Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (16)

Летящият огън

— Това е капан — рече той твърдо. — Трябва да излезем оттук.

— Какво? Какви ги говориш? — изрева Мангу.

Юлиан посочи невъзмутимо вързопа и фитила.

— Виж сам.

Роботърговецът дотича при тях.

— Велики Кьоке Тенгри! — възкликна той. — Това е засада. Някой иска да ни изпрати на оня свят. Но който и да е, той е допуснал грешка: направил си е сметката без мен! Хайде да го открием!

И за ужас на децата Мангу нареди да се проследи фитила през лабиринта от подземни коридори.

— Този фитил ще ни заведе при мародерите! — процеди търговецът на роби и се разкикоти от удоволствие. — И тогава ще си разчистим сметките с тях! Да не сте издали нито звук оттук-нататък. Трябва да изненадаме тези типове!

Мангу поведе колоната. Държеше факлата ниско над земята, за да не изгуби от очи фитила. В същото време внимаваше да не го доближи опасно и да го подпали. След него вървяха Леон, Юлиан, Ким и Кия, после Ча със семейството си и накрая войниците на Мангу.

Вървяха в пълна тишина, промъкваха се снишени през мрачния лабиринт, осветяван само от факлата на Мангу и внимаваха за всеки звук.

След около четвърт час роботърговецът вдигна ръка. Всички застинаха. В прохода пред тях ивица дневна светлина показа, че са достигнали края на лабиринта. Мангу им направи знак да изчакат. Сетне се промъкна на пръсти още малко напред и изчезна зад един ъгъл. Не след дълго отново се появи и махна на останалите да го последват. В същото време извади сабята си.

— Това е краят на лабиринта, фитилът води навън. Но навън не виждам никого. Сега излизаме — нареди шепнешком той и подкани хората си също да са готови за бой.

Дано всичко свърши добре, мислеше си Юлиан. Какво ли ги очаква навън? Схватка? Може пък това да е техният шанс за бягство… Той пристъпваше бавно с неприятно чувство в стомаха.

Стана по-светло и внезапно се озоваха навън. Дневната светлина ги ослепи. Когато очите им привикнаха, пред тях се разкри познатият пейзаж: хълмове, а зад тях разлюлените треви на монголската степ, която се простираше до хоризонта.

— Фитилът води към онези скали — обади се Мангу.

Той местеше поглед по околните скали, които бяха отлично прикритие за всеки враг. Търговецът на роби вече не изглеждаше толкова уверен в себе си.

— Не се разпръсквайте — нареди той. Сетне тръгна към камънаците, между които се губеше фитилът. На крачка от тях го спря студен познат глас:

— Стой или си мъртъв!

Внезапно между околните скали се появиха стрелци, насочили лъкове към Мангу и останалите.

— Срамота… — изплъзна се от устата на Ким.

— Срамота ли? Според мен ние сме обградени — изпъшка ужасен Леон.

— Нннямам предвид това… — заекна Ким. — Погледни оня тип там вдясно!

Сега и момчетата го познаха. Там стоеше Кутула, шаманът, със сабята на хана в ръце.

— Хвърлете оръжията! — извика той силно.

Мангу не реагира, зяпаше Кутула с невярващи очи. Една стрела се заби в земята на сантиметри пред ботушите му и изненаданият роботърговец започна да проумява какво се случва. Безропотно хвърли сабята настрани и хората му го последваха.

— Каква среща! — разсмя се гръмогласно Кутула и тръгна към децата. — Избягахте, нарушихте волята ми. А трябваше да придружите хана в отвъдното. Но никога не е късно за това. Не трябва да лишаваме хана от вашата приятна компания.

Ким изгледа презрително шамана.

— А ти какво трябваше да правиш, а? Да ограбиш съкровищата на хана?

— Дръж си езика зад зъбите — процеди Кутула и вдигна сабята.

— Малката е напълно права — взе думата Мангу. — Гробът е ограбен! От теб!

