Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (2)

Тайната история

Бяха хиляди. Невидими за врага, скрити зад дърветата, с опънати лъкове и вдигнати саби, те бяха готови за битка! Готови да се бият и дори да загинат в името на своята мечта — световна империя на владетеля, когото наричаха „Господар на безкрайното море“^[1].

Чингис хан, яхнал мускулестия си жребец, се криеше зад гъсто преплетените клони на няколко дървета. Лицето му бе застинало като маска. Наблюдаваше разкаляния път, който се извиваше през гората между две скали. Отлично място за засада! Врагът всеки миг щеше да влезе в теснината, увлечен в преследването на група хански конници, които сутринта бяха получили задача да подмамят в капана многократно превъзхождащия ги противник.

Дочу се глух тропот на копита. Идват! Жребецът на хана неспокойно затанцува на място. Дочуха се викове и първите ездачи профучаха през теснината, приведени над конете си. Това бяха хората на хана, които побързаха да се скрият в гората.

В този миг ханът прошепна нещо на коня си и жребецът с един скок се озова на тесния път. Мъжът погледна към враговете, които се носеха насреща му. Сетне вдигна ръка, свита в юмрук, към небето, където живееше върховният бог Кьоке Тенгри^[2]. Лицето му гореше като в треска. Ярост и студена решителност блестяха в синьо-сивите му очи. Имаше още нещо — непоколебимост. В тези очи гореше огън, готов да изпепели всеки, осмелил се да застане на пътя му. От гърлото на хана излезе страховит рев и гората сякаш оживя. Воините на хана се спуснаха от всички страни върху изненадания враг. Зловещият смях на Господаря на безкрайното море се извиси над тътена на битката:

— Този свят ми принадлежи! — ревеше Чингис хан. — Защото аз съм светът!

 

 

Ким стреснато се изправи в леглото и погледът й се сблъска с широко разтворените очи на Кия. Котката изсъска тихо. Резките движения на Ким я бяха подплашили.

— Какво… какво става… — Ким погледна объркано часовника. Беше два часа през нощта. Момичето затвори очи и се отпусна на възглавницата. Беше сънувала… всичко беше просто сън.

Ким почеса котката зад ушите и успокоеното животно се сгуши до нея с тихо мъркане. Преди да заспи, Ким прочете в списание „Нешънъл Джиографик“ статията за Чингис хан. В нея се разказваше за отличната военна тактика на страховития владетел на монголите и за това, че до ден-днешен никой не е успял да открие гробницата му. Имало повече от 100 експедиции, но нито една не разкрила тайнствения гроб с легендарното съкровище.

Странно, помисли си Ким, много странно! Любопитството я глождеше и не й даваше мира дори насън. Странно, че и Кия беше неспокойна, но Ким вече не се опитваше да проумява загадъчното поведение на умното животинче.

Какво ли ще кажат Леон и Юлиан, мислеше си момичето и се усмихваше сънено. Със сигурност тази история ще ги очарова, също както и нея. Още днес ще разкаже на приятелите си за статията.

Ким се прозя. Не пишеше ли в статията и нещо за „Тайната история на монголите“^[3], древна хроника за живота на хана? Там може би има сведения за гроба на хана. Може би в старата библиотека има пълният текст на „Тайната история на монголите“…

— „Тайната история на монголите“? Звучи страхотно — развълнува се Леон.

Тримата приятели се разхождаха след училище из старата част на родния си град Зибентан. Пътят към манастира „Свети Бартоломей“, където беше градската библиотека, се изкачваше стръмно по тясна уличка.

— Щом тази история е толкова тайна, едва ли ще се пази в обществена библиотека — усъмни се Юлиан.

— Малко търпение — извика Ким и ускори крачки. Котката тичаше до нея. Грациозното й тяло излъчваше напрежение.

— Правилно — съгласи се Леон. — Нищо не струва да опитаме.

Мисълта, че биха могли да открият гроба на Чингис хан, събуди у него истинска ловна треска.

По обяд библиотека беше затворена за посетители. Тъй като имаха ключ, приятелите можеха да потърсят книгата на спокойствие. Преминаха бързо през първата читалня, между рафтове със стотици илюстровани книги по география. Следващата зала беше посветена на човешката история.

