Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (3)

Поробени

— Но… къде… къде сме? — чудеше се Леон, докато изтупваше дрехите си.

— Добър въпрос. — Юлиан се оглеждаше и очите му постепенно привикваха към тъмнината. — Там отсреща е по-светло. Елате!

Приятелите тръгнаха по някакъв проход, от който се отклоняваха множество тъмни коридори. Постепенно проходът се разшири и ги отведе в просторно гърло на пещера.

— Я, какви смешни остри шапки имате — не можа да се сдържи Ким.

— И твоята не е по-тъпа — върна й го Леон.

Момчето свали шапката си и я заразглежда с интерес. Беше съшита от парчета гладка кожа, а по ръба беше обточена с мека рунтава кожа. И тримата носеха ботуши, които им стигаха почти до коленете, груби панталони и тъкана дебела риза, вързана на кръста.

Приятелите излязоха от пещерата. Посрещна ги пронизващ вятър. Бледо слънце огряваше скалиста местност, а малко по-нататък скалите преминаваха в меки хълмове, покрити с необятно море от трева.

— Монголската степ — прошепна Юлиан.

— Сигурен ли си? — попита Леон. — Нали тръгнахме да търсим армията на Чингис хан, а тук няма нищо друго, освен трева и хълмове.

Юлиан изучаваше новите си ботуши.

— Непременно трябва да запомним тази пещера. Нали знаете… само оттук можем да се върнем в нашето време.

— Трудна работа — огледа се Леон. — Наоколо е пълно с пещери.

— Обаче входът на нашата е различен — забеляза Ким. — Погледнете — той е овален като отворена уста. А онези две неща горе приличат на два зъба.

— Да имах въображението ти! — разсмя се Леон. — Тези зъби са корени на дърво, което е поникнало в скалата над пещерата!

— Няма значение. Важното е, че мога да запомня мястото. И все пак бих искала да знам къде се намираме. Във всеки случай от армията няма и следа. — Ким взе котката в ръце. — Какво ще кажеш, Кия? Дали пък Темпус не се е объркал този път?

Кия се протегна в ръцете й и измяука.

— Е, поне на теб тук явно ти харесва — подсмихна се Ким. Тя сложи ръка над очите си и огледа хоризонта. — Момчета, я вижте отсреща — извика тя, — това са ездачи!

Ким беше права. От изток идваше керван, който се движеше към хълмовете.

— Да ги пресрещнем. Тези хора сигурно знаят къде е армията на хана! — предложи Ким.

— Добра идея — съгласиха се двете момчета.

Само Кия беше против. Тя скочи от ръцете на Ким и изтича обратно в пещерата.

— Ела тук, Кия! От какво се страхуваш? — извика Ким. Котката се обърна и измяука настойчиво.

— Не, няма да дойдем при теб — отвърна твърдо Ким. — Ти ще дойдеш при нас. Хайде, момчета!

И приятелите тръгнаха да пресрещнат кервана. Кия измяука жално още няколко пъти, но после последва децата.

След малко стигнаха до кервана. Най-отпред върху як кон яздеше великолепно облечен мъж — очевидно водачът. Зад него вървяха двадесетина дрипави мъже и жени, а след тях идваха камили, натоварени със стока. Колоната завършваше с група тежковъоръжени ездачи. Водачът вдигна ръка и спря кервана. Загледа мълчаливо децата и котката, чиято опашка плющеше като камшик във въздуха. Приятелите виждаха, че Кия е много раздразнена, но не разбираха защо. Поне засега.

Очите на водача бяха тъмни и коси, имаше изпъкнали скули и плосък нос. Устата му изглеждаше като изсечена в лицето, а устните сякаш бяха от щавена кожа.

Юлиан направи нещо като поклон:

— Търсим армията на Чингис хан. Искаме да се присъединим към нея. Дали можете да ни помогнете и да ни кажете как да я намерим?

Лицето на водача бавно се оживи:

— Две дългоноси деца и една котка сами в нашата хубава степ! Как се озовахте тук?

Леон и Ким погледнаха към Юлиан, само той би могъл да даде убедително обяснение на монгола. Юлиан кимна, имаше готов отговор.

— Ох, това е тъжна история — започна той. — Както си пасяхме овцете край нашия стан, ни нападнаха. И…

— Кой ви нападна?

Юлиан вдигна рамене.

— Като че ли бяха ездачи от племето на тангутите. Имаше бой. Отвлякоха всички възрастни…

Юлиан избърса с ръка несъществуващи сълзи в очите си. Ким погледна към небето, защото се уплаши, че ще се разсмее. Както винаги, Юлиан се справяше чудесно: беше истински артист и измисляше страхотни истории.

