Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (5)

Битката

Слънцето изгря между хълмовете като огромен огнен щит. Добун изпрати Ким, Юлиан и Леон за вода до един малък извор край гората. Утрото беше хладно и водата в малкото езерце блестеше. Всичко изглеждаше мирно и спокойно. Но приятелите бяха неспокойни. Страхът от предстоящата битка бавно се настани в сърцата им. Половината нощ лежаха будни и разговаряха шепнешком. Вдъхваха си кураж един на друг и размишляваха как да избегнат опасностите. Сега бяха коленичили мълчаливо един до друг и бистрата ледена вода бълбукаше в кофите. Дебнеха за всеки шум и си отдъхнаха, едва когато се върнаха в стана.

Докато носеха водата на конете, Кия внезапно стана неспокойна. Ушите й се обърнаха напред.

Ким се наведе над котката:

— Какво има? Какво те дразни?

Кия изтича напред.

— Отива към шатрата на хана — прошепна развълнувано Ким.

— Олеле! — стресна се Юлиан. Той се сети за предупреждението на Ча за прага на шатрите. — Връщай се веднага, Кия!

— Хайде да видим какво е открила — подкани ги Ким. — Сигурно там става нещо интересно! Елате, момчета!

Пред ханската юрта се бяха събрали стотици воини. Приятелите се промъкнаха сред множеството до първите редици.

И тогава внезапно го съзряха — Чингис хан беше седнал на обикновен стол пред входа на юртата си. Носеше дрехи от черна кожа и богато украсени ботуши. В ръцете си държеше камшик. На устните на този страховит владетел играеше почти замечтана усмивка, а умните му синьо-сиви очи оглеждаха лицата на воините. Когато погледът му спираше върху някого, мъжът свеждаше почтително поглед. Беше впечатляваща гледка — ханът владееше хората си, без да каже дори и дума.

Внезапно се чу странна песен, лееща се под ударите на барабан. Усмивката върху лицето на хана беше заменена от напрегнато очакване. В множеството се отвори проход. Появи се мъж с корона от пера и барабан. Той носеше дълго наметало, украсено с птичи нокти, дълги пъстри ленти и снопчета пера.

— Кутула — прошепна Ча, която се появи внезапно зад тях и ги изгледа сериозно и някак тъжно. — Шаманът!

Кутула достигна центъра на кръга и се поклони пред своя господар. Чингис хан му кимна, но все още не бе отронил и дума. Шаманът започна да танцува и да пее, удряйки все по-бързо барабана, докато накрая ритъмът стана неудържим. Внезапно той падна на колене, извади малък съд от торбичката на колана си и го скри с наметалото. Когато отново дръпна наметалото, изпод него лумнаха пламъци. Множеството отстъпи ужасено назад.

— Летящият огън! — прошепна боязливо Ча. — Само Кутула притежава власт над него.

Приятелите се спогледаха. Но в следващия миг шаманът отново привлече вниманието им. Той беше запалил на земята малък огън и държеше в пламъците една кост.

Ча забеляза изненаданите погледи на приятелите си и обясни:

— По тази кост от овца, Кутула ще разгадае дали ханът ще спечели битката!

Малко след това шаманът издърпа костта от огъня и разгледа тънките пукнатини от нагряването. Беше се възцарила абсолютна тишина.

Кутула стана и за пръв път извиси глас:

— Велики хане! — извика той. — Знакът, който ни дава небето, е недвусмислен: костта се спука по дължината — ти ще победиш!

Воините избухнаха в ликуващи викове. Сетне ханът се надигна и в миг врявата стихна.

— Всеки знае своите задължения — рече той властно на предводителите. — Тръгвайте!

Един час по-късно станът беше пуст. Хиляди тежковъоръжени войници се скриха в гората. Малък конен отряд тръгна напред — към войската на тангутите, която според съгледвачите беше съвсем близо.

Ким, Юлиан, Леон, Кия и Ча се покатериха на високо дърво, от което виждаха пътя, пресичащ гората. Покритите със сочни зелени листа корони на дърветата щяха да бъдат единственото относително сигурно място по време на битката.

