Фабиан Ленк
Магическият еликсир (13)

Среднощно разследване

Малко преди полунощ вратата на тайния проход се отвори. Тримата детективи от машината на времето и котката Кия се промъкнаха в пустия скрипторий. Ким прегърна Кия и се настани под една от масите за писане. Юлиан направи същото. Леон първо провери другите две врати. Вратата към коридора отново беше отворена, другата, по-малката, бе заключена, както преди.

— Какво ли има зад нея — чудеше се Леон. Надяваше се тази нощ да получи отговор. Той предполагаше, че малкият ключ, облепен с восък, ще пасне точно в ключалката на тази врата. Леон се скри зад една етажерка с книги, седна на студения каменен под и се взря в тъмнината. След малко придърпа колене към себе си и положи глава върху тях. Обеща си твърдо да не заспива. Известно време това му се удаваше, но после, без да иска, задряма, от време на време обаче се стряскаше и потръпваше в съня си.

Трябва да бяха изминали два или три часа, когато се събуди. В съня му беше нахлул благозвучен шум. Той се ослуша. Беше хор от множество мъжки гласове. Леон се изправи и отиде при приятелите си. И те бяха задрямали. Само Кия като че ли беше напълно будна. Тя заподскача развълнувано около краката на Леон, сякаш искаше да си поиграе с него. Леон събуди Ким и Юлиан.

— Чувате ли? — попита ги той.

— Да — измърмори сънено Ким. — Звучи много тържествено. Но защо пеят посред нощ?

— Сигурно е някаква служба — предположи Юлиан. — Спомни си какво ни каза Квириний в ботаническата градина. На всеки няколко часа монасите се събират за молитва в църквата — значи и през нощта.

Ким се прозя:

— О, аз бих имала проблеми. Със сигурност щях да закъснявам. Но тази музика е прекрасна. — Тя се изправи. — Искам да чуя този концерт отблизо.

— Да не искаш да отидеш в църквата?

— Точно така! — отвърна Ким. — Хайде да се промъкнем там. Никой няма да ни забележи, защото никой не очаква да ни види там.

Юлиан безпомощно вдигна ръце:

— Понякога имаш доста откачени идеи.

— Може и така да е — усмихна се Ким. — Но затова пък с мен никога не е скучно.

— Е, в това отношение си права — засмя се Юлиан. — Добре, идвам с теб. А ти, Леон?

Леон се протегна и звучно се прозя.

— Аз не споделям възхищението на Ким от църковното пеене, но естествено, няма да се деля от вас.

 

 

И така, тримата приятели се промъкнаха на пръсти по коридора, който ги отведе право във вътрешния двор на манастира. В центъра му, на фона на звездното небе, се извисяваше мрачно църквата „Св. св. Петър и Павел“ с параклиса „Свети Михаил“. Колкото по се приближаваха към нея, толкова по-силен ставаше тържественият хор. Те минаха под колонадата и се промъкнаха безшумно през тежката дъбова врата. Сетне се скриха в страничния кораб, зад една от тежките колони, които носеха високия свод.

Църквата беше слабо осветена от факли. Трепкащата им светлина играеше по лицата на стотина монаси, насядали в храма. Служителите на Бога изглеждаха почти еднакви в расата си — стотина тъмни сенки, обединени в бдението си.

Но ето че една от тези сенки се отдели от общността на вярващите братя и се изкачи на амвона^[1]. Това, което последва, спря дъха на тайните слушатели. От амвона прозвуча ясен като кристал глас, чист, звънък и невинен като на дете. Монахът запя псалм^[2]. Хорът му отвърна с религиозен плам. Дълбоките мъжки гласове се извисиха в благозвучен химн във възхвала на Всевишния.

В този момент изглеждаше немислимо, че манастирът подслонява човек, който минава през трупове, за да се сдобие с магическия еликсир. Злото сякаш нямаше място тук.

Химнът постепенно заглъхна. Последва четене на Светото писание от самия Адалунг. Абатът започна тихо, но успя да създаде особено напрежение в църквата. Всеки път, когато някои от събратята задрямваха, той повишаваше глас и думите му заплющяваха под свещените сводове. През това време един от братята минаваше с фенер покрай редиците на монасите и ги осветяваше в лице — очевидно, за да ги държи будни.

Ким се притесни. Ако монахът с фенера ги открие, щяха да си имат сериозни проблеми. Нали идеята да дойдат тук беше нейна… За щастие братът нито веднъж не мина близо до тях.

Богослужението продължи още час. Редуваха се пеене на химни и четене от Библията. Накрая Адалунг даде своята благословия на братята. Те се помолиха заедно още веднъж, поклониха се благоговейно пред олтара и изпяха тържествено „Те деум лаудамус“^[3].

Детективите се досетиха, че е време да си тръгват и се измъкнаха също тъй тихо, както бяха дошли. Дори успяха да минат незабелязано през вратата на църквата. Но Кия очевидно нямаше желание да ги последва и изчезна в нощта.

— Кия! — повика я тихо Ким.

— Шшшт! — спря я Леон. — Ще ни издадеш!

— Ама че работа! — зашептя Ким. — Какво да правим сега? Не можем просто да оставим Кия тук!

— Чувам гласове. Монасите идват! Трябва да се скрием — настоя Юлиан.

— Бързо, бързо, зад колоните!

След няколко секунди приятелите се свиха в сенките на колонадата пред църквата. С разтупкани сърца те проследиха върволицата от монаси с развети раса, които преминаха само на няколко метра от тях.

Братята явно имаха една и съща цел. Те завиха вляво от колонадата и се заизкачваха по една стълба — всички без един! Последният, който напусна църквата, имаше нещо друго наум. Мършавата фигура, с лице, скрито от качулката на наметалото, забави крачки.

Монахът спря и изчака, докато братята се отдалечиха достатъчно. После се обърна бавно. Децата бързо се скриха зад колоната. Очите на монаха обхождаха колонадата, сякаш искаше да преброи колоните. Сетне погледът му се закова върху онази, зад която бяха нашите детективи. Изплашени до смърт, затаили дъх, те се притискаха към студения камък. Леон прехапа устни, Юлиан отправяше горещи молитви към небето, Ким стисна юмруци, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. Секундите се точеха бавно като вечност.

Чуха се провлачени стъпки и за момент децата си помислиха, че монахът ги е открил. Но стъпките затихнаха и очевидно се отдалечиха. Леон пръв се осмели да надникне иззад укритието и видя, че монахът върви към скриптория.

— Кой беше това? — попита тихо Ким.

— Не успях да видя лицето му. Но ако се съди по ръста му, би могъл да е Адалунг — прошепна Юлиан. — Той е висок и слаб.

— Мислите ли, че е тръгнал към скриптория? — попита Леон.

— Във всеки случай си е наумил нещо, което не е за чужди очи — обади се Ким. — Обзалагам се, че този монах е нашият човек!

С тихо мяукане Кия оповести връщането си и приятелите се зарадваха. Но котката остана при тях съвсем малко и после тръгна по пътя, който малко преди това бе избрал самотният монах.