Метаданни
Данни
- Серия
- Мечти (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Finding the Dream, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 88гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- chitatlka(2009)
- Разпознаване и корекция
- term(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Нора Робъртс. Сбъднати мечти
ИК „Бард“, София, 1997
Редактор: Анелия Христова
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Разкъсвана от срам и гняв, Али хукна през поляната и профуча под арката от глицинии. Никой не я разбираше, никой не се интересуваше от нея. Мрачните мисли бушуваха в главата й, докато тичаше по каменистата пътека между хибискус и жасмин.
И тя няма да се интересува, реши момичето, от никого. Няма да се интересува от нищо. Излезе на огряната от слънце морава с мраморните пейки около фонтана с форма на лилия.
Устремният й бяг спря. Беше шокирана.
Това бе нейното местенце, където идваше, за да остане сама. Да помисли, да планира, да потъгува. Откъде да знае, че и майка й идва тук. Скалите са нейното любимо място. А ето, че сега майка й седеше на една от мраморните пейки. И плачеше.
Никога не я бе виждала да плаче. Поне не по този начин — захлупила лице в ръцете си, а раменете й се тресяха. Никога не я бе виждала да рони такива яростни, безпомощни, безнадеждни сълзи.
Потресена, продължаваше да гледа жената, която смяташе за непобедима, как ридае, сякаш никога нямаше да спре.
Заради мен, помисли си Али, и дъхът й спря. Заради мен!
— Мамо.
Главата на Лора се стрелна нагоре. Скочи от пейката, опита да се овладее, но не успя. Отново приседна. Беше прекалено уморена, наранена и съсипана, за да се бори.
— Не знам какво още да направя. Наистина не знам. Не мога повече.
Паника, срам, чувства, които не разбираше, така бързо я обзеха, че преди да осъзнае какво прави, Али се втурна и я прегърна.
— Съжалявам, съжалявам…
Под арката, към това кътче на моравата, Кейла хвана ръката на Майкъл.
— Мама плаче. Мама така жално плаче.
— Виждам. — Мъчително му бе да я гледа, да я чува, да знае, че не е в състояние да й помогне. — Всичко ще се оправи, скъпа. — Вдигна Кейла на ръце, остави я да притисне личице към рамото му. — Двете трябва да си поприказват и да се разберат. Това е всичко. Хайде, да ги оставим сами.
— Не искам тя да плаче — подсмръкна Кейла, докато той я отнасяше.
— И аз не искам, но понякога помага.
Тя се отдръпна назад, сигурна, че той ще я удържи.
— Ти плачеш ли понякога?
— Правя глупави мъжки неща вместо това. Говоря лоши думи, чупя разни предмети.
— Помага ли ти да се почувстваш по-добре?
— Общо взето — да.
— Да отидем ли да счупим нещо сега?
Той й се усмихна. Господи, какво характерче.
— Разбира се. Хайде да намерим нещо подходящо за чупене. Но лошите думи ще изговоря аз.
На пейката, Лора силно притискаше дъщеря си, люлееше я напред-назад, утешаваше я.
— Всичко е наред, Али. Наред е.
— Недей да ме мразиш.
— Никога не бих могла да те мразя. Каквото и да стане. — Тя обърна обляното в сълзи лице на дъщеря си към себе си. Нейното бебе, помисли си тя, разкъсвано от любов и тъга. Нейното първородно дете. Нейното съкровище. — Обичам те, Алисън. Обичам те ужасно много и не е възможно нищо да го промени.
— Спря да обичаш татко.
Сърцето на Лора отново се сви. Защо трябваше да я подлагат на такова изпитание?
— Да, така е. Но то е различно, Али. Сигурно ти е трудно да разбереш, но е съвсем различно.
— Знам защо си отиде той. — Али се стараеше брадичката й да не трепери. Накара майка си да плаче и нищо — добре съзнаваше — нищо не можеше да е по-ужасно. — Заради мен.
