Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (3)

Под земята

Посрещна ги мрачно, противно вонящо подземие.

— Виждате ли нещо? — попита Ким, която притискаше Кия към себе си и търкаше очи.

— Почти нищо, но пък надушвам какво ли не. Тази воня е ужасна! — отвърна Леон.

— Това е някакъв кошмар — изрече Юлиан със задавен глас. — Трябва бързо да се измъкнем оттук — където и да сме попаднали.

Нашите детективи се бяха озовали в подземен тунел, а край тях течеше канал. Внезапно Юлиан се досети къде са се озовали.

— Това е отходен канал — рече той с погнуса.

— Е, страхотно — проплака Ким. — Хайде, момчета, да се махаме оттук. Там отпред се вижда някаква светлина.

И тя пусна котката от ръцете си.

Кия се втурна напред с високо вдигната опашка, тичаше право към светлото петно. Приятелите стигнаха до по-широк и по-просторен канал, осветен от маслени лампи. През него течеше някаква тъмна течност. Тясно мостче край канала водеше до стълба на около петдесет метра от тях. Тъкмо когато поискаха да тръгнат към нея, децата забелязаха сянката на човек, който пъргаво се катереше по стъпалата.

— Хей! — извика Юлиан. — Тази стълба води ли навън?

Сянката спря и погледна към децата. После побърза да изкачи последните стъпала и след миг изчезна като привидение.

— Странно — промърмори Юлиан.

— Успяхте ли да видите дали е мъж или жена? — попита Ким.

— Не — отвърна Леон.

— Както и да е, тази личност очевидно има какво да крие — заключи мъдро Юлиан.

Ким настоя да продължат.

— Нека проверим накъде води стълбата. Трябва да изляза по-скоро оттук! От вонята взе да ми прилошава!

Децата забързаха по мостчето. Ким взе котката в ръце и се закатери по стълбата.

Момчетата я последваха. Горе пътят беше препречен от дървен капак. Ким подаде котката на Леон и повдигна капака. Най-сетне можеха да се измъкнат от вонящото подземие. Кия, Леон и Юлиан я последваха един след друг. Тук въздухът беше друг, много по-добър, но светлината ги накара да смръщят вежди.

— Добре дошли в Рим! — провикна се весело Ким, заслепена от светлината.

— Трябва добре да запомним това място. Оттук ще си тръгнем за вкъщи — оглеждаше се предвидливо Юлиан.

Той се постара да запомни всичко съвсем точно.

Намираха се в малка дървена барака, в която работниците от градската канализация бяха складирали всякакви инструменти, лопати, мотики, маслени лампи.

— Какво ще кажете за моята туника^[1] — попита внезапно Ким. Кия вдигна глава, наклони я присмехулно на една страна и измяука. — На теб като че ли не ти харесва? Е, да, но тук модата е такава — усмихна се Ким.

Леон и Юлиан също носеха туники, но техните бяха по-къси. Леон открехна вратата на бараката и надникна предпазливо през пролуката. Пред очите му се откри тясна уличка. Той направи знак на приятелите си и тримата се измъкнаха бързо навън.

Посрещна ги топло следобедно слънце. Юлиан още веднъж огледа внимателно бараката и околността. Вляво от тях минаваше могъщия акведукт^[2] на Нерон с четири реда арки. Непосредствено пред тях се издигаше храм с десет колони.

— Накъде? — попита Леон.

Юлиан вдигна рамене.

— Към Колизея!

— А как ще стигнем дотам?

— Нямам представа — призна Юлиан. — Но предполагам, че всички пътища водят натам.

Приятелите тръгнаха по уличката и не след дълго се озоваха на широка търговска алея, която гъмжеше от народ. От двете страни се издигаха инсули^[3] на три или четири етажа. Обикновени на вид, често опасно криви, те почти опираха една в друга, така че стрехите им се докосваха и слънцето не стигаше до тесните проходи между тях.

