Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (7)

Отмъщението

Чингис хан се надигна от леглото, пое подадената му чаша и вдигна наздравица за изкусителната жена.

— За твое здраве!

Сетне отпи голяма глътка.

Кюрбелдшин го гледаше с усмивка. Ханът остави чашата на масичката и се опита да прегърне жената. Внезапно спря и притисна ръце към корема си.

— Какво има, повелителю мой? — попита Кюрбелдшин с престорена невинност.

Ханът отвори уста, но оттам не излезе нито дума. Очите му се оцъклиха страшно. Той започна да повръща. Посегна към Кюрбелдшин, която отстъпи бързо назад. Ханът падна на колене с глух стон.

— О, Божичко, тя го отрови! — възкликна Юлиан. — Трябва да направим нещо!

— Ето такъв е вкусът на смъртта! — изсъска Кюрбелдшин. — Смъртта, която ти донесе на моя народ и на любимия ми съпруг. А това тук, жалки хане, е моето отмъщение!

Чингис хан падна по очи и повече не помръдна. Кюрбелдшин изтича до вратата и повика стражите.

— Стой тук! — Леон спря приятеля си Юлиан, който беше готов да тича за помощ.

След секунда двамата стражи, изненадващо трезви на вид, се втурнаха в юртата.

— Ханът! — хлипаше Кюрбелдшин. — Какво му стана? Внезапно падна. Трябва бързо да повикате шамана!

Стражите се спогледаха объркани. После изтичаха навън и закрещяха името на Кутула. Кюрбелдшин използва момента, за да напусне юртата.

— Елате! — извика Леон и скочи на крака.

Приятелите забързаха към входа на юртата. От Кюрбелдшин нямаше и следа. Беше изчезнала в тъмнината. От всички страни към юртата тичаха високопоставени офицери. В общото объркване никой не забеляза, че и трите деца са се вмъкнали вътре.

Бяха положили хана на леглото, подпрян върху възглавниците. Лицето му беше бледо като восък, но изглеждаше спокойно, дори усмихнато. Войните стояха безпомощно около бездиханния владетел. Някои се молеха тихо. Най-сетне вътре влезе Кутула.

— Сторете място! — извика той към насъбралите се.

Приятелите се притиснаха един към друг и пропуснаха шамана край себе си. Кутула коленичи до владетеля, опипа пулса и челото му. Измърмори нещо неясно, повтори го още веднъж, по-бързо и по-бързо. Гласът му се извиси, накрая закрещя и захлипа, изпълнен с гняв и мъка. Всички отстъпиха боязливо. Внезапно шаманът грохна над своя владетел. Силни спазми разтърсиха тялото му. Минаха две, три зловещи минути, преди Кутула да се надигне. Той се огледа гневно. Всеки, върху когото се спираше погледът му, свеждаше глава, сякаш се страхуваше, че ще умре на място. И тогава Кутула оповести онова, от което се страхуваха всички в шатрата:

— Нашият велик като безкрайното море владетел е мъртъв.