Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (4)

Армията на хана

Над хълмистата степ бавно се спускаше здрач. Приятелите вървяха мълчаливо сред другите роби. Внезапно се чуха развълнувани гласове. Един от съгледвачите на Мангу се беше върнал с новина.

— Видях лагера на Чингис хан! — провикна се той отдалеко.

— Ти си добър разузнавач — похвали го Мангу. — Но пък иначе нямаше да бъдеш при мен.

Ким гневно присви очи:

— Не мога да го понасям този самодоволен хитрец!

— Дръж си езика зад зъбите! Не казвай нищо, преди да си го обмислила добре! — предупреди я Юлиан.

— Не бери грижа — кимна Ким. — Ще се взема в ръце. Но понякога ми е ужасно трудно.

Съгледвачът поведе кервана на юг. Изкачиха се на един хълм. Ким, Юлиан и Леон изумени замръзнаха пред открилата се гледка. В далечината, в покрайнините на безкрайна горска местност беше разположен огромен военен стан. Виждаха се множество подредени в кръг юрти, между които щъкаха малки черни точки.

— Това са десетки хиляди воини — рече Мангу със страхопочитание. — Само един Гур хан^[1] може да води толкова хора — Чингис хан.

— Ах, така ли!? Мислех, че това е по силите само на забележително великия и храбър Мангу — не се стърпя Ким, но за щастие никой, освен приятелите й не я чу.

— Шшшт! Престани, Ким! — изпъшка Леон, ужасен от острия й език.

— Нали няма ти да се жениш за него! — зашептя гневно Ким.

— Обещаваме ти, че това в никакъв случай няма да стане — рече твърдо Леон.

— Заклевам се — подкрепи го Юлиан. — Внимание, Мангу идва!

Търговецът на роби разбута настрани другите роби и се наведе над Ким.

— Е, какво, сега искаш ли да се омъжиш за великия Мангу? — попита той с престорена усмивка.

Ким стисна здраво устни.

— Виждам гнева в очите ти — заяви Мангу. — Ти си буйна, твърде буйна, според мен. Затова за съжаление няма да имаш щастието да се омъжиш за мен. Реших да продам и теб. Имаш твърде чепат нрав.

— Жалко, наистина жалко — отвърна ехидно Ким. Леон и Юлиан се молеха на боговете да затворят опърничавата й уста. За момент изглеждаше сякаш Мангу иска да каже още нещо, но после се обърна и се метна на коня си.

 

 

Малко по-късно керванът спря до стана на Чингис хан. Озоваха се сред дима на множество лагерни огньове, рева на камили, блеене на овце и цвилене на яки монголски коне. Стражите поведоха Мангу, хората му и робите покрай кръгли юрти, построени от дървени колове и плъстени черги. Пред някои от тях седяха войници, които гребяха от своя хар съол^[2] — тлъста супа с парчета месо и пиеха архи^[3]. Други играеха есон тохой^[4] с тънки животински кости — играчите трябваше със сръчни движения на пръстите да избутат костите зад определена линия. Децата ококориха очи при вида на войник, който хранеше опитомен сокол, кацнал на ръката му.

Стражите заведоха пътниците до една по-голяма юрта. Оттам излезе дебел кривокрак мъж и огледа с досада новодошлите.

Мангу направи лек поклон и рече:

— Поздравявам те, скъпи Добун, и ти водя нови работливи помощници.

— Това са полумъртви от глад роби, нищо повече — уточни Добун.

— Полумъртви от глад ли? Какво говориш! — провикна се Мангу с престорена изненада. — Те са жилави и издръжливи, приятелю. Понасят всякакви несгоди. Все хора, които ще ти послужат за надзиратели на товарните животни. Ще ти предложа добра цена! Но какво говоря: ще ти предложа най-добрата цена! Направо ще ти подаря тези нови служители!

Добун изгледа презрително Мангу:

— Знам ги аз твоите обещания. Вземам само трите деца. Ще чистят мръсотията на животните. Но за другите жалки създания нямам работа. Изчезвайте оттук!