— Ти какво се бъркаш? — ядоса се Кутула. — Какво търсиш тук, ако не съкровището на хана? Не си по-добър от мен. Аз обаче те изпреварих!

Шаманът прошепна нещо на един от хората си. Той кимна и изчезна.

— Изобщо не съм имал намерение да връщам хана в родината му — разприказва се Кутула. — Само луд би поел такъв риск, такъв изтощителен поход! И такова разсипничество! Хубавото злато, хубавите скъпоценности — да изчезнат безполезни в един гроб! — Той погледна замечтано блестящата сабя на хана. — И това безподобно оръжие, изработено от майстор ковач, осветено от шаман! Нима трябваше да изчезне във влажния гниещ гроб? — Шаманът обходи с питащ поглед околните. — Не, и това би било разсипничество — отговори си той сам. — Тази сабя трябва да отиде в ръцете на мъж, който е достоен за нея.

— И този мъж, естествено, си ти — подигра го Ким, за щастие толкова тихо, че никой не я чу.

Появи се войникът на Кутула. Той водеше след себе си върволица камили, натоварени с чували и сандъци. Завърза ги при изхода на пещерата и се върна на мястото си.

Кутула направи подигравателен поклон:

— Ето ги и самите тях — несметните съкровища на хана!

Приятелите видяха как Мангу стисна гневно юмруци.

— Бурята беше на моя страна — продължи Кутула. — Проливният дъжд ни задържа. Това ми дойде тъкмо навреме. Престорих се, че съм говорил с боговете и духовете и оповестих, че ханът трябва да бъде погребан в областта Урдос. Естествено, трябваше да се подчиним на волята на боговете. През нощта наредих да погребат хана. И както повеляват нашите закони, неговите слуги и воини го последваха в смъртта. По голямата част от тях са погребани в друга пещера. Но аз се погрижих някои от нас да останат живи — аз и моите верни хора. А сега трябва да заличим всички следи, които водят към гроба.

— Аха, затова значи е бил фитилът — измърмори Юлиан.

— Умно момче — похвали го шаманът. — Ще изпратим гроба в отвъдното с летящия огън. Така никой няма да го открие. И най-вече никой няма да разбере, че аз съм взел съкровищата с мен.

— Кьоке Тенгри ще те накаже страшно! — извика гневно Ча.

Кутула отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

— Никой няма да ми потърси сметка. Защото аз съм този, който притежава властта. Властта да управлявам и властта да съдя! А сега, стига толкова приказки. Ще размотаем фитила още малко, ще се скрием добре и след това ще го подпалим!

Юлиан си отдъхна. Добре поне, че бяха излезли от пещерата! Момчето направи крачка напред.

— Не, вие оставате тук! Обратно в лабиринта! — нареди шаманът. И той започна да пали няколко факли.

Юлиан пребледня. Това означава сигурна смърт! Той хвърли безпомощен поглед към приятелите си. Но и те не знаеха как да постъпят.

Кутула раздаде факлите на трима от своите хора.

— Заведете Мангу и хората му в пещерата. Нека да са съвсем близо до своя хан, когато летящият огън развихри цялата си сила! — И той се разхили като побъркан.

Хората на Кутула заблъскаха Мангу и войниците му към входа на лабиринта. Сетне поведоха Ча и родителите й, накрая тримата приятели.

— Трябва да предприемем нещо! — прошепна Ким, изплашена не на шега. — И къде изобщо е Кия?

Тя се огледа и съзря котката, която се прокрадваше към една от тежко натоварените камили, завързана заедно с останалите животни точно пред изхода на пещерата. Приятелите се ококориха от изумление, когато Кия ухапа камилата по крака. Животното изрева и побягна.

— Спрете я! — изрева Кутула и понечи да се втурне след камилата.

— А пленниците? — попитаха хората му.

Кутула застина. Той очевидно не можеше да реши кое е по-важно.

Мангу използва колебанието му. Нахвърли се върху един от факлоносците и го повали с юмрук. Хората му също се окопитиха. Те нападнаха обърканите стражи и в следващия миг в пещерния лабиринт се развихри ожесточен бой. Мангу успя да изкопчи сабята от ръцете на противника си. Със сабята в една ръка и с факел в другата, той се втурна към Кутула.

