Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (9)

Златото на хана

Чебе нареди да тръгнат веднага. С бързината на вятъра юртите бяха разглобени, животните натоварени, конете оседлани. Още преди обяд страшната армия потегли на юг, за да продължи войната с тангутите. Ча и Добун се отдалечиха с грамадния обоз.

През това време Ким, Леон и Юлиан разглобяваха юртата на Кутула. Те помогнаха да бъдат свалени въжетата от камилски косми, които придържаха плъстените черги. Сетне сгънаха чергите, покривното скеле и скелетата на стените и натовариха всичко върху камилите. Юлиан педантично внимаваше да не настъпи някой праг. Той отнесе прага на юртата до една от камилите, сякаш държеше в ръцете си рохко яйце.

— Какво ли става с Ча? — тревожеше се Ким, докато влачеше заедно с Юлиан едно от скелетата. — Искаше ми се да се сбогуваме с нея!

Юлиан избърса потта от челото си.

— И аз, но вече е късно.

— Да, за съжаление — отвърна Ким. — Как мислиш, защо тя не искаше да тръгнем с погребалното шествие?

Юлиан вдигна рамене.

— Нямам представа, но реакцията й беше твърде бурна. Може би просто не е искала да загуби приятелите си.

Ким стовари багажа пред една камила. Животното я погледна вироглаво и злобно.

— Никога повече няма да я видим — натъжи се момичето. — Освен това не разбрахме какво е станало с Кюрбелдшин.

— Сякаш земята я погълна — рече Юлиан. — Сигурно е успяла да избяга.

Нещо се шмугна между краката му, той погледна надолу и възкликна зарадван. Котката потърка глава в глезените му. Момчето седна до нея във високата степна трева. Ким го последва. Те се заиграха с котката. Но на Кия не й беше до игри. Тя изглеждаш някак напрегната.

— Нещо не е наред — забеляза Ким.

Юлиан я погледна изненадано.

— Не мога да ти обясня — продължи Ким. — Но виж, че и Кия го усеща.

— Страхуваш ли се?

— Не, не е точно страх. По-скоро… имам лошо предчувствие… нали се сещаш?

Юлиан замълча.

— Хайде да си довършим работата — предложи той след малко и скочи на крака.

 

 

Мъртвият хан почиваше в ложе под разкошен бял балдахин. Тялото му бе подпряно на куп везани възглавници. Имаше шлем и ризница върху дрехи от фина китайска коприна. До ръцете му лежаха лък и стрела. Лицето на Господаря на безкрайното море беше обърнато на север. Всеки момент щеше да се отправи на дълъг и труден път към свещената планина.

Колата, върху която се намираше смъртното ложе, беше много голяма, колелата й достигаха човешки ръст. Тридесет камили трябваше да я теглят, защото носеше не само хана, но и съкровищата му.

Заедно с останалата прислуга децата товареха огромното возило с ракли, пълни със злато и скъпоценни камъни. Стражите наблюдаваха зорко всяко движение на ръцете им, но най-бдителен беше Кутула.

Юлиан качи с пъшкане един сандък върху катафалката. Осмели се да погледне крадешком мъртвеца. Вятърът носеше ситен пясък над степта, балдахинът се издуваше като корабно платно. Внезапно на Юлиан му се стори, че ханът помръдна. Той си наложи да погледне още веднъж, по-внимателно. Тялото като че ли се наклони леко.

Не, не е възможно! Ханът беше мъртъв! Момчето се разтрепери, но не заради хладния вятър над пустата местност. Някой го потупа по рамото и Юлиан подскочи сепнат. Сърцето му заби в гърлото.

— От какво се изплаши? — попита го Ким с усмивка. Зад нея Леон също се усмихваше.

— Много смешно, а!? — ядоса се Юлиан.

Ким не обърна внимание на гневния му тон.

— Вижте какво чудо!

Един слуга носеше сабята на хана. Той я постави внимателно в специално ковчеже. Кутула не го изпускаше от очи и побърза да му възложи друга задача.

— М-да, Кутула владее положението… — промърмори Ким, повече на себе си, отколкото на другите.

— Какво каза?

— О, просто мислех на глас… — обясни Ким. — Струва ми се, че Кутула прекалено се старае. Не мислите ли?

Леон подръпна крайчето на ухото си.

— И е доста нервен. Останах с впечатление, че много бърза. Защо ли?

Приятелите му нямаха идея и отново се заеха с товаренето на съкровищата.

Докато мъкнеше вещите на хана към колата, лошото предчувствие на Ким се засили. Може би Кия, която почти не се отделяше от нея, й беше повлияла. Ушите на котката бяха прилепнали към главата — сигурен знак, че е неспокойна и изплашена.

Но причината можеше да е и Кутула, който ставаше все по-припрян. Крещеше на слугите и воините и сякаш беше навсякъде.

Надзирава съкровището, сякаш е негова собственост! — помисли си внезапно Ким. — Страхува се да не му откраднат нещо!

— Ти какво само зяпаш? — нахока я Кутула.

Той наистина вижда всичко, помисли Ким и изтича да помогне при разглобяването на една юрта. Кия я следваше по петите. Докато Ким връзваше на сноп няколко покривни летви, котката измяука тихо и подканващо. Ким вдигна поглед. Кия се беше втренчила в шамана. Момичето също се загледа в него.

Кутула се оглеждаше, облегнат на катафалката. Хвърли бърз поглед през едното, сетне през другото си рамо и бръкна в една ракла. Между пръстите му нещо проблесна и изчезна под наметалото със светкавична бързина. Всичко се случи за секунди. Явно беше много опитен крадец.

Ким зяпна от изненада. Не, това не е истина! Могъщият шаман се оказа най-обикновен жалък крадец!

Тя едва не вдигна тревога, но се овладя. Щеше само да създаде неприятности. Промъкна се при приятелите си зад гърба на Кутула и им разказа всичко.

— По-добре засега да мълчим — предложи Юлиан. — Целта ни е да намерим гроба. А кой знае дали ще успеем, ако се скараме с Кутула.

— Но тогава прикриваме един крадец — напомни Ким.

Леон махна с ръка:

— Това ще е само временно. Можем да разобличим Кутула, след като узнаем мястото на гробницата.

— Е, добре — примири се Ким. — Но ще държим Кутула под око!

— Няма проблем — отговориха приятелите й. — Кой го знае още какво е намислил.