— Не. — Лора решително постави ръце около лицето на детето. — В никакъв случай не е твоя грешка.
— Моя е. Той не ме харесва. Опитвах се да съм добра. Толкова исках. Щеше ми се да остане и да ни обича, но той не ме искаше и затова си отиде.
Как не се бе досетила досега, питаше се Лора. Защо никой не се бе досетил?
— Али, това изобщо не е вярно. Понякога хората се развеждат. Тъжно е и е жалко, но се случва. Баща ти и аз се разведохме заради него и заради мен. Знаеш, че никога не те лъжа, Али.
— Напротив, лъжеш ме.
Смаяна, Лора се дръпна назад.
— Али!
— Не лъжеш точно, но търсиш разни извинения, а то е едно и също. — Прехапа устни, ужасена, че майка й отново ще заплаче. Но трябваше да го изрече докрай.
— Вечно го извиняваш. Каза, че искал да присъства на рецитала, но имал важна среща. Искал да отиде с нас на кино, до зоологическата градина или където и да е, но имал работа. А това не е вярно. Той просто не иска да дойде. Не иска да ходи никъде с мен.
Милостиви боже, възможно ли е опитът да защитиш детето си да боли толкова много?
— Не е заради теб, Али, или заради Кейла. Честна дума, не е заради вас.
— Той не ме обича.
Как да й отговори? Кое е правилното? Молейки се да намери най-подходящите думи, погали разчорлените коси на Али.
— Сигурно ти е трудно да го разбереш, но някои хора просто не са родени да бъдат родители. Дори да желаят, не могат. Баща ти никога не е имал намерение да нарани теб или Кейла.
Али бавно поклати глава.
— Той не ме обича. — Изрече го много тихо. — Нито Кейла. Нито теб.
— Ако не го прави както на теб ти се иска, вината не е твоя. Не е свързано с нещо, което ти си направила. Не е и негова грешка, защото…
— Пак го извиняваш.
Лора се облегна назад и притвори очи.
— Добре, Али. Никакви извинения.
— Съжаляваш ли, че си ме родила?
Лора мигом отвори широко очи.
— Какво? Да съжалявам? О, Алисън. — Тази част поне е лесна, като дишането. — Ще ти кажа нещо. Бях малко по-голяма от теб и си мечтаех как един ден ще се влюбя и ще се омъжа. Ще имам дом и красиви деца, които да го напълнят. Ще ги гледам как растат. — Усмихна се, отмятайки кичур от влажната бузка на дъщеря си. — Не цялата мечта се сбъдна, но поне най-хубавата част. Най-хубавата част от мечтата и от живота ми сте ти и Кейла. Нищо на света не е по-вярно от това.
Али избърса една сълза от брадичката си.
— Не ги мисля онези неща, които наговорих.
— Известно ми е.
— Казах ги, защото съм сигурна, че никога няма да ни оставиш. Каквото и да направим, никога няма да си отидеш.
— Точно така. — Усмихната, Лора погали детето по бузата. — Няма да се отървете от мен — нежно се закани тя.
— Не ми беше хубаво и исках ти да си виновна. — Наложи й се да преглътне, преди да попита: — Той спал ли е с други жени?
Точно когато помисли, че всичко е безопасно, се наложи Лора пак да застане нащрек.
— Къде си чула това нещо?
— В училище. — Руменина покри скулите на Али, но не откъсна очи от майка си. — Някои от по-големите момичета приказваха…
— Не е редно нито ти, нито по-големите момичета да коментирате тези неща.
Али стисна устни.
— Значи го е правил. — Кимна. Оставяйки една малка прелестна част от детството си на пейката, Алисън се надигна и отсъди: — Не е бил прав. Наранил те е и ти си го принудила да си отиде.
— Поисках развода поради много причини, Али. — Стъпвай внимателно, предупреди се Лора, макар сърцето й да се късаше, като гледаше прекалено зрялото изражение върху лицето на Али. — Но не е редно ти или приятелките ти да обсъждате която и да е от тях.