— Хайде, момчета, да изчезваме! — извика Ким и се затича към изхода на пещерата. От тъмното изникна Ча със семейството си.

През това време сражението продължаваше. Бляскаха саби, чуваха се викове.

Леон видя, че Мангу се добра до шамана.

— Почакайте, непременно трябва да видя как ще свърши всичко това! — спря той приятелите си.

Мангу и Кутула обикаляха в кръг, дебнейки се взаимно. Внезапно шаманът се наведе и извади нещо от ботуша си. Беше кинжал. Кутула го метна светкавично и кинжалът се заби в гърдите на Мангу. Търговецът на роби се свлече с хъркане на земята, факлата падна от ръката му, точно до фитила и го подпали. Със светкавична скорост и тихо съскане пламъкът изчезна в пещерата.

— Не! — извика Кутула и се обърна.

Той понечи да изтича към входа, но Мангу успя да се надигне за последно, сграбчи Кутула за крачола и го събори на земята. Сабята му издрънча по каменистата почва. Шаманът удряше и риташе диво около себе си, но Мангу го държеше с желязна хватка.

— Трябва да излезем веднага оттук, бързо! След миг всичко ще полети във въздуха! — извика Юлиан и затича към изхода.

След минута бяха навън. Скриха се зад няколко големи скални блока. Кия се притисна към Ким.

— Браво, миличка! — похвали я момичето.

Никой не ги последва. Освен Кутула и Мангу, очевидно никой от сражаващите се не подозираше в каква опасност се намират. Приятелите се притиснаха към скалите. Юлиан стисна очи. Последва умопомрачителна експлозия. Земята се разтрепери. Град от камъни се посипа по скалните блокове, зад които се криеха приятелите. Грамаден сивкав облак скри небето и покри всичко със слой прах. Нов ужасяващ трясък. А после над местността легна призрачна тишина. Леон беше първият, който посмя да излезе от прикритието си.

— О, мили Боже — възкликна той, не вярвайки на очите си.

Пещерата се беше срутила и бе погребала всички под скалите: Кутула, Мангу, хората и товарните животни.

— Гробът на хана стана и техен гроб — рече Леон на приятелите си.

Ким поклати глава.

— Какъв ужасен край. Те станаха жертви на алчността си.

— Е, сега поне знаем, че съкровището на хана не е било ограбено — добави Юлиан. — Не вярвам да е останало нещо от него след тази експлозия. А гробът несъмнено е затрупан. Нищо чудно, че никой не го е открил до ден-днешен.

Зад скалите се появиха Ча и другите.

— Мисля, че ви дължим живота си, на вас и особено на вашата котка — рече момичето с усмивка. — Какво умно животно!

Кия вдигна глава към нея и измяука.

— Струва ми се, че тя разбра какво говоря! — рече Ча. — Но нима е възможно това!?

Ким също се засмя.

— Кой знае…

Ча сбърчи чело в недоумение. Тя размисли за минута, но после смени темата и обърна поглед към семейството си:

— Сега, когато отново сме свободни, ще се върнем у дома. Баща ми Алах предлага да дойдете с нас.

Детективите от машината на времето се спогледаха смутено. Накрая думата взе Юлиан.

— Благодарим за предложението. Но ние имаме друга цел.

И той посочи планините в далечината.

Ча наклони глава.

— Сигурни ли сте? Никой не би потеглил доброволно и без никаква закрила към тези сурови места — по устните й заигра усмивка. — Освен ако някой не е някак различен. Също като котката — добави тя.

Децата не знаеха какво да отговорят.

— Още от самото начало имах чувството, че сте различни, че около вас има някаква магия — рече Ча.

Понеже приятелите продължаваха упорито да мълчат, тя продължи:

— Не е нужно винаги да разбираме всичко. Светът е пълен с чудеса и това е прекрасно.