Леон се огледа нерешително:

— Знаеш ли как се казва авторът на „Тайната история на монголите“, Ким?

Момичето вдигна рамене.

— Не, за съжаление.

— Това вероятно също е тайна — усмихна се Леон.

— Мноооого смешно!

— Дръжте се сериозно — сгълча ги Юлиан, но и той едва сдържаше смеха си.

Спряха пред рафтовете с надпис „Азия“. Юлиан прокара пръст по гръбчетата на томовете.

— Може пък да открием нещо в раздела „Монголия“ или „Чингис хан“ — мърмореше той.

— Но книгите са подредени по автори — напомни му Леон.

— Не само. Има и предметни области. Ето тук! — Юлиан сочеше невзрачна бяла табела с надпис „Китай/Монголия“.

— Е, добре, едно на нула за теб — призна Леон и отиде при него. Започнаха да изваждат томовете от рафта.

— Ето я! — извика внезапно Ким. В ръцете й лежеше тъмнозелен том. — Ето я и самата нея: „Тайната история на монголите“!

— Дай да видим!

— С удоволствие — рече триумфално Ким, сложи книгата на масата и я разтвори. Юлиан и Леон се наведоха над пожълтелите страници, изпълнени със старинни букви.

— Това е хроника на монголите — досети се Ким и посочи един ред в средата на страницата. — Май е предназначена само за владетелите?

— Да, да — кимна Юлиан. — Но може би те са били единствените, които са можели да четат.

— Напълно е възможно. — Ким бе някак разсеяна. — Да потърсим някакво указание къде е погребан Чингис хан.

— Безсмислено е! — намеси се Леон. — Ако беше така, археолозите отдавна да са открили гроба!

Ким прехапа устни. Леон беше прав. Но в момента разполагаха само с тази хроника. И Ким продължи да я разгръща. Накрая намери главата, посветена на смъртта на Чингис хан. Според текста, човекът, който бил наричан с ужас и страхопочитание „Господаря на безбрежното море“, починал на 18 август 1227 г. по време на боен поход срещу въстаналото племе на тангутите^[4] в областта Урдос^[5]. Внезапно Ким сякаш замръзна.

— Тук пише, че ханът е починал след падане от кон… една година след падането!

— Една година след това?

— Да, прочети сам!

— Но това е абсурдно — възкликна Леон.

Юлиан също поклати глава.

— Обзалагам се, че тук нещо се премълчава! Интересно от какво всъщност е починал ханът!

Ким сложи ръце на кръста в любимата си поза.

— Ето че вече имаме за разрешаване цели два въпроса. Първо: къде е гробът на хана? И второ: каква е била истинската причина за смъртта му? Какво ще кажете?

— Страхотно! — извика Леон и изправи рамене, готов за нови приключения.

— Разбира се! — зарадва се Юлиан. — Отиваме право в годината, в която е умрял ханът! В Монголия, в земите на тангутите!

А Кия? Кия вече тичаше към Темпус, към машината на времето. Леон, Ким и Юлиан отместиха огромната библиотека, зад която беше скрита украсената с магически символи врата на Темпус. Отвориха я. Поколебаха се за миг на прага, но Кия вече беше в средата на тайнствената зала, плувнала в синкав сумрак. Заобикаляха ги хиляди врати с обозначени над тях години.

Юлиан, Леон и Ким се довериха на свръхестествения нюх на котката. Тя се втурна по пулсиращия под право към затворена врата, над която светеше числото 1227. Приятелите се спогледаха за последно. Внезапно вратата се отвори с трясък. По прага имаше засъхнали петна кръв. От бездънния мрак долетя страховит рев. Ледени тръпки полазиха по гърба на Ким: точно този рев чу в съня си миналата нощ! Тя се опита да прогони страха и заедно с приятелите си пожела да се озове в областта Урдос — там през 1227 г. бе приключил земния си път великият Чингис хан… После нещо я повлече в черната нощ и отново чу крясък. Този път крещеше самата Ким. Настана мъртвешка тишина.