Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (7)

Рискован план

Ким изтича по един от коридорите, който водеше към подземията на Колизея. Навсякъде гъмжеше от войници, които издирваха тайнствения Отмъстител. След кратко лутане Ким откри приятелите си край клетката на една мечка.

— Разбрахте ли? — попита Ким, останала без дъх от тичането.

— Естествено! Изведнъж настана толкова необичайна тишина, че излязохме да проверим какво става.

— Е, и?

Леон подръпна крайчето на ухото си — както винаги, когато размишляваше усилено.

— Хм, бих казал, че стрелата е изстреляна някъде оттук, от подземията. Ако стрелецът беше на трибуните, щяха да го видят и да го спрат. Вероятно се е промъкнал под Колизея. Тук има толкова много хора, че едва ли някой го е забелязал. Лъкът и стрелите му сигурно са били скрити, а той е дебнал в проходите, които водят към арената. Елате с мен!

И Леон поведе приятелите си към една от решетките. Погледнаха навън. Едилът Марк тъкмо награждаваше победителя в надбягването с колесници.

— Като се има предвид ъгълът, под който е забита в стълба, стрелата трябва да е била изстреляна точно оттук — установи Леон.

— Браво на теб! — похвали го Ким, след като хвърли поглед към ложата на императора.

— Точно така — съгласи се и Юлиан. Внезапно тясното му умно лице почервеня от вълнение. — Но чуйте това: малко преди инцидента видях Андроник. Точно тук! Носех вода и случайно минах оттук. Андроник се беше облегнал на решетката и се взираше навън.

— Сигурен ли си?

— Сто процента! — закима Юлиан.

— Андроник — промърмори замислено Леон. — Той беше подозрително добре информиран за първите изстрели. Освен това има мотив — мрази Марк.

— Вече стреляха и по вилата на Марк — допълни Ким и им разказа за събитията от миналата нощ.

Леон изопна рамене и целият се напрегна.

— Трябва да държим под око Андроник.

— Добра идея — съгласи се Ким. — Но за съжаление ще трябва да се оправяте без мен. Време е да се върна при моята господарка Регина.

— Тя продължава ли да се държи така гадно?

— Трябва да видите котарака й. В сравнение с него Регина е направо безобидна — разсмя се Ким. — Ще се срещнем утре. Сетих се вече как ще се измъкна! Късмет!

Ким се отдалечи, а Юлиан попита предпазливо:

— Как смяташ да държиш под око Андроник? Нали вечер той напуска Колизея. Имаш ли някакъв план?

— Естествено — заяви Леон и надникна към арената.

Там вдигнаха решетката на един от проходите и на сцената се втурнаха с рев четири тигъра. Очакваха ги осем въоръжени до зъби гладиатори. Настана страховита касапница под френетичните^[1] крясъци на публиката.

— О, Боже — възкликна Леон.

Лицето му беше восъчно бледо.

Юлиан дръпна приятеля си от решетката. Срещу тях по главния коридор се зададе отделение войници. От разговорите им стана ясно, че още не са открили и следа от тайнствения стрелец.

— Ти щеше да ми обясняваш твоя план — настоя Юлиан. — Ако наистина имаш план.

— Разбира се, че имам — отвърна спокойно Леон. — Тази вечер ще се залепим за Андроник. Ще ми се да хвърля един поглед на жилището му. Ако открием там червени стрели, тайнственият отмъстител ще ни е в ръцете!

 

 

С настъпването на вечерта Колизеят се изпразни. Тълпата се беше забавлявала чудесно с брутални убийства на животни и смъртоносни гладиаторски битки. Главната тема за разговор обаче беше горящата стрела. Името на Отмъстителя беше в устата на всички. Чуваха се всякакви фантастични версии. Страхът от нови нападения се смеси с нарастващо възхищение. Кой е толкова безстрашен и уморен от живота, та да се реши на подобна дързост? И как така стражите не са открили стрелеца? За кого изобщо е предназначена стрелата — за Марк или за самия император?

За Юлиан и Леон работният ден още не беше приключил. Те почистиха прогизналия от кръв пясък на арената, нахраниха и напоиха животните, оцелели след касапницата, малко преди това видяха как работници изнесоха с каруца от Колизея няколко мъртви гладиатори. Колкото и да се стараеха, Андроник все ги подканяше да бързат, беше нервен и припрян. Накрая все пак всички задължения бяха изпълнени.