— Аз говоря с теб, мамо. — Изрече го така простичко, че Лора нямаше какво да й отвърне. — Не е било моя грешка — продължи детето. — Не е било и твоя. Грешката е само негова.
— Грешката не е твоя, Али, но в един брак участват двама души. Двама души го развалят.
Не, помисли си Али, изучавайки майка си. Невинаги.
— Ти спала ли си с друг мъж?
— Разбира се, че… — Лора млъкна, ужасена, че обсъжда сексуалния си живот с десетгодишно дете. — Алисън, въпросът е съвършено неуместен.
— И да мамиш е неуместно.
Изтощена до крайност, Лора прокара ръка през челото си.
— Прекалено си малка, за да отсъдиш, Али.
— Означава ли това, че човек може да мами от време на време?
Попадна в капан. Капанът на желязната логика и възхитителните качества на десетгодишно момиченце.
— Добре тогава, не, не бива.
— Той е взел и всичките ни пари, нали?
— Господи! — Лора се надигна. — Не е хубаво човек да слуша клюки, а и не е важно.
Сега Али вече разбираше подхилкванията на другите момичета, приглушените думи, чути в разговорите на възрастните. И всички онези пълни със съжаление погледи.
— Значи, затова трябва да работиш.
— Не парите са важни в случая. — Не желаеше да се предаде. — Ходя на работа, защото искам. Отворих магазина, защото исках. Хотелите „Темпълтън“ винаги са били част от живота ми. Както Марго и Кейт са част от него. Понякога е трудно и изморително да работиш. Но ми помага да се чувствам добре, а и успявам да се справя. — Пое си дъх, чудейки се как да продължи. — Нали знаеш колко си уморена след дълга репетиция? Но ти е изключително приятно, а прецениш ли, че си се представила както трябва, се чувстваш силна и щастлива.
— Това не е оправдание, нали?
— Не. — Лора отново се усмихна. — Не е оправдание за поведението ми. Истината е, че сериозно обмислям да поискам повишение на заплатата от шефа си в хотела. Страшно добре се справям с работата.
— Защо дядо просто не ти повиши заплатата.
— Ние от семейство Темпълтън не използваме привилегии.
— Може ли да дойда някога с теб в хотела и да погледам как работиш? Приятно ми е да идвам в магазина, но никога не съм била в другия ти офис.
— Ще ми бъде много драго. — Приведе се напред и погали Алисън по косите. — Никога не е прекалено рано да започнеш да обучаваш следващото поколение за империята „Темпълтън“.
Успокоена, Али отпусна глава върху гърдите на майка си.
— Обичам те, мамо.
Много отдавна, помисли си Лора, не бе чувала тези думи. Птички пеят в градината, осъзна тя. Водата във фонтана се лее като музика. Въздухът е мек, а детето — в ръцете й.
Всичко щеше да е наред.
— И аз те обичам, Али.
— Няма да ти се зъбя повече или да съм неблагодарна, или да казвам разни неща, които те разплакват.
Разбира се, че ще го правиш, знаеше Лора, самата тя вече успокоена. Нали тепърва ще растеш. Ала на глас обеща:
— А аз ще се постарая да не търся извинения.
Усмихната, Али вдигна глава.
— Но ще продължа да не харесвам госпожа Личфийлд и никога няма да я нарека „мама“.
— Е, това вече ще го преживея. — Със злорадо пламъче в очите, Лора се наведе към дъщеря си. — Ще ти кажа по женски и само между нас — и аз не я харесвам. — Прокара пръст по разцъфналата усмивка на устните й. — Сега по-добре ли се чувстваш?
— Ъхъ. Мамо, всички разправят, че домът ни е разбит, но грешат. Той въобще не е разбит.
Лора обви раменете на дъщеря си и погледна градините около Темпълтън Хауз.
