Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (15)

В гробницата

— Чудесно! Най-сетне един разумен човек — похвали го Мангу. — Тогава да не губим повече време. Хей, ти, малкият, тръгвай напред! — и той тупна окуражително Юлиан по рамото.

Юлиан поведе групата към най-близката пещера. Сърцето му биеше в гърлото. Следваха го Ким и Леон. Кия отново беше прибрана в пазвата на Ким.

— Какво, за Бога, си наумил? — прошепна Ким.

— Много просто! Надявам се да се изплъзнем от тази гадина. Пещерата, която ще ни върне у дома, не е далеч. Видях я преди малко!

— Наистина ли? — зарадва се Леон.

— По-тихо! — изсъска Юлиан. — Да! Открих я. Нали помните, че нашата пещера беше част от истински лабиринт.

Ким се усмихна доволно.

— Може да се скрием из тунелите. Бива си го твоя план.

— Добър е, но първо трябва да избягаме от Мангу и хората му — отрезви я Юлиан.

— Хей, не бързайте толкова, вие там! — изръмжа роботърговецът, който тъкмо влизаше в пещерата заедно с хората си и робите.

Приятелите се подчиниха с въздишка. Мангу се приближи към тях.

— Почакайте малко! — викна той и нареди на хората си да запалят няколко факли.

Отблясъците от пламъците затанцуваха по стените. Пещерата заплува в призрачна жълто-червена светлина.

— Там отпред един коридор води дълбоко в хълма — обади се Мангу. — Това ли е пътят, по който ще стигнем до гробницата?

Юлиан подръпна нервно долната си устна.

— Да, така ми се струва.

Робовладелецът го сграбчи за рамото. Очите му се впиха в момчето.

— Не ме интересува какво ти се струва! Кажи ми какво знаеш! И без трикове, предупреждавам те!

Кръвта се оттече от лицето на Юлиан.

— Да, това е пътят към гробницата — кимна той, молеше се с цялата си душа проходът да не се окаже сляп.

Мангу му подаде една от факлите.

— Води!

Юлиан се запрепъва в мрака. Мислите му препускаха лудо. Трябваше някак да се отдалечат от Мангу и хората му. Надяваше се внезапно пред тях да се появи коридор, по който да избягат и да се скрият.

Скалната галерия се изкачваше нагоре и все повече се стесняваше. От свода капеше вода и миришеше на влажна пръст и плесен. Трябваше да вървят плътно един след друг.

Къде е разклонението, трескаво се оглеждаше Юлиан. Къде е тъмната дупка, в която ще успеем да се скрием?

Нищо, нищо, нищо.

Пред него се виеше черен като ада проход. Той всеки момент можеше да свърши и да се сбъднат най-лошите предчувствия на Юлиан. Тогава вече щяха да си имат проблем.

Нещо падна на рамото му. Момчето го сграбчи инстинктивно и усети между пръстите си нещо дебело и космато. Нещо с много крака. Юлиан изкрещя и метна гадината далеч от себе си. Тъмното петно падна на земята и изчезна с пъргавите си крака през един процеп в скалата.

— Намери ли гробницата? — прокънтя гласът на Мангу, изпълнен с надежда.

— Ох, не — призна Юлиан, като се опитваше да диша по-спокойно.

— Какво стана? — попита Ким, която вървеше зад него.

— Беше някакво насекомо — прошепна Юлиан и потръпна от отвращение. — Нещо като огромен паяк.

— Ама че работа — изпъшка Ким. — Да вървим напред!

Групата навлизаше все по-дълбоко в планината — галерията описваше полукръг. Дочу се ромолене. Подземна река, досети се Юлиан. Сигурно тя в течение на векове е издълбала в скалите лабиринта от проходи и пещери. В светлината на факлата той различи нещо, което накара сърцето му да забие учестено: кръстопът. Дали това беше сгодният случай да се изплъзнат от Мангу? Юлиан направи таен знак на приятелите си. Те кимнаха — бяха разбрали.

Ким обаче сбърчи чело. Беше й хрумнало нещо.

— Какво ще стане с Ча? — прошепна тя на Юлиан.

— По-късно ще се погрижим за нея — успокои я тихо момчето.

Достигнаха кръстопътя.

— Сега! — изсъска Юлиан и запрати факлата си към Мангу, който отстъпи сепнато назад.

Юлиан побягна. Приятелите му затичаха след него.

