Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (3)

Корабът с драконова глава

— Времето е също като в Зибентан — подсмръкна Юлиан и Леон се разсмя:

— Стига си мърморил. Есен е все пак, а тук сме и доста на север!

— Правилно, момчета — обади се Ким, докато оставяше Кия на земята. — Намираме се в Хайтхабу, ако не ме лъжат очите.

Юлиан се огледа и ахна. Пред тях се редяха типичните продълговати и просторни като хамбари къщи на викингите. Сцената напомняше рисунките на Хайтхабу в учебниците по история. Несъмнено бяха попаднали в 965 година. Юлиан се убеди в това и заради защитния вал със стена от набучени колове, който обграждаше къщите. Валът, така знаеше Юлиан, е издигнат точно по това време.

В пристанището се виждаха няколко широки кея, които влизаха дълбоко навътре в залива. По тях бяха привързани рибарски лодки и търговски кораби. На сушата викингите бяха вдигнали складове, а пред тях имаше струпани бъчви и чакаха каруци.

Ким откъсна Юлиан от мислите му и почука по дъските на кораба, който очевидно бе входът им към Хайтхабу.

— Не бива да забравяме това място. Това е билетът ни за връщане в Зибентан!

Юлиан кимна. Темпус наистина избираше забележителни места, за да ги хвърли в ново приключение. Този път беше викингски кораб и Юлиан го разгледа внимателно. Могъщият боен кораб беше изтеглен на брега върху дървени трупи и очевидно току-що беше ремонтиран. Предният и задният вълнорез^[1] бяха украсени със страховити драконови глави. От огромните разтворени муцуни на драконите стърчаха дълги остри зъби. Върху предния дракон кацна чайка, стискаше в човката си малка рибка, която беше уловила в оловносивата вода на протока Шлай^[2].

— Елате, да огледаме наоколо! — предложи Леон. — В пристанището тъкмо влиза един кнор^[3]!

— Един какво? — недочу Ким.

— Един кнор — повтори Леон с тиха въздишка, — транспортен кораб на викингите! Хайде!

Юлиан се поколеба, но тръгна с тях.

— Какво ти става? — подкани го Леон. — Притеснява ли те нещо? Или новите ни дрехи не ти харесват?

Юлиан поклати глава:

— Всичко е наред.

Не беше заради облеклото. Изглеждаше практично и топло. Също като Леон, и Юлиан носеше груба риза, вълнен елек с качулка, дълъг тесен панталон, а от коленете надолу — увити върху панталона гамаши^[4]. Ким се кипреше в дълга рокля с ръкави и топла наметка от вълна, закрепена за роклята с две фибули^[5]. И тримата бяха с груби кожени обувки, които стигаха до над глезените.

Не, не беше облеклото… Но докато се отдалечаваха от мястото, където пристигнаха, Юлиан усети, че се изпълва с лоши предчувствия.

— Вижте, кнорът акостира! — извика Леон и се втурна към кея, който гъмжеше от хора.

Никой не обърна внимание на трите деца с котката.

Корабът се опря в кея, едно въже профуча във въздуха и падна върху дървените талпи. Последва го набито момче с присмехулна физиономия, горе-долу на възрастта на нашите детективи. Момчето грабна въжето и го омота около един кол.

Чу се груб глас:

— Тьорги!

Момчето тъкмо се канеше да скочи на палубата, когато съзря Юлиан, Ким и Леон.

— Вие пък кои сте? — попита то и ги изгледа с недоверие.

— Тьорги, къде се губиш? — прокънтя отново гласът от борда. Появи се рус мъж с мрежа на рамо. Беше висок и едър, ръцете му приличаха на огромни червени лапи. На мястото на лявото око имаше голям грозен белег.

— Не се мотай, Тьорги! — извика отново мъжът.

— Добре, добре, татко — побърза да го успокои момчето.

— Можем ли да помогнем? — попита Ким и се усмихна подкупващо.

Момчето я огледа отгоре до долу. На Ким й се стори, че Тьорги преценява дали изобщо би могла да помогне на някого, но баща му взе решението вместо него.

— Всяка ръка може да ни е от полза, в името на Один! — промърмори мъжът с плътен дрезгав глас.

Приятелите се покатериха на борда. С радостно мяукане Кия се спусна към рибените кости, хвърлени в един ъгъл на палубата.

Великанът посочи кърмата^[6] на кораба:

— Все прясна треска и херинга. Виждате ли онези кошове? Прехвърлете рибата в тях и ги отнесете на кея.

За по-малко от половин час работата беше свършена.

— Не е зле — промърмори Лайф, така се казваше великанът, и с всичка сила тупна Леон по рамото. — Искам да знам обаче кои сте вие.

Сега беше ред на Юлиан, който измисли поредната покъртителна история за горките сирачета. Родителите им били нападнати и отвлечени, а те самите избягали от похитителите и се озовали тук.

— Така, така — рече Лайф, без изобщо да се впечатли. — В лоши времена живеем, в името на Один.

— Хайде да ги вземем с нас — предложи Тьорги. — Могат да ни помагат в риболова.

— И дума да не става — отсече Лайф.

Но синът му не се предаде лесно:

— Хайде, татко, ти самият току-що каза, че всяка ръка може да ни е от полза! И то сега, когато сме без Гунбьорн и Равен.

По лицето на викинга премина сянка. Той подръпна краищата на брадата си и издаде само едно „Хм“, звучеше повече като ръмжене. Последва още едно „Хм“.

Приятелите се спогледаха притеснено. Дано Лайф се съгласи!

— Е, добре — рече най-сетне викингът. — Но тежко ви, ако не работите здраво. Собственоръчно ще ви удавя в морето!

Юлиан хвърли поглед към ръцете на Лайф и потрепери, а Лайф се зае да товари кошовете на една каруца.

— Стига сме приказвали! На работа!

След малко вече бутаха колата по глинестия път, който водеше от пристанището към града.

— Благодаря — рече тихо Юлиан на Тьорги, който крачеше до него.

Младият викинг му се усмихна:

— Не бързай да ми благодариш…

— Я, кажи… — поколеба се за миг Леон. — Как така другите двама… как им бяха имената… ги няма?

— Гунбьорн и Равен — отвърна глухо Тьорги. Усмивката беше изчезнала от лицето му. — Тъжна история. Тъжна, страшна и загадъчна.

— Разкажи! — помоли Юлиан.

— По-късно — прошепна Тьорги. — Татко не обича бъбривците.