— Не, не е. И нашата фамилия не е разбита. Ние също не сме. Всичко е наред, Али.
Не беше лесно за малко момиче с много гордост да предприеме първата крачка. Макар че се терзаеше и остана будна дълго през нощта, Али не сподели с майка си какво й бе казал Майкъл. Или как се бе почувствала след това.
Не знаеше какво ще предприеме майка й, нито какво ще каже, но знаеше, че когато човек е постъпил неправилно, трябва да оправи нещата.
Стана рано, приготви се за училище и се измъкна през страничната врата, за да избегне всякакви въпроси. Днес старият Джо беше на работа и тананикаше на азалиите. Али предпазило заобиколи тази част от градината и се отправи към конюшнята.
Подготви си речта и много се гордееше с нея. Беше зряла, пълна с достойнство и мъдра. След като приключи, господин Фюри трябваше да кимне и да остане впечатлен.
Поспря за миг да погледа конете, пуснати в заграждението. Значи чисти яслите. Опитваше се да не се муси, докато гледаше Тес и си представяше какво е да я яздиш, да я разчесващ и да й даваш ябълки.
Майка й избегна темата за парите, но Али съобрази, че ако купят кон и се грижат за него, ще се отрази на бюджета им.
А не възнамеряваше да иска нещо от господин Фюри.
Той й се бе развикал, накара й се, дори заплаши да я напляска. Това просто не бе позволено.
С високо вдигната глава тя влезе в конюшнята. Всички миризми, които обичаше, се усещаха във въздуха: слама, зърно и кожа. Припомни си, че той й показа как се оседлава кон, за пръв път той я сложи на седлото и я похвали.
Прехапа устни. Всичко това нямаше значение. Той я беше обидил.
Чу звука от лопатата и се отправи към крайната ясла, където Майкъл пълнеше количката с мръсна слама и изпражнения.
— Извинете, господин Фюри.
В гласа й долови царствени нотки и се изненада колко много приличат на майчините й.
Погледна през рамо и видя слабо момиченце в спретната синя рокля и модни италиански гуменки.
— Рано си излязла. — Замислено се облегна върху дръжката на лопатата. — Не си ли на училище днес?
— Имам малко време, преди да тръгна.
Погледна към часовника и скръсти ръце. Движенията й така приличаха на Лорините, че се наложи да потисне усмивката си.
— Искаш да кажеш нещо ли?
— Да, сър. Искам да се извиня, че бях невъзпитана и направих сцена пред вас.
„Малка госпожице Достойнство, помисли си той, брадичката ти трепери.“
— Извинението ти е прието — отсече той и отново се залови за работа.
Сега е негов ред да се извини, сепна се тя. Нали така се слага край на едно недоразумение? Той обаче не го направи. Веждите й се събраха.
— Мисля, че и ти беше невъзпитан.
— Аз не мисля така. — Събра последния боклук и хвана дръжките на количката. — Най-добре да се отдръпнеш. Ще си изцапаш роклята.
— Ти повиши тон и ме нарече с обидни епитети.
Той наклони глава.
— И какво от това?
— Очаква се да кажеш, че съжаляваш.
Той пусна дръжките и изтри ръце в джинсите.
— Да, но не съжалявам. Ти си го заслужаваше.
— Не съм неблагодарна. — Цялото й достойнство рухна. Вече не се владееше. — Не мисля нещата, които наговорих. Не исках да я разплача. Тя ме разбра. И не ме мрази.
— Знам, че те разбира. Тя те обича. Хлапе с такава майка има на практика всичко на този свят. Да го отблъскваш с лека ръка е доста глупаво.
— Никога повече няма да го правя. Вече знам как да се държа. Вече знам много неща. — Тя избърса една сълза. — Можеш да ме напляскаш, щом искаш. На никого няма да кажа. Не искам да ме мразиш.
Майкъл клекна и дълго и изпитателно я изгледа.
