Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (13)

Зловеща тишина

Сутринта свежото слънце се изкатери по планините и оцвети сивите скали в нежно розово. Над хълмистата местност цареше дълбока тишина.

Някак твърде тихо е, мислеше си Юлиан, който се събуди пръв. Всъщност би трябвало да се чува шума от стана, който не бе далеч: заповедите на Кутула или поне цвилене на коне. Воден от необяснимо безпокойство, Юлиан се изправи, изпълзя от падината и хвърли поглед към лагера.

Лошото му предчувствие се оказа основателно: нямаше стан! Юлиан се обърна и претърси с поглед местността. Нищо, целият керван беше изчезнал. Ни следа от Кутула, слугите и воините, от каруците и животните, от катафалката с мъртвия хан. Как е възможно? Проклинайки тихо, Юлиан се върна при приятелите си и ги разбуди.

— Но къде са изчезнали? — не повярва на ушите си Ким, докато разтъркваше очи.

— Вероятно са продължили през нощта — ядосваше се Леон. — Не мога да повярвам, че не сме ги чули! Явно сме спали като мъртъвци. Но може би ще успеем да ги проследим.

Без да умуват повече, приятелите изтичаха до мястото, където вчера беше станът на Кутула.

— Ето! — извика Леон. — Тук има следи от колела. И отпечатъци от конски подкови!

Вървяха по следите повече от километър.

— Мирише на огън — обади се Ча.

Вонята ставаше все по-силна. Завиха зад една скална издатина и внезапно се озоваха пред овъглените останки на множество коли.

— Изгорили са колите… какво ли значи това? — чудеше се Ким и ровеше с крак пепелта.

— Имам лошо подозрение — намръщи се Ча. — Кутула е наредил да погребат хана през нощта.

Приятелите се спогледаха обезкуражени.

— Какво? Тук ли?

Ча се усмихна.

— Едва ли. Кутула е твърде предпазлив. На това място всеки би намерил гроба. Тук те само са разтоварили колите, защото вече не са имали нужда от тях…

— Какво искаш да кажеш? — попита Юлиан, макар да се досещаше за отговора.

— Те са мъртви — рече беззвучно Ча. — Слугите, войниците, Кутула… всички!

— Не, не вярвам — извика Юлиан. Той просто отказваше да приеме, че някой е способен на такава жестокост. — Кутула и хората му са продължили.

— Но тогава защо са изгорили колите?

— Защото, защото… — Юлиан потърка слепоочията си. — Може пък да са били счупени коли. А те да са продължили с другите.

Никой не се нае да спори с него. Юлиан усети, че не му вярват, но не се разсърди. И той не намираше теорията си за убедителна.

Ча се обърна безмълвно и започна да оглежда околността. Внезапно се наведе.

— Елате при мен! — повика тя другите.

Ким, Леон и Юлиан се приближиха до нея.

— Погледнете това.

Леон се взря в каменистата почва. Върху един камък ясно се виждаше кафяво петно.

— Кръв ли е? — попита той Ча.

Ча кимна.

— Виж там още една капка. И още една.

Тъмна следа от по-малки и по-големи капки водеше до една от пещерите.

— О, мили Боже — възкликна Леон, когато очите им свикнаха със сумрака. Наоколо лежаха мъртви животни. Коне, камили, овце.

— Хората — проговори Ким със свито гърло. — Къде са хората?

Никой не отговори. Над тях се беше спуснала зловеща тишина. Ким се свлече ужасена на колене, Кия изтича при нея и я побутна с нос. Потънала в мисли, Ким механично я погали. Ръцете й трепереха. Кия измяука тихо и погледна момичето със загадъчните си очи.

— Кошмар — прошепна Ким. — Всичко това ми прилича на един безкраен кошмар.

— Не е казано, че слугите и войниците са мъртви — продължаваше да упорства Юлиан, без сам да си вярва. — Не е казано, че ханът е погребан тук.

Леон реши, че не бива да остават повече тук. Нямаше смисъл да правят предположения, имаха нужда от факти.

— Нека огледаме още веднъж останките от колите — предложи той. — Всъщност би трябвало да разпознаем катафалката.

— Да, ако Кутула е наредил да се изгори и катафалката, това означава, че ханът действително е бил погребан миналата нощ — довърши мисълта му Ким.

Малко по-късно вече нямаше място за съмнения. Сред овъглените останки те се натъкнаха на грамадните колела на катафалката.

— Наистина е погребан тук — прошепна Ким и зарея поглед над скалистата местност. — Но къде?

— В някоя от пещерите, къде другаде — каза повече на себе си Юлиан.

Ким се усмихна измъчено.

— Е, да! Но в коя? Тук има страшно много пещери!

Юлиан вдигна рамене.

— Не вярвам Кутула да е сложил стрелки. Бих искал да зная какво е станало със самия него, със слугите и войниците.

— Изчезнали са безследно — измърмори Леон. — Може да са мъртви или пък обратното.

Дълбоко в себе си той се радваше, че съдбата на Кутула и неговите хора оставаше неясна.

— Мъртви са — повтори Ча. — Кутула го каза съвсем ясно!

— Обаче не го знаем със сигурност, по дяволите! — изкрещя внезапно Леон.

Ча го погледна уплашено.

— Добре, добре, така да бъде — побърза да го успокои тя.

Леон вдигна ръце.

— Извинявай, не исках да ти викам така. Но трябва да вярваме само на това, което виждаме с очите си, а не да губим време с предположения. Иначе съвсем ще се побъркаме!

— Прав си — съгласи се и Ким. — Да се придържаме към фактите. Да предположим, че ханът е погребан някъде тук. Трябва да намерим гроба!

Юлиан задъвка нервно долната си устна.

— И откъде предлагаш да започнем!?

— И аз не знам — отвърна Ким. — Но поне да опитаме. — Тя пристъпи към Юлиан и му прошепна в ухото: — Нали затова сме тук в края на краищата?

Юлиан кимна.

Ча отиде право при Ким. Очите й блестяха гневно, когато попита:

— Защо искаш да направим това? Не бива да нарушаваш покоя на мъртвите! Това ще донесе нещастие на всички ни!

Ким й се усмихна успокоително.

— Не искам да правя това. Я си представи, че Кутула не е мъртъв и е ограбил съкровищата на хана? Не е ли редно да проверим?

Ча задърпа нервно краищата на рошавата си коса. Очевидно водеше тежка вътрешна борба.

— Е, добре — съгласи се момичето най-сетне. — Оставам с вас. Нека боговете ми простят.

— Точно така — рече Ким с въздишка на облекчение. — Ти най-добре от нас умееш да четеш следи. Откъде според теб трябва да започнем?

Ча огледа хълмовете. Колебаеше се.

Кия взе решението вместо нея. До този момент египетската котка стоеше спокойно край децата с наострени уши и любопитни очи. Сега внезапно грациозното й тяло се изпълни с живот. Тя се втурна към една скала.

Приятелите се затичаха след нея. Когато приближиха достатъчно, различиха процеп между камънаците. Беше достатъчно широк, за да преминат през него.

— Трябва да проверим какво има вътре — рече Юлиан. Гласът му прозвуча малко по-неуверено, отколкото му се искаше.

— Разбира се — съгласи се Ким и поиска да се шмугне първа през цепнатината.

— Не бързайте толкова! — извика в същия миг познат мъжки глас. Те се обърнаха светкавично и… се вцепениха.