Горе живееха гражданите на Рим, долу бяха дюкяните им: пекари, търговци на плодове, месари, които колеха животните пред очите на клиентите си. Отворени бяха и повечето работилници. Пред една от тях обущар седеше на столче и изрязваше подметка. На паважа до него клечаха две деца, вглъбени в партия „дванадесет линии“, нещо като играта на дама. Ким се загледа с любопитство в духача на стъкло^[4], който майстореше нещо в работилницата си. Пред грънчарницата бяха наредени стотици маслени лампи с всякаква големина. От ковачницата пък кънтяха удари на чук. После децата минаха покрай ред дюкяни, където работеха главно тъкачи — предлагащи платове в бяло или в ярки цветове. От един термополиум^[5] ухаеше апетитно на печено месо, а от каупоната^[6], кварталната кръчма, долиташе врявата на няколко подранили гуляйджии.

— Аве! Ще ни кажеш ли как да стигнем до амфитеатъра? — попита Ким млада жена, която наливаше вода от уличната чешма.

Жената остави настрани делвата и погледна Ким сякаш е слънчасала.

— До амфитеатъра ли? Ти май не си тукашна.

— Така е — усмихна се Ким.

— Тогава ще ти издам една тайна — рече жената със загадъчна физиономия и се разсмя. — Погледни зад ъгъла! Ще се озовеш точно пред него! Но игрите започват едва утре. Много се вълнувам. Нашият император Тит ни обеща специални игри. — Жената внезапно се намръщи. — Дано моят Марцел, този жалък неквисимус^[7], да не залага и този път на гладиаторите! На последните игри загуби много сестерции^[8] при облозите… Този път ще има и състезание по стрелба с лък. — Жената вдигна делвата на рамо и тръгна да си върви.

Приятелите й благодариха. Както и при първото пътуване във времето, те разбираха без проблеми местния език и можеха да го говорят. Беше много забавно внезапно да проговориш на латински. Завиха зад ъгъла и зяпнаха от изумление. Пред тях се издигаше гигантският Колизей. Имаше три реда елегантни арки^[9], над които се виеше още един, четвърти етаж, украсен с майсторски изработени фризове^[10]. Над тях, в небето, стърчаха дебели дървени колове, между които беше опънат огромен велум^[11], тента, която пази публиката от слънцето. От всички страни към Колизея се стичаха волски коли, натоварени с различни стоки.

— Ами сега? — почуди се Леон. — Защо ли сме пристигнали днес, а не утре?

— Можем да си намерим някаква работа — предложи Юлиан.

Децата се смесиха с множеството и през един от номерираните входове влязоха в Колизея. Там занаятчии надписваха табели с указания за разположението на местата. Търговци разполагаха щандовете, от които на следващия ден щяха да продават сладки, печива и напитки.

— Сторете път! Сторете път! В името на Юпитер^[12]! — изрева зад тях един едър мъж. — Карам гладни лъвове по заповед на императора. Сторете път!

Децата бързо се отдръпнаха в един ъгъл. Съвсем близо до тях премина клетка на колела.

— Вътре наистина има лъв! — ахна Юлиан и потрепери. Клетката беше сглобена от дървени греди и не изглеждаше кой знае колко здрава. Лъвът сякаш го наблюдаваше студено.

— А ти какво си мислиш? — присмя му се Ким. — Че в Колизея се бият катерички? — Тя забеляза, че ушите на Кия са обърнати напред, а смарагдовозелените й очи са широко отворени — ясен знак, че котката е много развълнувана.

— Не, естествено, че не — смути се Юлиан.

Но си отдъхна, когато клетката с лъва отмина по един от коридорите.

Насреща им се зададе жилав мъж, понесъл на рамо вила за животинска тор. Той мина покрай тримата приятели, но внезапно спря и бавно се обърна.

— Да не сте загубили нещо тук? — попита тихо той.

Леон и Ким се спогледаха безпомощно, но Юлиан реагира светкавично.

— Аве! Нови сме в този град и търсим работа — рече той.

— Вие!? — Мъжът ги огледа с пренебрежение. Кожата му беше светла, косите — гъсти и къдрави. — Че за какво пък ставате, вие?