Малко преди това разпалено бяха спорили по този въпрос. Юлиан настояваше да наблюдават битката от някой хълм, отдалечен поне на стотина метра от гората. Но Ким и Леон възразиха, че оттам най-вероятно няма да видят нищо — дърветата щяха да скрият гледката към бойното поле. А Ким и Леон бяха страшно любопитни да узнаят какво ще стане с хана при тази битка. Ще остане ли невредим? Или това ще е последният му бой? Накрая Леон и Ким се наложиха. Те знаеха, че в гората са изложени на опасност, но бяха готови да поемат този риск.

И ето сега Ким седеше на един чаталест клон, облегната на ствола на дървото. В скута й се гушеше Кия. Докато галеше копринената й козина, Ким усети, че египетската котка е страшно напрегната. Кия също усещаше опасността:

— Също като в съня ми — тихо каза Ким на приятелите си. — Само дето сега всичко е истинско!

Мина още един час. Чакането започна да дотяга на приятелите. В този миг по пътя се зададоха няколко конници, единият почти висеше от седлото си. От раната на гърба му течеше кръв. Дочуха се развълнувани гласове и на пътя се появи ханът, яхнал гордо своя кон. В десницата му проблясваше богато украсена сабя.

— Сабята на хана! — възкликна Ча. — Кутула я омагьоса. С нея ханът е още по-силен.

Срещу Чингис хан се носеше огромно множество въоръжени мъже — тангутите! Ханът нададе страховит рев.

— Точно като в съня ми! — потръпна Ким. Тя наблюдаваше сцената с широко отворени очи.

От гората изскочиха скритите воини на хана и се хвърлиха срещу изненадания враг. Въздухът се изпълни със звън на саби, свистене на стрели, бойни викове и стонове на ранените.

— О, Боже, мили Боже, Божичко — не спираше да шепне Юлиан, пребледнял като платно.

Не понасяше кръвопролития и предпочиташе да се взира в самотния облак, плуващ по спокойното синьо небе. Защо ли не се скриха на някой по-отдалечен хълм!

Ким беше изцяло завладяна от битката. Тя следеше развълнувано всичко, което се случваше на пътя. Погледът й не се откъсваше от хана.

— Вижте колко добре язди! — обади се тя. — Такъв човек не може да умре след падане от кон!

— Да, причината за смъртта му най-вероятно е друга — съгласи се Леон и в следващия миг изкрещя: — Пази се!

Момчето рязко се приведе и в ствола на дървото точно над главата му се заби горяща стрела.

— Проклятие! — извика Леон. — Дървото се запали!

Листата и крехките вейки пламнаха. Огънят се разпространяваше светкавично.

— Слизайте бързо! — нареди Леон.

— Ти луд ли си? Долу е битката! — паникьоса се Юлиан.

— Нямаме друг избор! — извика Леон. — Слизайте бързо и тичайте към най-близкото дърво! Бързо!

Той се спусна ловко по ствола. Приятелите му го последваха. Под дървото двама мъже тъкмо бяха кръстосали саби в смъртоносна схватка. Други двама се търкаляха на земята. Проблесна кама, чу се крясък. Леон се огледа трескаво — на няколко крачки от него имаше дърво, но клоните му бяха твърде високи. Няма да успеят да се покатерят! Към тях се носеше в галоп ездач с опънат лък. Стрелата вече свистеше във въздуха и се заби в гърдите на един тангут. Дървото, на което бяха допреди миг, лумна като факла. Лъхна непоносима горещина. Захвърчаха горящи клони.

Юлиан се притисна към Леон.

— Накъде? Казвай накъде? Моля те!

Леон разбра, че Юлиан почти се е парализирал от страх, трябва веднага да се изтеглят от бойната линия. Усети как сърцето му бие в гърлото. Ето там! Голяма скала! Дали ще ги скрие? Все едно, трябва да опитат! И без това нямат друг избор!

— Бързо! — извика Леон, хвърли се напред и се скри зад скалата. Приятелите му го последваха с омекнали нозе.

— Наведете си главите! — нареди Леон.

Сгушени един до друг, донякъде бяха защитени. Леон си пое дъх и надникна над ръба на скалата. Нещо се удари в камъка току до главата му. Пръснаха искри. На земята падна стрела с железен връх. Леон се скри бързо.

— Какво беше това? — попита Юлиан с разтреперан глас.

Той лежеше между Ча и Ким, която притискаше към себе си Кия. Очите на котката бяха разширени от страх.

— Всичко е наред — излъга Леон, докато опитваше да успокои дишането си. — Но никой да не вдига глава дори на сантиметър! Ясно ли е?