Фабиан Ленк
Магическият еликсир (10)

Тайният проход

И така, водени от Кия, приятелите навлязоха още по-дълбоко в гората. Юлиан вървеше последен, обзет от лоши предчувствия. Стъпките със сигурност щяха да се запазят до сутринта. Тогава биха могли да ги проследят на дневна светлина. Ами ако се заблудят в тази гора?

— Хрумна ми нещо — обади се Леон. — Отпечатъците са доста големи, значи и краката, които са ги оставили, са големи.

— Така е, но какво от това? — попита Ким.

— Ако отпечатъците са от убиеца, то Венцел веднага отпада като заподозрян — обясни Леон. — Венцел е нисък. Макар че и ниските хора понякога имат големи крака, той не би могъл да остави толкова грамадни квадратни следи.

— Добро наблюдение… — призна Ким. — Хей, къде е Кия?

Котката беше изчезнала.

— Кия!

Точно срещу тях, зад две ели, израснали съвсем близо една до друга, прозвуча мяукане. Децата разтвориха клоните. Там седеше Кия и ги гледаше с широко отворени очи. Зад гърба й се издигаше скална стена, в която зееше черна дупка.

— Прилича на вход на пещера — ахна Ким. — Освен това следите свършват. Явно стрелецът се е скрил тук.

— Да не искаш да го последваме? — попита с ужас в гласа Юлиан.

— А защо не?

— Защото там вътре човек не би могъл да види дори собствените си ръце! — отчаяно извика Юлиан.

— Тогава ще донеса свещ от колибата на Готфрид — предложи Леон.

— Отлична идея! — възкликна Ким.

— Почакайте ме — извика Леон и се втурна по обратния път. След малко се появи с горяща свещ в ръката.

— Е, хайде да погледнем вътре — рече ентусиазирано нашият детектив и се шмугна във входа. Гърлото на пещерата бързо се стесни до тесен проход, който се изкачваше нагоре.

— Тук дори са издялани стъпала — обади се Леон. — Няма съмнение, че този проход е издълбан от човешка ръка. Обзалагам се, че става дума за таен проход.

— Къде ли води? — размишляваше Юлиан.

Дори той, въпреки съмнението в разумността на действията им, сега бе обзет от любопитство.

— Нали точно това трябва да установим — отвърна Ким.

Приятелите се закатериха мълчаливо по стъпалата. Най-отпред вървеше Леон. Той внимателно пазеше с длан пламъчето на свещта, което трептеше и на моменти почти угасваше.

— Тук има течение — измърмори Леон. — Това означава само едно, някъде има друг вход.

Някакъв шум го накара да спре. Беше вопъл, който се усилваше бавно, а после внезапно заглъхна отново.

— Какво е това? — ахна Ким.

Тя усети Кия в краката си и я взе на ръце.

— Представа нямам — прошепна Юлиан. — Звучи като… животно. Доста голямо животно. Дали тук има вълци или мечки?

— Не, не вярвам — отговори бързо Леон, но не звучеше много убедено. — Може да е само вятърът, който свири през прохода.

— Но нали вълците раждат малките си в пещери? — Юлиан бе много неспокоен.

— Престани, моля те, да ни плашиш — скара му се Леон. — Да не искаш да се побъркаме напълно?

Юлиан се поколеба за миг, после сведе поглед към краката си.

— Не — рече той накрая. — Ти сигурно си прав, трябва да е вятърът.

— Добре, тогава да вървим напред — кимна Леон и се покатери на следващото стъпало.

Изминаха още около петстотин метра по тесния проход. Ставаше все по-влажно и студено и непрекъснато се препъваха по неравната скала.

Ако свещта угасне, ще се озовем в непрогледен мрак, мислеше си Леон. Ще си изпотрошим костите по тези стъпала. И той се закле да пази пламъчето като очите си. Веднага след това се препъна в един камък. Свещта се изплъзна от ръката му, падна на земята и угасна. Настана пълен мрак.

— Леон, побързай, запали отново свещта! — изхленчи Юлиан.

— Бих го сторил — отвърна приятелят му, — но с какво? Да не мислиш, че имам запалка? През 805 г. още не е имало такива неща!

Воплите се чуваха все по-силно. Ако в този проход има някакво животно, то май приближаваше бавно към тях.

— Трябва да запалиш отново свещта, по дяволите! — ядоса се Юлиан. — Иначе никога няма да излезем оттук!

— Аз обаче не мога да я запаля, не разбираш ли? Няма с какво!

— Не биваше да оставиш свещта да изгасне! Сега сме заклещени тук заради теб!

— Добре! Съжалявам! — извика Леон. — Но не е нарочно! На теб това, естествено, не би ти се случило!

— Престанете да се карате — намеси се Ким. — Това няма да поправи нещата. Положението не е чак толкова тежко. Трябва просто да се върнем обратно по прохода. Ще се справим някак. Хей, Кия, какво има пак?

Котката беше скочила от ръцете на Ким и се търкаше в краката й. Момичето се наведе към нея. Кия измяука и направи няколко крачки.

— Накъде си тръгнала? — попита Ким и опипа скалата около себе си. Внезапно тя докосна козината на животинчето. Кия направи още една крачка напред. — Изглежда Кия иска да ни води напред. Напред, а не назад по прохода — предположи Ким.

— Без мен! — възкликна Юлиан. — По-добре да се върнем.

— Може пък да сме близо до целта — възрази Ким. — Почакайте тук, ще тръгна след Кия. Връщам се след малко.

Момичето последва котката на четири крака. След няколко метра Кия нададе предупредителен звук. Ким спря, изправи се и бавно се завъртя около себе си с протегнати ръце. Внезапно тя докосна някаква повърхност, която беше твърде гладка за скала. Ким почука по нея. Беше дърво! Нима стоеше пред врата? Ким опипа внимателно дървената повърхност. Напипа нещо като дръжка! Действително — това беше врата!

— Ти си истинско съкровище! — прошепна Ким на Кия.

След това натисна предпазливо дръжката. Чу се страховито скърцане, но вратата се отвори. Ким затаи дъх и надникна в помещението зад нея. На лунната светлина различи няколко маси за писане и високи етажерки около тях. Ким веднага разбра къде се намира. Тя се обърна и извика приятелите си.

— Е, момчета, какво ще кажете сега? — попита доволно тя, когато Леон и Юлиан застанаха от двете й страни. — Ако не се лъжа, ние отново сме в манастира!