— Лягайте по-бързо да спите — посъветва той момчетата и им даде по няколко монети. — Утре ви очаква още по-труден ден. Аз тръгвам.

Юлиан и Леон кимнаха. Дадоха малка преднина на мрачния тракиец и после незабелязано го последваха.

Навън Андроник зави надясно и тръгна с широки крачки по улицата, която се спускаше надолу по хълма. После изчезна в някаква инсула, един от множеството жилищни блокове.

— А сега? — Юлиан беше изморен и гладен.

— След него, как иначе? — отвърна Леон и тръгна напред.

Озоваха се в мръсен вътрешен двор. Стълбища водеха към трите етажа на зданието. Леон и Юлиан видяха как Андроник се изкачи най-горе.

— А сега? — отново попита Юлиан.

— Трябва да го подмамиш навън. Аз ще се вмъкна в жилището му и ще се огледам — обясни Леон своя план.

— Аха, така значи… — проточи Юлиан.

Наблизо мина момче на тяхната възраст и ги загледа подозрително. На Леон му хрумна по-добра идея.

— Аве, ще ни направиш ли една услуга?

— И защо да го правя? — отвърна момчето и си бръкна в носа.

— Защото ще ти платим за това.

Усмивка пробягна по лицето на хлапето.

— Това е нещо друго. Какво трябва да направя?

— Повикай Андроник долу. Кажи му, че куриер му носи важна вест.

— Защо не го направиш сам?

— Защото никой не ми плаща за това.

— Добре, става. Колко?

Леон извади една монета от кожената си торбичка и я подхвърли на момчето. То ловко я улови, но после поклати глава неодобрително. Леон трябваше да удвои хонорара.

Юлиан се скри край входа, а Леон и момчето изтичаха нагоре по стълбите. Младият римлянин отиде право при вратата на Андроник, а Леон се скри зад една издатина на стената в коридора. С туптящо сърце наблюдаваше как планът му влиза в действие: без да заключва вратата, мрачният тракиец изтича надолу по стълбите след момчето. Леон изскочи светкавично от прикритието си и се шмугна през полуотворената врата.

Трябва да се действа бързо, в последните лъчи дневна светлина той видя правоъгълно помещение, което очевидно служеше за дневна и спалня. До прозореца стърчеше грозен шкаф, около малката маса в средата на стаята имаше два стола. В ъгъла беше леглото на Андроник с възглавница и постелка. До него — още една врата. Леон се поколеба. Къде да търси? Изминаха безценни секунди.

Започвай! — нареди си сам Леон. Андроник може да се върне всеки момент.

Той съсредоточено започна да претърсва жилището. Първо се зае с шкафа. Няколко дрехи, още едно одеяло, всякакви дреболии — нищо. Разочарован, Леон се наведе и погледна под леглото. Отново нищо.

В този момент от коридора се чу шум. По челото на момчето изби пот, с няколко крачки се озова при вратата на жилището, открехна я и надникна навън. Две деца играеха на криеница. Облекчен, Леон се върна и продължи търсенето.

Сега се вмъкна в съседната стая: помещение без прозорци, почти напълно тъмно. Леон се поколеба дали да не запали маслената лампа. Но с какво? Освен това нямаше време, протегна ръце и опипа мрака около себе си. Внезапно блъсна нещо твърдо с крака си. Наведе се, ръцете му усетиха гладко дърво и разбра, че трябва да е ракла. Беше затворена с резе! Леон коленичи и вдигна капака. После бръкна предпазливо вътре. Усети нещо меко в ръцете си. Туника, предположи той. Продължи да рови в раклата, но не напипа нищо, което да прилича на стрели.

Тъкмо когато понечи да се изправи, дочу приглушени гласове! Невъзможно е да са децата! Бяха мъжки гласове! Изскочи от тъмната стая и изтича до външната врата, беше хванал дръжката, когато отново чу глас. Кръвта замръзна във вените му — беше гласът на Андроник! И очевидно беше пред вратата на жилището си! Пътят за бягство е отрязан. Леон се огледа паникьосано. Леглото! С един скок се промъкна под него и се скри добре. За щастие покривката висеше почти до пода. Вратата се отвори със скърцане.

— Проклети деца, все ще измислят някоя щуротия — рече на себе си Андроник.

