Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (10)

Походът на живите мъртъвци

Към обяд времето рязко се влоши. Появиха се буреносни облаци. Отначало се гонеха далеч един от друг по безбрежната синева, но не след дълго се струпаха и накълбиха в тежки грамади. Посивяха, а сетне почерняха. Вятърът се засили, но още не валеше.

— Гответе се за тръгване! — прокънтя гласът на Кутула над празния лагер.

Малко след това дългият обоз потегли. Най-отпред яздеше отделение стрелци. Следваше ги Кутула с няколко воини, негови телохранители. След тях по неравна степ се клатушкаше колата с мъртвия хан. След нея крачеха Ким, Юлиан, Леон и Кия. Най-отзад вървяха останалите слуги. Още няколко отделения войници подсигуряваха колоната от двете й страни.

— Колко ли време ще е нужно, за да стигнем до свещената планина? — чудеше се Леон.

— Сигурно цяла вечност — изпъшка Юлиан. — Спомням си в общи линии картата на Монголия. Бурхан Халдун е в северната й част. А в момента се намираме далеч на юг. Ще бъде дяволски дълъг поход.

Ким се изсмя.

— Не увесвайте носове, момчета. Мислете за това, че сме по гореща следа. Представете си! Ние ще сме тези, които ще открият гроба на Чингис хан!

— Точно така! Ще пренапишем историята! — въодушеви се Юлиан и действително се почувства по-добре.

— Но дотогава има още доста време… — промърмори Леон. — Погледнете облаците. Защо ли имам лошо предчувствие!

Над главите ми се кълбяха наистина зловещи облаци. Буреносната грамада бавно изпълни последните пролуки синева и надвисна застрашително над кервана, сякаш всеки миг щеше да се стовари върху него. Вятърът размяташе тънки воали от пясък и прах над безкрайната степ. Внезапно застудя. От облаците долетя далечен грохот. Задаваше се страшна буря.

Войниците и слугите нахлупиха шапките ниско над очите. Неколцина мъже завързаха здраво краищата на балдахина. Мъртвият владетел седеше гордо в ложето си, облегнат на възглавниците, неотклонно вперил поглед на север.

Първата светкавица разцепи небето. Конете станаха неспокойни, някои се изправиха на задните си крака. Чуха се викове, разнесоха се лаещи команди. Някои настояваха да се направи лагер и да изчакат отминаването на бурята, но Кутула бързаше много. Последва втора светкавица и мощен гръм. Върху сухата степ заплющя дъжд. Едрите капки се сипеха по земята като куршуми. Разхвърча се пръст. Стана още по-тъмно. Светкавици жигосваха страшния мрак една след друга. Ездачите едва успяваха да обуздаят конете.

Децата вървяха плътно едно до друго. Кия беше скрита под наметалото на Ким, само главата й се подаваше навън.

— Защо Кутула не позволява да направим лагер? — чудеше се Юлиан на глас. — Ще се простудим!

Той усещаше как влагата и студът бързо проникват през дрехите му. Увереността, която изпита преди малко след окуражителните думи на Ким, се изпари. Той копнееше само за уютната си стая в Зибентан. Вместо това, блъскан от бурята, газеше през тази забравена от Бога монголска степ до един мъртъв повелител на света, по стъпките на един очевидно побъркан шаман и отряд тежковъоръжени войници.

— Жалко, че не можем да се върнем — рече Леон, сякаш беше прочел мислите на Юлиан.

Юлиан го изгледа изненадан.

— Искаш вкъщи? Точно сега?

Леон беше свил глава между раменете си.

— Да, но както изглежда, нямаме никакъв шанс. Няма да успеем да намерим пътя до хълмовете, където ни изхвърли Темпус. Пък и едва ли ще ни пуснат толкова лесно.

— О, със сигурност не — отвърна мрачно Юлиан и в следващия миг едва не събори човека пред него. Керванът внезапно бе спрял.

— Какво става? — учуди се Ким.

— Нямам представа — вдигна рамене Юлиан.

Той погледна нерешително Леон, който се оглеждаше внимателно. Край тях нямаше нито един войник. Леон реши, че моментът е подходящ да се отдели от колоната. Изкатери се на близката височинка, изправи се срещу виещата буря и се огледа. Керванът беше достигнал брега на широка река. Дъждовните порои я бяха превърнали в разпенена стихия. Мост не се виждаше.

Леон се върна при приятелите си и им разказа какво е видял.

— Това е Хуанхъ^[1] — рече един човек пред тях, като дочу разговора им. — Тази река е непредсказуема.

— Е, тогава нищо чудно, че спряхме — въздъхна Юлиан. — Сега Кутула наистина би могъл да ни даде почивка.

Но шаманът нямаше такива намерения. Той нареди да вървят по течението на Хуанхъ и да търсят брод, където да пресекат реката.