— Спрете веднага — заехтя гласът на роботърговеца в лабиринта.

Децата продължиха да тичат. Внезапно нещо изсвистя край ухото на Леон и се заби в скалата. Момчето с ужас разбра, че се размина на косъм със стрелата.

— Долу! — изрева той на приятелите си и се хвърли на земята.

Ким и Юлиан го последваха. Кия се измъкна от пазвата на Ким и направи гърбица.

— Нито крачка повече или сте мъртви! — прокънтя гласът на Мангу в прохода.

Той приближи с войниците си. Приятелите се предадоха разтреперени. Груби ръце ги сграбчиха и изправиха на крака.

— Аха, така значи! — крещеше Мангу. — Искате златото само за себе си. Не на мен тези номера, не и на Мангу, запомнете го! Това е последното предупреждение!

Край, мислеше си отчаяно Юлиан. Планът ми се провали, загубихме! Как ли ще реагира Мангу, когато разбере, че децата нямат представа къде се намира гробницата?

В този момент Кия отново ги спаси. Умната котка изсъска силно и затича развълнувана напред-назад.

— Какво става с това животно? — почуди се Мангу.

Юлиан се приведе към котката. Нещо блестеше на земята. Златна монета! — досети се Юлиан. Той я вдигна и триумфално я пъхна под носа на роботърговеца.

— Виждаш ли? На прав път сме! — извика Юлиан.

— Имаш късмет — изфуча Мангу и изтръгна жълтицата от ръката му. Гневът по лицето му изчезна. Сега в очите му се четеше единствено алчност.

— Тръгваме по този коридор! — нареди той.

Юлиан си отдъхна. Искаше да благодари на Кия, но котката изтича напред и поведе групата. След нея забърза и роботърговецът.

Няколко метра по-нататък коридорът ги изведе в голяма подземна зала. Мангу вдигна факлата високо над главата си. Мракът се разпръсна и откри потресаваща картина. Роботърговецът отстъпи назад и се блъсна в децата.

В средата на залата беше поставен трон. В трона седеше мъртвият хан и гледаше право в лицата на натрапниците. Пред трона бяха разстлани килими, върху тях бяха подредени ракли, гърнета, дрехи и други предмети. Сред тях — оръжията на хана — включително великолепната му сабя, която приятелите веднага разпознаха. Зад трона на хана, покрай стените, се бяха свлекли мъртвите слуги, които трябваше да го придружат в последното му пътуване към отвъдното.

Ча се притисна към родителите си. По лицата им се изписа смесица от страх и дълбоко благоговение.

— Гробницата — прошепна Мангу със страхопочитание. — Намерихме гробницата!

— Да — прошепна Ча. — Нарушихме покоя на великия хан. Той никога няма да ни го прости! Неговите онггон ще ни отмъстят!

— Затвори си устата! — изръмжа роботърговецът и направи няколко крачки към трона, спря, поколеба се за миг, сетне започна да претърсва раклите. Погледна в първата, после във втората, в третата.

— Нищо! — изрева той. — Празни са! Някой ни е изпреварил. Съкровището е изчезнало!

Ким не можа да скрие подигравателната си усмивка. Обаче смехът й премина бързо, защото Мангу се нахвърли върху нея и приятелите й с грозни крясъци.

— Кой е бил този осквернител? Да не сте вие? — викаше той, извън себе си от яд.

Приятелите завъртяха уплашено глави. Разтреперан от злоба, търговецът на роби се обърна и отново затършува в раклите на хана.

Юлиан хвърли незабелязано поглед през рамо. Дали да не опитат още веднъж да избягат? В този миг бяха последната грижа на Мангу… Но наоколо бяха хората му. По-добре не, реши Юлиан, твърде рисковано е.

Тогава забеляза нещо на земята. Първо го взе за червей, но след като се взря по-внимателно, видя, че е тънка връв. Юлиан се наведе. Приличаше на фитилите, които беше виждал по коледните фойерверки. Внезапно кожата на тила му настръхна. Какво става тук?

В следващия миг Юлиан беше съвсем сигурен, че единият край на фитила води в гробницата, а другият някъде из проходите. В гърлото му заседна буца, когато проследи фитила през залата и видя здраво завързан квадратен вързоп. Юлиан не знаеше със сигурност какво е това, но го замъчи страшно подозрение: дали пък не е взрив! Трябва да излязат от гробницата колкото се може по-бързо.