Леон надникна изпод покривката. Краката на строгия тракиец отидоха до масата, спряха, обърнаха се и тръгнаха право към леглото. Леон затаи дъх. Андроник седна! Дървените дъски изскърцаха, очевидно беше се изтегнал на леглото с целия си ръст.

Дано по-скоро да започне да хърка, мислеше си Леон. Тогава ще се измъкна.

Но Андроник изобщо не мислеше да заспива. Той си тананикаше някаква мелодия и продължи да си говори сам. Леон имаше чувството, че мъжът чака някого.

Трябва да беше минал половин час, когато на вратата се почука. Андроник стана и отвори.

— Андроник, приятелю, какво ще кажеш за радостната вест?

— Чудесно, кълна се в Зевс, по-добре не би могло да мине — отвърна Андроник и се разсмя. За пръв път Леон го чу да се смее. Прахолякът под леглото загъделичка ноздрите му. Той стисна с всички сили носа си, за да не кихне.

— Искаш ли глътка вино? — попита Андроник своя гост.

— С най-голямо удоволствие.

Краката на Андроник изчезнаха в съседната стая.

— Никак не е зле — похвали малко по-късно гостът виното.

— Купих го от един сириец, на ъгъла — отвърна Андроник. — Нов е тук.

— Трябва да го запомня — рече гостът. — Но да се върнем на нашия приятел. Как го прие?

Андроник отново се разсмя.

— Трябваше да видиш лицето му, беше по-бяло от мапата.

— Всъщност аз се заклех никога повече да не гледам тази брутална касапница на арената — рече гостът. — Но сега случаят е особен. Утре непременно ще дойда.

— О, да! Ще си заслужава. А сега допий си чашата, приятелю. Гладен съм. Да излезем да хапнем нещо. Ако побързаме, ще намерим места в любимата ми каупона.

— Твоето добро вино ми помага да пия бързо, кълна се в Дионис^[2]! — млясна доволно гостът.

Леон чу как чашата се оставя на масата, после подът отново изскърца под стъпките на двамата мъже. Вратата се отвори и се затвори. Сега Леон дочу звук, който изобщо не му хареса: в ключалката се завъртя ключ. Той беше заключен в жилището на Андроник!

Момчето изпълзя изпод леглото, изтупа праха от туниката си и отчаяно запремисля как да се измъкне оттук. Прозорецът! Леон го отвори и погледна навън. Дълбоко под него пулсираше животът на улицата. Много магазини и естествено, всички кръчми бяха отворени. Но как да се спусне от третия етаж? Той се огледа. Покрай стената под прозореца на Андроник минаваше перваз. Беше широк около две стъпки и изчезваше в тъмнината, похлупила Рим като черна завеса. Леон преметна крак през прозореца, стъпи на перваза и се притисна с гръб към стената. Започна да се придвижва стъпка по стъпка, като избягваше да поглежда надолу. След двайсетина метра первазът свърши. На около три метра под себе си Леон различи покрива на друга къща. Той задъвка неуверено долната си устна. Нямаше връщане назад. Протегна крак и скочи. Сблъсъкът с долния покрив беше много твърд и за миг го остави без дъх. Остана да лежи около минута. Огледа се и разбра, че се е приземил върху покривна тераса. Една стълба го отведе на улицата.

Юлиан го посрещна, много развълнуван:

— Къде се губи толкова дълго!?

— Направих си малка разходка — гласеше ироничният отговор. — Трябваше да ме предупредиш, че Андроник се връща. За малко да ме спипа.

— Как бих могъл да те предупредя? — възрази Юлиан. — Нали е съвсем ясно, че Андроник ще се върне бързо, след като не открие долу пратеник. Планът ти просто не беше обмислен докрай!

— Няма значение, сега не е време да спорим — махна с ръка Леон.

Той разказа за посещението си в жилището на Андроник с пълни подробности.

— Вторият мъж също беше тракиец. Споменаваше бога Дионис. А той произхожда от Тракия и е на особена почит сред тракийците, нали така? — завърши той.

— Да — потвърди Юлиан. — Но какво от това? Жалко, че не си намерил стрели.

Леон поклати глава разочаровано.

— Андроник е нашият човек! — беше напълно убедено момчето. — Той е тайнственият Отмъстител. А другият тип е съучастник. Трябваше да ги чуеш колко се радват за нападението в Колизея!

— Но това не е доказателство — възрази Юлиан.

— Така е — призна Леон. — Ще трябва да измислим нещо по-умно!