Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (14)

Стари познати

— Каква мила среща — провикна се Мангу, търговецът на роби. Той стоеше само на няколко метра зад тях и се усмихваше широко. До него бяха опънали лъковете си петима мъже. Остриетата на стрелите сочеха право в главите на децата.

— Виж ти, колко малък е светът — разбъбри се Мангу, който по изключение беше в прекрасно настроение. — Но защо имам чувството, че преследваме една и съща цел?

— Не вярвам — отсече Ким. — Ти обикновено планираш някой обир или продаваш хора!

Усмивката на Мангу изчезна.

— Да убия ли наглата хлапачка? — попита един от хората му.

Мангу поклати глава.

— Не, трябва ми все още — и се обърна към децата: — Вие следяхте погребалния керван на хана, същото правех и аз. Излиза, че и вие сте хвърлили око на съкровището, кълна се в Манакън^[1]! Кой би помислил такова нещо за едни хлапета!

Приятелите мълчаха. Ким направи предпазлива крачка назад и усети с гърба си процепа. Дали можеха да се шмугнат в него със светкавична бързина? Или стрелите веднага щяха да ги прободат?

— Стой, където си — нареди Мангу, сякаш прочел мислите й. — Още една крачка и си мъртва.

Ким застина на мястото си.

— Така — продължи Мангу. — Вие не изпуснахте кервана от очи. И аз също. Но после на Кутула му хрумна откачената идея да погребе хана тайно през нощта. Тук някъде, в някоя от тези пещери. Трябва да призная, че пропуснахме този момент. Затова предполагам, че вие сте една крачка пред мен.

Децата се спогледаха изненадани. Какво иска да каже търговецът на роби?

— Вие знаете къде е погребан ханът. Нали бяхте от слугите, които трябваше да го придружат в последното му пътуване — продължи спокойно Мангу. — Успели сте да избягате от мечовете на войниците. Сега сте единствените, които знаят къде е гробът, с всички негови съкровища.

— О, не, не знаем нищо — извикаха ужасени децата.

Мангу се разсмя гръмко.

— Нали не очаквате да ви повярвам!

— Трябва да ни повярваш, защото това е самата истина! — разгневи се Ким.

Търговецът махна отегчено с ръка:

— Не ми приказвай глупости. Но твоят нрав наистина си го бива. Може пък все още да има надежда за нас двамата. Все ще намеря начин да те вкарам в пътя. Може би опитът си заслужава… Ще си помисля още веднъж дали да не се оженя за теб!

— Никога!

Мангу сложи пръст на устните си.

— Ще видим дали няма да си промениш мнението, когато стана богат човек… — Той усети върху себе си погледите на своите хора и побърза да се поправи: — … когато всички ние станем богати мъже, исках да кажа. Доведете робите. Ще се установим тук. А после тези четирима герои ще ни отведат при съкровището.

Двама от мъжете се върнаха за кервана на Мангу. Докато чакаха, Юлиан оглеждаше пещерите наоколо. Внезапно застина от изненада. Онази пещера там горе му се струваше твърде позната. Той я огледа по-добре. Точно така, няма съмнение: това беше пещерата, през която Темпус ги доведе в света на Чингис хан! Юлиан запомни добре формата на входа: овално гърло с два „зъба“ според Ким.

Той понечи да съобщи тихо на приятелите си хубавата вест, но в този миг двамата стрелци на Мангу се върнаха с още десетина войника. Те водеха пред себе си няколко товарни животни, а също и четирима роби, двама възрастни и две деца.

Юлиан тутакси разпозна Алах, с когото се запознаха в началото на това пътуване. Момчето тъкмо искаше да вдигне ръка за поздрав, когато прокънтя вик:

— Татко! Мамо!

Ча се затича към малката група и увисна на врата на Алах. Жената и децата ги наобиколиха.

Ким, Юлиан и Леон се спогледаха със зяпнали уста.

— Ча беше убедена, че семейството й е мъртво — проговори най-сетне Леон. — А то, вижте какво излезе!

Дори войниците на Мангу не посмяха да разделят семейството. Те гледаха притеснено встрани. Ча, родителите, братята и сестрите й се бяха вкопчили в безмълвна прегръдка.

— Колко се радвам за Ча! — възкликна Юлиан. — Кой би помислил такова нещо!

Ким поклати глава. Тя държеше Кия в ръце и галеше гърба й. Котката мъркаше доволно, а Ким гледаше чистото синьо небе.

Ако този велик и безкрайно могъщ Кьоке Тенгри наистина съществува, мислеше си Ким, би трябвало отсега нататък много да внимава за това малко семейство и никога повече да не ги разделя.

— Стига толкова — прекъсна ги грубо Мангу. — Стига с този театър!

С няколко крачки той се озова при Ча и я дръпна от родителите й.

— Ти, жалък гадняр такъв! — развика се Ким. — Долу ръцете от момичето!

Мангу подсвирна възхитено през зъби.

— Какъв нрав! Забележително!

— Сега ще видиш ти какъв нрав имам! — изръмжа Ким и щеше да се нахвърли на Мангу, ако Леон не я беше хванал здраво.

— Успокой се! — рече й тихо той. — Така няма да помогнеш. Трябва да запазим самообладание, иначе само ще влошим положението!

Ким отстъпи неохотно. Знаеше, че Леон е прав.

— Добре! — процеди тя. — Ще бъда послушна. Но този Мангу е същински трион за моите нерви.

— Напълно те разбирам — съгласи се Леон.

Роботърговецът скочи пъргаво на един камък и заговори с висок глас:

— Сега, след като тази трогателна среща приключи, да пристъпим към деловата част. Време е нашите малки приятели да ни покажат къде се намира гробът на Чингис хан.

— Не знаем къде е проклетият гроб! — не се стърпя Ким.

Мангу й метна гневен поглед.

— Ама ти наистина си страшно вироглава — като любимата ми камила. Хубава, темпераментна, но невероятна проклета.

Ким завъртя очи.

— Чухте ли това? Той ме сравни с камила!

— С любимата ми камила! — поправи я Мангу, сякаш това променя нещо. — Но няма значение. Надявам се само твоите приятели да са по-умни от теб. — С елегантен жест роботърговецът извади сабята от ножницата си и я размаха над главите на децата. Чу се свистящ звук. — Много скоро ще се озовете съвсем близо до боговете, ако не пропеете — изсъска той. — Разбрахме ли се?

Мангу изгледа нещастните детективи един по един. А те усетиха как едни много неприятни ледени тръпки се разхождат по гърбовете им. Когато гневният поглед на роботърговеца спря върху Юлиан, момчето пристъпи крачка напред.

— Е, добре, ще ви заведем при гроба — рече то, сякаш това беше най-лесното нещо на света. Направи се, че не вижда изумените физиономии на приятелите си. Обаче Юлиан имаше план.