— Но умолявам те, скъпи ми Добун, не можеш да постъпиш така с мен…

— Затвори си устата и изчезвай оттук, преди да реша друго! — извика грубо Добун.

И той хвърли на Мангу кожена торбичка с пари, после направи знак на стражите да изхвърлят търговеца и хората му от стана.

— А вие… — обърна се Добун към децата, когато другите се отдалечиха. — При мен ще живеете сносно, но само ако правите точно това, което съм ви наредил, ясно ли е? Ще спите в една юрта с другите деца роби. През деня ще събирате с вили и кофи мръсотията на животните. Както знаете, в степта няма достатъчно гориво за огън. Затова горим тор от животните. Вилите и кофите са зад юртата. Торът също се складира там. Други въпроси?

— Да — обади се Ким. — Имаме си тук една котка. Тя няма да пречи на никого, нали?

— Котка? — вдигна вежди Добун. — Не, не ми пречи. Но в лагера има няколко откачени, които обичат да ядат такива животни! — И той се скри в юртата с гръмогласен смях.

— Какво ли ще стане с бедния Алах и семейството му? — попита унило Юлиан.

— Ако не успее да ги продаде, Мангу сигурно ще ги освободи. Нали тогава няма да струват нищо! — Ким никога не губеше надежда.

— Може пък отново да намине оттук, за да докара други роби — предположи Леон. — И току-виж сме успели да освободим Алах и другите.

Това изглеждаше твърде невероятно, но в момента не можеха да направят нищо за Алах и неговото семейство. Юлиан предпочете да смени темата:

— Трябва да сме доволни, че все пак се озовахме в лагера на хана. Нещата можеха да се развият и по-зле.

— О, да — закима Ким. — Вече се виждах като една от жените в юртата на оня противен търговец на роби. Какъв самовлюбен мазен тип!

— Жалко само, че досега не сме видели хана. Много съм любопитен как изглежда — обади се Леон. Той грабна вила и кофа. — Хайде да се разходим из лагера и да съберем тор. Така ще огледаме наоколо, без да правим впечатление.

Трите деца и котката тръгнаха из лагера. В центъра му се издигаше странна постройка — грамадна палатка на колела. Тази юрта беше разпъната върху няколко товарни коли. Наблизо пасяха двадесетина вола, чиято задача очевидно беше да теглят тези коли. Пред юртата се развяваха знамена, въоръжени мъже постоянно влизаха и излизаха.

— Това трябва да е юртата на хана — прошепна Леон, докато се опитваше да вдигне с вилата една конска фъшкия. Тя обаче се разпадна на две.

— Ама че съм левак! — изруга Леон.

— Така е — каза някой зад приятелите.

Те се обърнаха изненадани. Зад тях стоеше мършаво момиче с рошави коси. Беше метнало на рамото си вила за тор.

— Можеш ли по-добре? — попита Леон с дружелюбна усмивка.

Момичето, на около 11–12 години, замълча. Тясното й тъмно лице изглеждаше прекалено сериозно за годините й. Тя сръчно пое с вилата си друга фъшкия и я хвърли в кофата.

— Е, добре, едно на нула за теб — призна Леон. — Как се казваш?

— Ча-арун. — Момичето се наведе, за да погали Кия, която се въртеше из краката му, и добави: — Но повечето ме наричат само Ча.

Приятелите се спогледаха. Очакваха Ча да ги попита за техните имена, но… не се случи.

— Виж ти… Кия я хареса! Това е добър знак — отбеляза тихо Ким, а после продължи по-високо: — Ние сме нови тук. Пристигнахме днес.

Ча й хвърли бърз поглед. Лицето й не издаваше нито интерес, нито враждебност.

— Роби ли сте? — попита тя внезапно.

— Да.

— На Мангу?

— Точно така.

