върна от Ел Ей, нито веднъж не изрече името й. Извърна се и остави сърцето си да говори. — Майкъл, страшно ми липсваш. Страшно много.

Почти бе прекосила стаята, за да стигне до него. Той дори си представи как деликатните й ръце обвиват врата му. Отстъпи назад. Не възнамеряваше да й го позволи.

— Мръсен съм. Нямах време да си взема душ. Ще изцапаме хубавата ти копринена блузка.

Какво става? Не толкова отдавна разкъса една от най-скъпите й ризи. От дни не се бяха докосвали. А сега стоеше пред нея и в очите му се четеше… досада ли бе това?

— Какво става, Майкъл? — Стомахът й се сви, но тя продължи: — Сърдиш ли ми се?

Преднамерено наклони глава и попита грубо:

— Защо винаги правиш така? Вечно си въобразяваш, че всичко, което става наоколо, е твоя грешка или отговорност? Голям проблем имаш в това отношение — завърши той и отиде до хладилника да си вземе бира. Отвори я и отпи. — Приличам ли на човек, който ти се сърди?

— Не. — Тя скръсти ръце. — Не приличаш на сърдит човек. Приличаш на човек, отегчен от присъствието ми. Предположих, че искаш да дойда, че искаш да си с мен тази нощ.

— Приятна мисъл, но не си ли наясно за края на тая история?

— Коя история?

— Между теб и мен, сладурано. Очевидно стигнахме до края. — Отново отпи глътка бира и избърса устни с опакото на ръката си. — Слушай, ти си страхотна жена. Харесвам те. Допада ми стилът ти — и в леглото, и навън. Но и двамата знаем, че е време да приключваме.

„Сега, каза си тя, ще си поема дълбоко въздух, за да се успокоя. Колкото и да е стегнат юмрука около сърцето ми, ще дишам.“

— Доколкото разбирам, готов си да приключиш в момента.

— В Ел Ей се появиха някои неща. Промених плановете си. Имам навика да съм честен към жените, с които съм се любил, затова държа да те уведомя — другата седмица се изнасям там.

— Ще се местиш в Ел Ей? Но къщата ти…

— Никога нищо не е означавала за мен. — Сви рамене. — Просто покрив над главата. Всички си приличат.

„Всички си приличат“, повтори си тя думите му. Къщите. Жените.

— Тогава защо изобщо се върна?

— Тук са конете ми — напомни той спокойно и си наложи да се усмихне.

— Но ти дойде на рецитала на Али. Донесе й цветя.

— Бях обещал на хлапето. Рядко давам обещания, затова пък ги спазвам. — Поне по тази тема не се налага да импровизира. — Имаш страхотни деца, Лора. Приятно ми беше да ги опозная. И в никакъв случай нямаше да я подведа за снощи.

— Ако заминеш, те ще бъдат потресени. Те…

— … ще го преживеят — пресече я, с вече по-груб глас. — Просто ще съм един тип, минал през живота им.

— Не говориш сериозно, нали? — Пристъпи към него. — Та те те обичат, Майкъл. Аз…

— Не съм им баща. Не се опитвай да ми вменяваш чувство за вина. Имам свой живот, за който да се тревожа.

— Това ли е всичко? — Отново пое дълбоко въздух. — Видяхме се, беше забавно. И не означаваме нищо за теб.

— Напротив — означавате. Ала животът, сладурано, е дълъг. Много хора минават през живота на един човек. А ние двамата си дадохме каквото търсехме в момента.

— Само секс?

— Фантастичен секс — уточни той. В следващия миг само благодарение на добрите си рефлекси успя да избегне удара от бутилката, с която тя замахна. Преди да се съвземе от изненадата, вече го налагаше с юмруци. Удряше го така силно по гърдите, че се наложи да отстъпи две крачки. — Ей!

— Как смееш! Как смееш така да принизяваш отношенията ни? Все едно е животинска потребност. Копеле такова, да не си въобразяваш, че ще ти позволя да ме разкараш като досадно леке и ще си заминеш? — Тя запрати към него настолната лампа. Стоеше безмълвен и се предпазваше от предметите, които й попадаха под ръка. — Не си допускал подобна сцена, нали? — Хвана края на масата и я катурна. — Е, сгрешил си. Значи, свършваш с мен, ей така! — Щракна с пръсти пред носа му. — И се очаква да си тръгна смирено, да се захлупя на възглавницата си, без да пророня дума.

Отстъпи преди да отговори.

— Нещо такова. — Значи няма да е бързо и лесно, мина му през ума, а по-скоро — скандално. Каквото и да е, но трябваше да го направи. — Счупи всичко, щом ще се почувстваш по-добре. Мебелировката и бездруго е твоя. Предполагам, от време на време и величията изпадат в изблици на раздразнителност.

— Не ми говори, сякаш съм механична играчка, която изведнъж е полудяла. Появи се в живота ми, промени всичко и сега просто приключваш, така ли?

— И двамата знаем, че нищо няма да излезе. Слава богу, проумях го пръв. — Тя грабна някаква купа и я запрати право в стъклото на прозореца. При други обстоятелства би се впечатлил от силата и съпротивата й. И от точните попадения. В момента обаче само страдаше. — Няма да платя щетите, сладурано. А и никога не съм ти давал никакви обещания, нито съм те подвеждал. Когато дойде при мен, знаеше какво ще получиш. Искаш да ме натовариш аз да направя избора. Искаш го от мен, за да си спестиш необходимостта ти да го кажеш. Така стоят нещата.

— Не знаех как да се изразя — сряза го тя.

— Е, аз пък знам. Свърших добра работа и за двама ни. И този път нямаш избор. Просто всичко свърши.

С мъка си пое дъх и се опита да се поуспокои. Добре знаеше колко ужасен бе гневът й, пламнеше ли веднъж. А случеше ли се да се разгневи от болка, ставаше още по-страшен.

— Това е много жестоко — успя да пророни накрая тя.

Гневът й не го впечатли, ала тихите думи се забиха като стрела право в сърцето му.

— Такъв е животът.

— Значи, всичко свърши. — Остави сълзите да бликнат на воля. Вече нямаше значение. — Просто оповестяваш края и това е всичко. Много по-просто, отколкото да се развеждаш — единственият начин, по който съм слагала край досега.

— Не съм те мамил. — Ужасяваше се от възможността да си помисли подобно нещо за него. — Дори не съм се сещал за друга жена, докато бях с теб. Това сега няма нищо общо с теб. Просто трябва да се махна.

— Няма нищо общо с мен? — Притвори очи. Гневът й се бе изпарил. Винаги бързо се изпаряваше. И я оставяше изтощена до краен предел. — Никога не съм те вземала за глупав или повърхностен мъж, Майкъл. Но ако наистина го допускаш, значи си и двете. — Избърса сълзите си. Щом е за последен път, нека го вижда ясно. — Странно, че дори не си даваш труд да помислиш от какво се отказваш, какво съм в състояние да ти дам, какво би изживял с мен, Али и Кейла.

— Те са твои деца. — И този удар го нарани силно. — От семейство Темпълтън. Никога няма да ми ги дадеш.

— Грешиш. Ужасно грешиш. Вече ти ги бях дала. — Отиде до вратата и я отвори. — Прави, каквото искаш, върви, където искаш. Но никога да не си посмял да помислиш, че съм го възприемала само като секс. Обичам те. И единственото по-болезнено за мен е, че дори когато ме отхвърляш така пренебрежително, продължавам да те обичам.