— Ела тук.
Трепереща, ужасена от представата за предстоящото унижение и болка, тя пристъпи напред. Когато я сграбчи, тя потисна надигналия се тревожен вик. В следващия миг бе смаяна, че я прегръща.
— Страхотно момиче си ти, Русокоске.
Той миришеше на коне.
— Така ли?
— Знам колко е трудно човек да преглътне гордостта си. Великолепно се справи.
Изпълнена с удивление, тя се притисна още по-силно към него. Беше както при дядо й, при вуйчо Джош, при чичо Байрън. Но малко по-различно. Съвсем мъничко по-различно.
— Не ми ли се сърдиш вече?
— Не. А ти на мен?
Тя поклати глава и изрече на един дъх:
— Искам да ми разрешиш да яздя, моля те. Да ти помагам да се грижиш за конете. Казах на мама, че съжалявам и няма да й се зъбя повече. Не ми забранявай да идвам.
— Как бих се справил с работата тук без теб? А и липсваш на Тес.
Тя подсмръкна и се отдръпна.
— Наистина ли?
— Имаш ли време да й кажеш „здравей“, преди да отидеш на училище? Но май най-добре да махнем първо това.
Извади от джоба си кърпа. Али, която за пръв път изпита усещането, породено от това, мъж да избърше сълзите й, се влюби.
— Ще продължим ли с уроците по езда? Ще ме научиш ли как да прескачам препятствия?
— Непременно. — Той й протегна ръка. — Приятели ли сме?
— Да, сър.
— Майкъл. Приятелите ме наричат Майкъл.
Никога не беше влизал в хотела „Темпълтън“ в Монтърей. Израсна наблизо, но какво от това. Никога не му се беше налагало да ползва хотел в района, а и дори да беше, „Темпълтън“ не би бил по джоба му.
Навремето наминаваше само във ваканционното селище. Все пак, майка му работеше там. Така че знаеше какво да очаква. Но, припомни си той, човек обикновено получава повече, отколкото очаква от семейство Темпълтън.
Огромното фоайе гъмжеше от оживени разговори. Накъдето и да погледнеше, виждаше кътчета със зеленина и удобни за уединение кресла. Големият широк бар с дълга редица високи столчета и множество маси край тях, беше на леко издигнат подиум и отделен с месингова решетка.
Посетителите се наслаждаваха на питието си и наблюдаваха как хората влизат и излизат.
Такива имаше мнозина, забеляза Майкъл.
Служителите от рецепцията делово обслужваха доста голямата група чакащи гости. Две сервитьорки поднасяха студена газирана вода на скупчилите се около махагоновия плот хора.
Шумът беше силен.
Независимо дали стояха, седяха, или се шляеха — всички приказваха. Бяха предимно жени, забеляза той, някои в делово, други — в спортно облекло. И всички, реши той, изучавайки камарите куфари по количките, сякаш имаха намерение да прекарат тук поне шест месеца.
Пробиваше си път; две жени се срещнаха с възторжени писъци и прегръдки; няколко други го наблюдаваха. По принцип нямаше нищо против да го зяпат, но тук жените бяха твърде много на брой и той реши за най-уместно да прояви дискретност, а не храброст. Дори се зачуди дали да не се оттегли.
В този момент я зърна и всичките й посестрими в помещението сякаш изчезнаха. Държеше голям бележник, подпрян на дебела папка. Косите й бяха вдигнати и някак прибрани в гладък, делови кок. Черният й семпъл костюм даваше да се разбере, дори за човек непосветен в модата, че е изключително скъп.
За собствено удоволствие спусна поглед към краката й и мислено благодари на онзи садист, внушил на жените да се покатерят на такива тънки остри токчета.
Макар и погълната от разговора с координаторката на писателската среща, Лора усети прилив на топлина и нещо я загъделичка по тила.
Тя се раздвижи, направи опит да пренебрегне усещането, но най-накрая хвърли поглед през рамо.