После пристъпи към приятелите и ги прегърна един по един.

— И се грижете добре за себе си! — В очите й блестеше влага.

Ча се обърна бързо и отиде при семейството си. Алах направи още един опит да убеди приятелите да тръгнат с тях. След учтивия им отказ, семейството потегли към своята родина.

— Трябва да открием нашата пещера, за да се върнем у дома — проговори със свито гърло Юлиан. — Мъчи ме носталгия по нашия мирен Зибентан. А вас? Сега вече всички загадки са разгадани, нали така?

— О, да — съгласи се Леон. — Надявам се само нашата пещера да не се е срутила при експлозията. Накъде да вървим, Юлиан? Нали преди малко откри пещерата.

Юлиан посочи на север. Сега и другите разпознаха входа с двата зъба. Изглеждаше непокътнат.

Пещерата ги посрещна със своите сенки и хлад. Щом очите на приятелите привикнаха към тъмнината, те различиха във вътрешността странна синкава светлина, която много напомняше светлината в Темпус. Юлиан и Леон тръгнаха право към мъждукащото синьо.

Само Ким се обърна още веднъж към степта, простряла се чак до склоновете на планините като безкраен зелен килим. Тя различи в далечината малка група хора, водена от мъничка фигурка.

— Да се пазиш много, Ча — прошепна Ким, взряна в безоблачното небе над тях. — Дано някой от онези могъщи богове там горе бди над теб. — Кия се потърка в краката й и измяука тихо. Ким се засмя. — Щом така казваш, Кия, нека бъде така.

И те двете последваха своите приятели във вътрешността на пещерата.

 

 

Две седмици след завръщането си Ким, Леон и Юлиан седяха около една от масите в библиотеката на манастира „Свети Бартоломей“. Бяха избрали тихо ъгълче, далеч от останалите посетители на библиотеката, и разлистваха учебниците по химия без особен ентусиазъм. Предстоеше им изпит.

Кия се излежаваше с притворени очи на перваза на близкия прозорец, а козината й блестеше на слънчевите лъчи.

— Никога няма да разбера тази Периодична система — изпъшка Ким.

— О, хайде, ще я разбереш — опита се да я окуражи Юлиан. — Просто я научи наизуст.

— Точно това не успявам — призна Ким и се прозя. — Тези формули направо ме побъркват…

— И с мен е така — измърмори Леон. — Просто не могат да намерят място в главата ми!

Той стана и се протегна. Погледът му падна върху рафта със списанията. Най-отгоре лежеше новият брой на „Нешънъл Джиографик“. Леон го разлисти. Внезапно възкликна:

— Не може да бъде!

Ким и Юлиан вдигнаха глави.

— Какво има там?

Леон отиде при приятелите си и разгърна списанието пред очите им.

Кия сякаш усети, че става нещо важно. Скочи от перваза и се присъедини към децата.

— Погледнете само — посочи Леон. — Нова експедиция ще търси гроба на Чингис хан!

Приятелите зачетоха текста, от който ставаше ясно, че в началото на същия месец екип от китайски и руски изследователи потегля на експедиция да търси гроба на легендарния владетел.

— Ще търсят при свещената планина Бурхан Халдун — прочете Юлиан. — Но те никога няма да намерят гроба там.

— Хм — замисли се Леон. — Но бихме могли да им подскажем, нали?

— Точно така — съгласи се Юлиан и допълни с усмивка: — Дори да се наложи да изпратим Ким още веднъж в степта…

Ким го изгледа намръщено.

— Защо пък точно мен? Да не мислиш, че ще отида при тези хора и ще им издам онова, което знаем благодарение на Темпус? И тогава край с нашата тайна!

Юлиан се усмихна още по-широко:

— Не, не, просто си мислех, че може да откриеш там мъжа на своя живот. Нали за малко не успя миналия път!

Тук Леон не се сдържа и се разсмя гръмко.

Ким присви очи:

— Много смешно, Юлиан — отвърна гневно момичето. Но после избухна в смях при спомена за неосъществената си женитба.