— Стига си хленчил! — изръмжа водачът.

— Добре — подсмръкна Юлиан. — Така останахме без родители и сега скитаме из степта. Искаме при хана. Армията му ще намери тангутите и ще освободи родителите ни.

Водачът се изплю.

— О, великият хан ще бъде безмерно зарадван, че получава такова подкрепление, кълна се във всемогъщата Етюген Еке^[1]! — И той се разсмя гръмогласно. Останалите ездачи се присъединиха към смеха му. Само жалките създания в дрипи мълчаха с клюмнали глави.

— Добре, ще ви помогна — рече водачът на кервана и отново стана сериозен. — Все пак днес е хубав ден. Освен това аз, почитаният търговец Мангу, имам голямо сърце, нали така? — и той се обърна към свитата си, която раболепно закима.

Самодоволните хвалби на Мангу ядосаха Ким:

— Попитахме те само за пътя, нищо повече. Е, къде да намерим армията на хана?

Доброто настроение се изпари от лицето на Мангу:

— Коя си ти, че си позволяваш да говориш така с мен? — изкрещя той на момичето и направи знак на един от хората си.

Мъжът скочи от коня и се нахвърли върху Ким, тя се изплъзна ловко и му подложи крак. Смаяният монгол се строполи шумно на земята, но веднага скочи на крака. Леон и Юлиан се притекоха на помощ на приятелката си. Войникът обаче отново се нахвърли разгневен върху децата. В този момент Кия скочи върху него и го ухапа по рамото. Войникът изкрещя от болка и изненада. По кожената му ризница пръснаха капки кръв. В следващия миг във въздуха изсвистя ласо и преди приятелите да разберат какво става, лежаха здраво овързани в степната трева. Кия тичаше отчаяно около тях, а ухапаният войник безуспешно се опитваше да я улови и да я натика в една торба.

— Спри, успокой се и остави котката на мира! — нареди му Мангу. После слезе тежко от коня и се наведе над пленниците:

— Вие наистина сте големи късметлии. Първо, защото няма да наредя да ви убият. И второ, защото ще ви заведа при хана. Армията му е съвсем близо.

Децата втренчиха враждебни погледи в Мангу.

— Дори смятам да ви продам на хана. Той постоянно има нужда от работливи слуги. — И Мангу опипа ръката на Леон. — Е, ти поне си якичък.

— Гаден търговец на роби! — процеди Ким.

— Млъкни най-сетне! — скастри я Юлиан.

Мангу се ухили:

— Остави я. И след като сме заговорили за теб, момиче — ти си доста хубавичка и темпераментна. Това ми харесва. — Мангу потърка замислено брадата си. После прокара ръка през косите на Ким. По тъмното му лице с груба обветрена кожа пробягна нещо като усмивка. — Хм, може пък да те взема за една от моите жени.

— Какво?! — не се сдържа Ким. Ако имаше свободна ръка, вече щеше да е изподрала лицето на Мангу.

— Ами, ние, монголите, имаме по няколко жени — рече Мангу между другото. — Обаче като се замисля, бих могъл вместо това да взема добри пари за теб. Ще видим. — И той направи знак на хората си, които вдигнаха на крака новите пленници и ги избутаха грубо. Кия се скри във високата трева и наблюдаваше сцената с разширени немигащи очи.

Керванът отново потегли. Най-отпред гордо яздеше Мангу.

— Добре започваме, няма що — обади се Ким с унил глас.

— Почакай да стигнем до хана. После ще му мислим — опита се да я утеши Юлиан.

— Мислете позитивно — взе думата Леон. — Нали все пак ни водят право при хана. Кой знае дали щяхме да го намерим сами.

После се обърна към мъжа и жената, които подтичваха вързани след него, заедно с двете си деца:

— И вие ли сте роби? — попита той.

— Да — отговори мъжът, който се казваше Алах. — От един малък ясун^[2] в планините сме. Отглеждаме кози и овце. Хората на Мангу нахлуха в юртите^[3] ни през нощта. Който се опита да се отбранява, беше убит. Останалите виждаш в този тъжен керван.

Леон огледа мрачно измършавелите фигури, бяха като сенки, които се влачеха с мъка сред високите степни треви.

— Мангу почти не ни дава да ядем — продължи Алах. — Храната му излиза твърде скъпо, а това намалява печалбата.

— Наистина ли армията на хана е наблизо?

Алах вдигна рамене.

— Нямам представа. Армията непрекъснато се мести от едно място на друго. Кой знае дали изобщо ще сме живи, когато Мангу я достигне.