Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (9)

Страната на елфите

Леки като перца пеперуди танцуваха в светлината на вечерното слънце, което галеше с последните лъчи малкото горско езеро. Намираше се сред поляна, покрита с цветя и храсти, във водите му се вливаше поток с хладна бистра вода. Разнесе се мелодичен звън на лютня^[1], към нея се присъедини кристалночист глас. От близката гора заприиждаха ангелски същества с неописуема нежна красота.

— Елфи… — прошепна Юлиан с дрезгав глас.

Една ръка леко докосна горещото му чело. Юлиан примигна. Съзря сякаш през мъгла чудно хубаво момиче, надвесено над него.

— Елфи — повтори убедено Юлиан.

Сега устните на изящното лице се раздвижиха и от безкрайно далече до Юлиан достигнаха думи:

— Това са сънища…

Юлиан отново затвори очи, дланта се отдръпна. Юлиан поиска да я сграбчи, сякаш би могъл да задържи прекрасното видение. Но беше твърде слаб, за да вдигне ръка.

— Лежи спокойно — рече момичето.

И изчезна.

Юлиан пропадна отново в трескав сън. Елфите бяха изчезнали, езерото почерня, надигна се буря и от гората вече не долитаха звуците на лютня, а виене на вълци.

Юлиан се замята неспокойно в леглото.

— Шшшт! — дочу нежен шепот. Сетне усети нещо студено на челото си. Кошмарът престана и Юлиан дойде в съзнание. Изправи се рязко.

— Къде… къде съм? — промълви той.

— Спокойно, спокойно… — рече момичето. — В безопасност си.

Юлиан се огледа объркано. Една котка скочи в леглото му.

— Кия! — възкликна Юлиан.

Котката се потърка в него и замърка.

— Приятелите ти са тук. Спят дълбоко — обясни момичето и посочи една завеса, зад която очевидно имаше друго помещение. — Ето, пийни нещо.

Юлиан вдигна бързо стомната към устните си. Изпитваше неописуема жажда, но поиска да стане, за да види Леон и Ким.

— По-бавно, имаш силна треска — загрижено рече момичето.

Юлиан кимна. Едва сега започна да различава предметите около себе си. Намираше се в голо помещение без прозорци, с огнище, пейка и ракла. Юлиан се отпусна изтощен в леглото. Нещо тупкаше зад челото му. Не си спомняше друг път да го е боляла така глава.

— Коя си ти? Ти ли ни спаси? — попита той момичето.

— Казвам се Рота — отговори то. — Двамата с баща ми Фаргрим ви извлякохме вчера от морето. Имахте голям късмет, в името на Тор, че бяхме наблизо, ловяхме риба. Чухме шум от битка, но поради гъстата мъгла отначало не виждахме нищо. Изчакахме, докато утихне, после баща ми насочи лодката в посоката, откъдето идваше шумът.

Рота махна един червеникав кичур от лицето си:

— Първо видяхме теб. Беше се вкопчил в едно буре. Изтеглихме те на борда. После чухме жално мяукане. Отначало решихме, че недочуваме, но после към нас наистина приближи една голяма дъска. А върху нея — котка! Приятелите ти едва се държаха за дъската. И тогава…

Някакъв шум прекъсна Рота. Завесата се дръпна и зад нея се появиха главите на Ким и Леон. И двамата бяха много бледи, но се усмихваха.

— Ох, ето ви и вас! — зарадва се Юлиан. Усещаше как силите му бавно се връщат. — Изглеждате страхотно!

Ким се засмя.

— О, ти също, Юлиан. Като удавник!

— Много смешно — намръщи се Юлиан.

Ким и Леон седнаха при Юлиан и Рота. Сетне разказаха на Рота за нападението в мъглата.

— Ау, това са били троли! — ужаси се Рота. — Само тези зли същества са способни на такова нещо!

Ким имаше някои съмнения, но реши да ги запази за себе си.

— Успяхте ли да спасите някой друг? — попита тя с надежда.

Рота поклати глава:

— Не, никого.

Приятелите замлъкнаха с натежали сърца. Нима Тьорги, Лайф, Ерик и другите бяха мъртви?

— Открихте ли кораба ни? — попита отчаяно Леон.

Но Рота само поклати глава.

— Ето че имаме проблем — Леон се притесни. — Как ще се върнем в Хайтхабу?

— Баща ми сигурно ще ви вземе със себе си при някое пътуване. Той непрекъснато разменя стоки с жителите на Хайтхабу. Само дето в момента не мога да го попитам. Той отново отиде за риба, макар че навън се спусна мъгла. Мразя я тази мъгла. Тролите обаче я обичат.

— Това звучи така, сякаш тези същества се появяват често тук — подпита я Ким.

— Да, за съжаление — отвърна унило Рота. — Напоследък нападенията на троли зачестиха, да ни пази Тор! Те живеят съвсем наблизо — ей на онзи бряг отсреща.

Момичето потрепери от ужас.

Ким размени поглед с приятелите си, после рече:

— Двама мъже от Хайтхабу са преживели нещо ужасно тук по тези места. Чувала ли си нещо за това?

— И да, и не — отвърна Рота. — Преди време един съсед намери човек на брега. Беше съвсем объркан, даже името си не можеше да каже. Дрехите му бяха като на мъжете от Хайтхабу, затова го отведоха там. И там веднага го познали. Но така и не намерихме другия.

— Значи от Гунбьорн все така няма следа — замислено рече Леон.

Рота се надигна:

— Трябва да изляза навън. Скоро ще мръкне и баща ми сигурно ще се върне. Той разчита да му помогна. До скоро!

— Троли! Глупости! — възкликна Ким, когато останаха сами. — Това бяха преоблечени хора!

— Няма съмнение! — подкрепи я Юлиан. — Ухапах ръката на един. Този тип имаше пръстен! Не вярвам тролите да носят пръстени!

Ким стана и закрачи напред-назад из малката хижа.

— Трябва да направим нещо, момчета!

— Само не веднага, моля те — изпъшка Юлиан. — Все още имам ужасно главоболие, а сигурно и температура.

— Е, добре — просветнаха очите на Ким. — Ще изчакаме, докато се оправим и тримата. А после ще поразузнаем на другия бряг на Шлай!

Половин час по-късно Рота и баща й се върнаха. Приятелите още веднъж им благодариха за помощта.

Фаргрим беше набит и мълчалив мъж. Той промърмори нещо за това, че децата би трябвало да благодарят на боговете, сетне се зае да приготви вечерята.

— Баща ми готви много вкусно — похвали го Рота, когато забеляза изненаданите погледи на приятелите. — Мама умряла при раждането ми — добави тя тъжно и смени темата. — А вие ми помогнете да нарежа гъбите.

След половин нас всички седяха на кожите край огъня и похапваха. Ким така беше прегладняла, че опита дори речния костур.

— Утре ще ви заведа в Хайтхабу — обеща Фаргрим. — Днес имах добър улов. Дано да успея да разменя костура.