Сред всичките тези жени — мнозина, от които не сваляха очи от него — седеше той, с втъкнати в джобовете на джинсите палци, и й се усмихваше.
— Госпожо Темпълтън? Лора?
— Хм… А, да, Малиса, ей сега ще го проверя.
Координаторката бе не по-малко заета и забързана от Лора. Но тя бе и човешко същество — усети как нещо я дърпа да погледне към далечния край на помещението.
— Леле! — Тя се усмихна. — Страхотни типове имате тук в Монтърей.
— Очевидно. Ако ме извиниш за минутка. — Пъхна бележника под мишница и забърза към Майкъл. — Добре дошъл в лудницата. Байрън ли търсиш?
— Представа нямах, че ръководните кадри са толкова секси. — Докосна блестящата брошка във формата на сърце върху ревера й. — Доста симпатично.
— Всички от персонала ги носят. Това е среща на писатели на любовни романи.
— Сериозно? — Заинтригуван, се озърна и срещна няколко чифта не по-малко заинтригувани очи. — Тези жени пишат всичките онези книги?
— Любовните романи представляват огромна индустрия. Съставлява около четирийсет процента от пазара на книги, а освен това доставят радост и развлечение на милиони, които търсят любовта, обречеността и надеждата. — Посегна и разтърка тила си. — Най-добре да не започвам. Някога ги четях, защото ми харесваше фабулата, а сега съм техен ревностен защитник. Байрън е горе. Асансьорите…
— Не съм дошъл за Байрън, но може и да се отбия по-късно при него. Дойдох да видя теб.
— О! — Тя погледна часовника си. — Ужасно съм заета в момента. Важно ли е?
— Минах през магазина. Мястото си го бива. — Остана възхитен, тъй както хотелът го очарова и впечатли със стила си. — И там имаше огромна тълпа.
— Да, нещата вървят добре. — Опита се да си го представи как разглежда в „Претенции“. Вероятно не е недодялан като слон в стъкларски магазин, реши тя накрая. По-скоро, като вълк сред стадо овце. — Хареса ли си нещо?
— Роклята на витрината не е за пренебрегване. — Очите му се плъзнаха по нея. — Но щеше да е още по-хубава, ако имаше женско тяло в нея. Не разбирам много от джунджурийки. Кейт успя да ме уговори да купя някакъв син кон.
— А, малката скулптура от аквамарин. Прекрасна е.
Той сви рамене.
— Представа нямам какво ще правя с него, нито как успя да ми измъкне три банкноти за някаква дребна статуетка.
Лора се засмя.
— Много я бива. Съжалявам, че се е наложило да обикаляш и да ме търсиш. А сега, ако ме извиниш…
— Обичам да те гледам — промърмори той небрежно и пристъпи напред.
— Майкъл! — отдръпна се тя, попадайки на някаква гостенка, която съвсем безцеремонно ги подслушваше. — Наложително е да отскоча до офиса.
— Чудесно. Ще дойда с теб.
— Не, насам — поясни тя, когато той я хвана подръка. — А, и наистина не разполагам с време.
— Аз пък разполагам. Срещата ми е чак след няколко часа. Ще се видя с един колега, който също отглежда коне. — Зад рецепцията зърна стъклена врата с надпис „Управители“. — Винаги ли е така шумно?
— Не. Но когато има среща, нещата доста се променят.
И тук не беше по-спокойно — телефони звъняха, кутии се внасяха, хора влизаха и излизаха. Лора се вмъкна в тесничък офис. Върху малко бюро се издигаха купчини подредени папки и листове. Факсът жужеше и бълваше непрекъснат поток.
— Господи, как работиш тук? — Почувства се неволно притиснат и сви рамене. — Как изобщо дишаш?
