Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (8)

Мъглата

Хайтхабу се събуди под сиво небе. Гъсти облаци бяха надвиснали над викингския град, мъгла се стелеше над водите на пристанището. Дъските на кнорът, който в този момент се товареше, бяха потъмнели от влагата. Товарният платноход не беше толкова накипрен, колкото корабите с дракони на вълнореза. Изглеждаше и по-тромав, нямаше украси.

Ехтяха кратки команди, яки мъже влачеха на борда провизии в сандъци и бурета и ги трупаха под полупалубите.

Ерик стоеше разкрачен до мачтата под широкото квадратно платно и наблюдаваше суетнята. В полезрението му попаднаха четирите деца и котката.

— Е, поне вие сте готови — изръмжа ярлът, когато приятелите застанаха до него.

— Къде е баща ти, Тьорги?

Момчето посочи един навес.

— Подрежда кожите, които сме взели за размяна.

Ерик се почеса по главата:

— Точно така, кожите…

Тьорги направи знак на приятелите и те се свиха в един ъгъл, където не се пречкаха на никого.

— Днес Ерик изглежда в много добро настроение — иронично отбеляза Ким.

Тьорги вдигна рамене:

— Трябва да го разберете. Всички гледат него. Той е водачът. Това пътуване непременно трябва да е успешно. Ако се провалим, ще държат него отговорен. — Внезапно Тьорги посочи кея. — Вижте, баща ми идва!

Заедно с още няколко мъже Лайф пренесе на кораба големи бали с кожи и ги складираха под полупалубите. Малко по-късно отплаваха.

Корабът се плъзна тържествено между двете кули при изхода на пристанището и Ерик вдигна поглед към квадратното платно.

— Велик е Один! Излезе вятър!

Децата отидоха на носа, а Тьорги остана при Лайф и Ерик. Равните брегове бавно се точеха покрай тях. Плътни пояси тръстика се сменяха с тесни пясъчни ивици и поляни, обрасли с храсталаци. После сушата сякаш отстъпи назад и всичко изчезна в млечнобели изпарения.

— Мъглата става все по-гъста — рече Юлиан с тревога в гласа.

Ким и Леон кимнаха безмълвно. Корабът сякаш минаваше през мокър памук. Беше невероятно тихо.

— Спомняте ли си историята на Тьорги за тролите? — попита тихо Леон.

— Да — отвърна Юлиан. — Когато идват тролите, винаги настава странна тишина.

— Приказки, нищо повече — пренебрежително рече Ким. — Ти нали не вярваш на тези неща?

— Не знам — отвърна Юлиан, — тази тишина ми лази по нервите.

Ким взе котката в ръце.

— И Кия е доста нервна.

Зениците на животинчето бяха като два тесни процепа, ушите бяха прилепени назад.

Ким затвори очи и цялата се превърна в слух. Лекият бриз издуваше платното, от време на време от дълбините на морето се надигаше тихо бълбукане, но това бе всичко. Никой от викингите не проговаряше. Тишината, обгърнала кораба, беше изпълнена с тревожни предчувствия и всички бяха нащрек. Ким го усещаше.

Но корабът продължи да се плъзга спокойно по водите на Шлай. Нищо не се случи. Ким отвори очи и реши да си избие от главата страшните истории на Тьорги.

Минаваха час след час, нищо необичайно не наруши пътуването. Мъглата стана още по-гъста, заедно с нея над протока се спусна и здрач. Ерик нареди да се прибере платното.

— Изглежда, ще пуснем котва някъде тук — рече Ким.

В този момент дотича Тьорги и извика:

— Чухте ли вече? Тази нощ ще спим в палатки на палубата.

— Защо не направим лагер на сушата? — попита Леон.

— Твърде опасно е — обясни му Тьорги.

— Но защо?

— Близо сме до мястото, където намерихме Равен — прошепна Тьорги. — Затова трябва да сме предпазливи, в името на Один. Пък и на сушата може да ни нападнат по-лесно.

Приятелите се спогледаха стреснати.

— Не се притеснявайте! — успокои ги Тьорги. — Ще има постове. Нищо няма…

— Тревога! — изрева в същия миг Лайф.

И тогава децата го видяха.

От мъглата изплува огромна тъмна сянка! Право към тях се носеше боен викингски кораб. Драконът на вълнореза се хилеше демонично с широко озъбената си муцуна.

— На оръжие! — Ерик изтегли меча си.

Разнесоха се викове, мъжете се запрепъваха един през друг, екнаха проклятия.

Силен удар разтърси кораба на Ерик, когато бойният кораб се вряза в него. Децата загубиха равновесие, паднаха на земята и се вкопчиха едно в друго.

Тьорги ги завлече зад огромна купчина корабни въжета. В следващия миг покрай тях премина вълна от тежковъоръжени фигури. Но от устите им не излизаше нито звук.

— О, не! — Ким не вярваше на очите си.

— Но това… това са…

— … троли — довърши Тьорги с разтреперан глас.

Нападателите бяха като животни, нещо средно между мечка и вълк!

Не е възможно, разсъждаваше трескаво Юлиан. Животните не носят оръжия и не управляват кораби! Какво става тук?

Нападатели и защитници се нахвърлиха яростно едни срещу други. Начело на своите мъже, Ерик размахваше меча на Один.

— Какво да правим? — извика Юлиан, като се опитваше да надвика шума от битката.

Но Тьорги сякаш бе парализиран от страх.

— Да скачаме във водата! — изрева Леон.

— Много е студена, ще се удавим — възрази Юлиан.

— Тук обаче рано или късно ще ни открият! — намеси се Ким. — Нямаме избор.

Юлиан се бореше със себе си. Дали водата в пролива е студена? И няма ли тежките им дрехи веднага да ги повлекат към дъното?

Леон, Тьорги и Ким с Кия в ръце скочиха и се затичаха към борда. Юлиан също излезе от вцепенението си. Той преобърна една празна бъчва и я хвърли в морето. След това понечи да я последва. В същия миг някой го сграбчи отзад. Две яки ръце го стиснаха грубо за гърлото. Юлиан се замята, зарита слепешката около себе си. Хватката се отпусна, Юлиан успя да се освободи и понечи да избяга. Но нападателят отново се вкопчи в него. Една ръка затисна устата му. В страха си момчето я захапа. Зъбите му загризаха кожа, но и нещо твърдо — някакъв пръстен. Отекна вик, ръката се отдръпна, Юлиан затича по палубата и скочи.

Водата на Шлай беше леденостудена. От шока Юлиан не успя да си поеме дъх и потъна като камък. Но на това място проливът беше съвсем плитък. Само след два метра момчето усети дъно под себе си. Това му помогна да се съвземе, отблъсна се и изплува, поемайки шумно въздух. Сега пък мокрите му дрехи отново го повлякоха надолу. Къде ли е бурето?

Ето го! Полюляваше се над водата, недалеч от него. Юлиан размаха ръце и крака и заплува. След малко усети под пръстите си грубите дъски на бурето. Успя!

Но колкото и да викаше имената на приятелите си — никой не отговори. Юлиан крещя, докато пресипна. Водите на Шлай го повлякоха със себе си, далеч от корабите, далеч от приятелите му. Цялото му тяло зъзнеше от студ, краката и ръцете му бяха вкочанени.

Накрая Юлиан изгуби съзнание.