Напредваха все по-трудно. Пътят се превърна в кален коловоз, колата на хана непрекъснато затъваше и всеки път я изтегляха с големи мъки. Ким, Юлиан и Леон също трябваше да бутат. Дебелите груби греди ожулиха кожата на ръцете им. Бавно, но сигурно силите на децата се топяха, бяха гладни, мъчеше ги жажда. Мускулите им горяха. Нямаха миг почивка, никаква помощ, никаква надежда. Над тях се носеха гневните команди на Кутула, пред тях се клатушкаше тежката кола, ужасният дъжд превръщаше целия свят в лепкава кал. Краката едва намираха опора в меката почва. Леон се подхлъзна и падна в калта. Студената тиня изтегли последната топлина от тялото му и момчето се изправи с големи усилия. Беше най-силен от тримата, а вече имаше сълзи в очите. Приятелите му го прегърнаха, за да го стоплят. Кия го побутна с нос. В същия миг прокънтя нова заповед и се наложи да се разделят. Дъждът се изливаше безмилостно върху тях. Вятърът гневно виеше в ушите им. Отдавна и тримата бяха мокри до кости.

Истеричният глас на Кутула се извисяваше над бурята и ги пришпорваше безмилостно напред. Никой не смееше да му противоречи.

Тогава внезапно едно от колелата на погребалната кола пропадна в дупка на пътя и се счупи. Грамадната катафалка се наклони опасно и ханът едва не падна от нея. Дотичаха изплашени слуги и подпряха колата с телата си. Кутула се приближи на кон. Най-сетне трябваше да признае, че няма как да продължат — поне засега. Разгневен, шаманът нареди да издигнат временен лагер.

— Когато великият Кьоке Тенгри се успокои, ще поправим колата! Тогава ще продължим! — извика той с писклив глас.

Трябваше да се разпънат юртите. Тримата приятели, които едва се държаха на краката си, се заеха да помагат.

 

 

Лагерът бе готов едва привечер. Децата бяха напълно изтощени. Вече предвкусваха как ще се скрият в шатрата и ще седнат близо до тулгата^[2], заредената с животински тор печка, когато внезапно чуха познат глас!

Обърнаха се сепнати. Зад една товарна кола се появи познат силует: Ча!

— Но… как се озова тук? — заекна Ким.

Ча не отговори, а им махна да отидат при нея. Зад колата бяха скрити от любопитни очи. Дрехите на Ча също бяха прогизнали от дъжда и момичето трепереше:

— Избягах от армията. Не беше трудно, защото никой не ми обръщаше внимание — разказа Ча.

Ким я прегърна.

— Радвам се, че отново сме заедно. Но не съм сигурна, че тук ще ти е добре — рече тя.

Ча изгледа загрижено приятелите.

— Трябва да ви предупредя — прошепна тя съвсем тихо.

— За Кутула?

— Да! Всъщност не — отвърна Ча с посинели устни. От косите по лицето й се стичаше дъждовна вода. Тя сведе поглед. — Не знаете в каква опасност се намирате!

Ким, Юлиан и Леон се спогледаха в недоумение. Какво иска да каже Ча?

— Все едно, че сте мъртви — прошепна Ча и ги изгледа един по един.

— Какво!?

Ча кимна:

— Всички, които придружават мъртвия хан в последното му пътуване, трябва да умрат. Така е по закон.

Приятелите се втренчиха изненадано в нея. Трябваше им доста време, докато започнат бавно да проумяват значението на думите й.

— Когато погребат хана, войниците ще избият слугите — продължи Ча. — После ще се избият взаимно. Последен ще си вземе живота Кутула.

Юлиан не повярва на ушите си.

— И трябва да умрем всички? Но защо?

— Никой не бива да знае къде е последният дом на нашия хан — заради разбойниците, които ограбват гробовете, нали разбирате? — обясни Ча. — Ще бъдат убити дори онези, които случайно срещнат траурната процесия.

Юлиан се облегна потресен на колелото на катафалката. Вече нямаше сили да се бори със страшната умора и злата съдба. Искаше му се просто да падне в калта и да заспи.

— Но тогава защо се върна? — попита я Ким. — Сега и ти си в опасност!

Ча отмести поглед към потъмнялото небе над тях.

— Не мога да ви оставя в такава беда. Трябваше да ви предупредя. Вие сте ми приятели. Нямам си никой друг…

Ким я притисна към себе си.

— И все пак не биваше да го правиш — рече тя едва чуто.

— Знам… — прошепна Ча.

В този момент Леон се прокашля.

— Престанете с хленченето — каза той решително. — Всичко това ми прилича на надгробно слово. Обаче ние още не сме мъртви. Имаме шанс.

— Какво имаш предвид?

Леон не отговори.