— Напълно достатъчно ми е, а ограниченото пространство изисква строга организация. — Откъсна лентата от факса, хвърли бегъл поглед на съдържанието и вдигна телефонната слушалка. — Седни, ако искаш, и извинявай. Трябва да свърша с това. — Натисна бутоните и притисна слушалката между рамото и ухото, за да освободи ръцете си. — Карън? Да, тук е — пред мен. Изглежда ми добре. Едно допълнително бюро за регистриране час по-рано е достатъчно. Да, така е, но се налага да променят първоначалната програма. Знам, че Марк отговаря, но не успявам да го открия. Не, как така ще дезертира. — Засмя се и млъкна колкото да вземе някаква бележка от бюрото. — Ъхъ. Да, в моя списък са. Не се тревожи. Но ако можеш… Длъжница съм ти. Бутилката е от мен, когато всичко това приключи. Благодаря. Искам… По дяволите. Звъни другият телефон. По-късно ще ти се обадя пак.
Майкъл се настани удобно, преметна крак и я заглежда как работи. Кой би си помислил, чудеше се той, че сдържаната, гледана принцеса е затънала до гуша в разрешаването на най-различни проблеми и така вещо се справя с телефона, компютъра и факса, сякаш е воин-ветеран, тръгнал срещу врага?
В зависимост от случая, гласът й звучеше топло, хладно, делово или настойчиво. И за миг не трепваше!
Всъщност сърцето й трепваше всеки път, когато погледът й попадаше на фигурата му. Тъмни джинси, износени ботуши и обветрена коса. А очите му не пропускаха нищо.
— Майкъл, не е нуж…
Преди да успее да довърши, дребен мъж с бърза усмивка надникна в стаята.
— Лора?
— Марк! Търся те от час.
— Предполагам. Но ме сгащиха, честна дума. Отивам да се погрижа за организирането на допълнително бюро за регистриране. В „Златната зала“ обаче има малка криза. Нуждаят се от теб.
— Не се и съмнявам. — Тя се надигна. — Майкъл, трябва да видя какво става…
— Хайде да вървим.
— Нямаш ли какво да правиш? — попита тя, почувствала, че я изнервя, докато върви редом с нея през фоайето.
— Забавно ми е да те наблюдавам. На човек му се полага отдих от време на време.
Качиха се по широко, покрито с килим стълбище и той се огледа.
— Никога не съм бил тук. Бива си го мястото.
— Не знаех. Бих желала да те разведа, но… — Сви рамене. — Разходи се сам, ако искаш, но не те съветвам да използваш асансьорите. Около осемстотин души пристигат днес и ще са претъпкани.
— Да попадна в асансьор, претъпкан с жени, които пишат любовни романи… — Той неволно потрепери. — Едва ли има нещо по-страшно.
Просторният мецанин бе също така елегантно обзаведен и също толкова претъпкан. Огромните полилеи блестяха примамливо и осветяваха сребърните и месинговите предмети, украсяващи пространството. Изобилстваха вази със снежнобели и червени бегонии. В единия край, дръпнатите завеси позволяваха да се открие възхитителен изглед към залива.
Лора се упъти към редицата от шест врати, където декоративна табелка оповестяваше, че се намира „Златната зала“.
— Няма как човек да не се възхищава на представителите на семейство Темпълтън.
— Какво?
— Определено знаят как се гради хотел.
Оценката й хареса и тя поспря за миг.
— Чудесен е, нали? Този е един от любимите ми, макар и другите да имат своите достойнства. Онзи в Рим, например се издига непосредствено до испанското стълбище. От прозорците му се откриват гледки, които карат сърцето ти да замре. А хотел „Темпълтън“ в Ню Йорк е с неописуемо красив вътрешен двор. Човек дори не подозира, че е възможно да открие такава прелест насред Манхатън. Само една крачка от Медисън авеню и попадаш в съвършено различен свят. Приказни светлини играят по дърветата, има малък фонтан. А в Лондон… — Тя поклати глава. — Не бива да ме оставяш да се впускам и в тази тема.