Ча стана. По лицето й като тъмен воал се спусна тъга, ръцете й стиснаха така здраво дръжката на вилата, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Всички ги води Мангу — прошепна тя. — Всички, които не могат да се отбраняват, слабите и децата като нас. Всички, които са сами и изгубени в тази огромна страна.

— И ти ли си дете-роб? — попита предпазливо Ким.

Последва неохотно кимване.

— Да, нашият ясун беше нападнат. По време на битката изгубих семейството си. Не знам какво е станало с тях. Най-вероятно родителите и братята ми са мъртви. Аз бях лесна плячка за човек като Мангу! С вас ставаме двадесет деца. Живеем всички заедно в юртата ей там. — Ча посочи към мястото, откъдето дойдоха. — Ще ви покажа къде можете да спите.

Децата затътриха изморени нозе след момичето. След като изсипаха събрания тор на определеното място, Ча ги отведе до една невзрачна юрта, покрита като повечето други с бяло платно и турги^[5] — дебели, напоени с лой плъстени черги. Ча отвори тежката дървена врата и влезе.

— Внимавай! — предупреди тя Юлиан, който понечи да влезе след нея.

— Какво има? — попита объркан той.

— Ти едва не настъпи прага — обясни Ча. — Ако докоснеш босога^[6], ще донесеш нещастие на всички, които живеят тук!

— Е, добре — съгласи се Юлиан и направи голяма крачка над прага.

Леон и Ким го последваха. В средата на юртата, точно под кръглия отвор на върха, имаше издута печка на три крака. Срещу входа беше издигнат обикновен олтар с две плъстени кукли онггон^[7] — символ на домашните духове, и издялано от дърво виме за късмет.

Ча посочи три вълнени постелки.

— Там можете да спите, след като си свършите работата. Жадни ли сте?

Без да изчака отговора им, тя напълни три чаши с някаква светла течност. Приятелите отпиха предпазливо, а през това време момичето ги разглеждаше внимателно:

— Това е есег^[8], мляко от кобила. Като ви гледам, май го опитвате за пръв път! От кой свят изобщо идвате? — попита внезапно тя, виждайки физиономията, която направи Леон, докато пиеше.

— Доста отдалеч — отвърна бързо Юлиан. — Далеч зад хълмовете.

И тогава най-сетне приятелите се представиха на Ча.

За пръв път по лицето на малката монголка пробягна усмивка. Сега тя изглежда доста хубава, помисли си Юлиан.

— Толкова много далеч зад хълмовете — подсмихна се Ча. — Но няма значение. Всеки си има тайни. А сега елате, трябва да съберем още тор. Иначе мързеливият Добун ще се вкисне. И внимавайте за босога!

— Ти приемаш това много сериозно — усмихна се Юлиан.

В следващия миг Ча се озова пред него и процеди намръщено:

— Именно! Приеми го и ти! Ханът нарежда да се отсече главата на всеки, който дори само докосне босога на своята юрта! Сега разбираш ли колко е сериозно?

Юлиан вдигна отбранително ръце.

— Ясно, ясно. Да не се стъпва на босога, никога, при никакви обстоятелства!

— Точно така. Иначе няма да видиш следващата зора — присмя му се Ча. — А това ще е твърде жалко.

— О, да, ще е твърде жалко за тази умна и хубава глава — присмя му се и Ким и си спечели един много гневен поглед.

Ча остана сериозна:

— Нямах предвид това.

Странно предчувствие обзе Юлиан.

— Така ли? А какво тогава? — попита той напрегнато.

Ча ги изгледа един по един.

— Ах, вие глупавичките ми. Утре предстои битка. Но не каква да е, а решаващата битка срещу войските на тангутския владетел Бурхан. Ще има битка, каквато тази земя още не е виждала, така каза нашият шаман^[9] Кутула. — Момичето сниши глас и продължи шепнешком. — Кутула каза също, че степта ще се превърне в море от кръв. Тази битка ще означава смърт за хиляди. Моля се за нас все пак да има утро, в името на Ял-ун Еке^[10].