— Винаги съм смятал, че ги приемаш, като нещо наготово. Грешно съм те преценил — замислено заключи той, докато крачеха към залата. — Колко ли още неща не знам за теб?
— Ние от семейство Темпълтън нищо не приемаме наготово.
При тези думи тя влезе в залата.
Вътре цареше пълен хаос. Половината от масите, където по-късно вечерта щяха да се раздават автографи, бяха подредени, другата — струпани в ъгъла. Планини от кашони се издигаха край стените. Само мисълта, че трябва да бъдат разопаковани, а книгите — подредени, я правеха нервна. Е, поне това не бе нейна работа.
— Лора? — Отново беше Малиса с очила на носа. Само дето не се хвърли в ръцете й. — Толкова се радвам, че си тук. Още не сме открили книгите на шест авторки, а една пратка от издател е изчезнала безследно в мазето на хотела.
— Ще ги открия, не се тревожи…
— Да, но…
— Ще отида при разпределителите на пратките лично. — Усмивката й трябваше да е успокоителна, а не уморена. — Ако се наложи, ще сляза в мазето и лично ще открия книгите.
— Не мога да ти опиша какво би означавало това за мен. Представа нямаш какво е да съобщиш на една писателка, че книгите, които ще разписва, липсват.
— Затова ще се погрижим да им ги доставим. Дори да се наложи да изпратим някой да купи книгите от книжарницата.
Малиса отметна коси от очите си.
— Организирала съм четири национални и шест регионални конференции. С теб най-добре се работи. И не го казвам само защото животът ми е в твои ръце.
Поуспокоена, тя извърна поглед към Майкъл и се усмихна подкупващо.
— Здравейте. Аз съм Малиса Манинг, когато не съм умопомрачена, както сега.
— Майкъл — представи се той. — Писателка ли си?
— Да, особено когато не съм на себе си.
— Имаш ли книга, която да си купя?
Тя премигна. Очите й се изпълниха със задоволство.
— Всъщност, случайно имам една в куфарчето си. Мога да ти я дам. Да ти я надпиша ли?
— Би било страхотно.
— Само минутка.
— Беше много мило от твоя страна — отбеляза Лора, когато Малиса хукна за книгата.
— Обичам да чета. Може да науча нещо. — Той погали ръката й и накрая остави пръстите си да се преплетат с нейните. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно довечера? После да се поразходим с кола, дори да се впуснем в див, невъздържан секс?
— Както обикновено, интересно предложение. — Беше й унизително да си прочисти гърлото, но иначе нямаше да е в състояние да продължи. — Довечера ще работя до късно.
— Но това е напълно налудничаво. — Развеселена, Малиса се приближи и връчи книгата на Майкъл. — Ти си по-силна жена, отколкото предполагах, Лора, щом предпочиташ работата пред невъздържания секс.
Майкъл се разсмя.
— Книгата ти ще ми хареса.
— Надявам се.
— Разчитай, че ще е така. Извини ме за секунда. — Той взе Лора в обятията си, приведе се и я целуна. Цялата кръв се оттегли от главата й. Най-после той я пусна и леко докосна брадичката й. — Все още остава да спазиш онази уговорка, сладурано. Приятно ми беше да се запознаем, Малиса.
— Благодаря. — Загледана в гърба му, Малиса сложи ръка на сърцето си. — Аз съм за качественото, съдържателно писане — подхвана тя — и за внимателния подбор на думите. А единственото, което ми хрумва в момента, е: „Леле, мале“.
Лора се стараеше да избистри главата си.
— Аз, ъ…
— Всичко е наред. Поеми си дъх.
— Ще отида да проверя онова, което ти обещах.
Малиса се въздържа да не се усмихне.
— Ще съм ти доста благодарна.
— Ако ме извиниш…
Лора се стараеше да не залита, докато се насочваше към вратата. Малиса въздъхна и възкликна доста високо:
— Господи, колко обичам този занаят!