— Вършим всякаква работа — занарежда бързо Юлиан. — Силни сме, благонадеждни, бързи, послушни, умни и изобщо…

— Добре, добре — прекъсна го мъжът. — Говориш като търговец на роби, който хвали стоката си. Умът ви не ме интересува. Трябват ми само мускулите ви. Можете да помагате при чистенето на клетките.

— Няма проблеми!

Мъжът се подпря на вилата си.

— А къде са родителите ви? — попита внезапно той.

— Родителите ни? О, ами те… те… няма ги — заекна Юлиан.

— Няма ли ги?

— Да, всъщност те са… мъртви. Доста мъртви, по-точно.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Но какво от това, важното е да работите добре. Вместо заплащане ще получавате храна. Някой път може и да ми остане някой сестерций за вас. Освен това може да спите до оборите.

— Страхотно.

— О, да, така е — кимна мъжът. — Не всеки в Рим има покрив над главата си. Аз впрочем се казвам Андроник, тракиец^[13] съм и отговарям за дивите животни в амфитеатъра. Лъвове, тигри, крокодили и мечки. А сега ми кажете имената си.

Децата се представиха.

— Хм — почуди се Андроник. — Юлиан и Леон добре — но Ким? Велики Зевсе^[14], за пръв път чувам такова смешно име! Както и да е. Хайде! А сега елате с мен!

Андроник ги поведе по дълъг коридор, който се спускаше под Колизея. Нови изненади очакваха приятелите там — под амфитеатъра сякаш имаше друг свят. Многобройни проходи, рампи, скрипци, складове и клетки, от които долиташе рев на диви животни. Освен това вонеше задушаващо от урината на хищните котки.

— Животните са гладни — обясни Андроник. — Те винаги са гладни.

— Мога да помагам при храненето — предложи Ким.

— Не — поклати глава Андроник. — Те трябва да са гладни заради боя на арената. Храним ги само колкото да не умрат от глад. Но скоро ги очаква празнично угощение.

— Угощение?

— Да, това, което римляните наричат „игри“ — рече презрително Андроник. — Венациите^[15], тези ужасни ловни хайки, при които колят хора и животни. Римляните са брутални и жестоки. — Тракиецът спря пред един празен обор. — Най-лош от всички е Марк. Той обича игрите. Освен това е едил^[16] и отговаря за откриването им. Императорът не му дава дъх да си поеме, защото тези игри трябва да бъдат изключително зрелище. Марк, разбира се, тормози нас, тормози ни така, както само той може. Не вярвам да има работник в целия амфитеатър, който да не го мрази от все сърце. — Андроник посочи обора. — Стига толкова приказки. Почистете този обор. Вили и количка има там в ъгъла. Като свършите, кажете ми. Ще ме откриете при лъвовете. Тъкмо пристигна нова стока. Тогава ще ви покажа къде да изхвърлите боклука. На работа!

И Андроник тръгна да си върви.

— Може ли един въпрос — попита Леон.

Тракиецът обърна към него мрачното си лице с тънки, здраво стиснати устни. Леон не можеше да си представи, че тази уста някога се усмихва.

— Казвай — студено отвърна Андроник.

— Защо работиш тук, щом мразиш игрите? — попита Леон и сам се учуди на смелостта си.

На челото на Андроник се появи гневна бръчка. За момент изглеждаше така, сякаш ще нагруби момчето, но бързо се овладя.

— Не намерих друга работа — отговори ядовито мъжът. — По улиците на Рим има хиляди, които живеят в страхотна немотия и дори биха се съгласили да се бият на арената за това място. Аз съм обикновен човек и трябва да живея от нещо. Игрите ме хранят.

— Разбирам — измърмори Леон. — А какво толкова специално ще има на тези игри?

Лицето на Андроник помрачня още повече.

— Специално ли? Ще има повече мъртви и ранени от обичайното. Но този път не само на арената.

Нещо в гласа му накара приятелите да потръпнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Някакъв тайнствен стрелец изнудва едила Марк, проклетия кожодер — сниши глас Андроник, а зелените му очи внезапно заблестяха. — Нарекъл се е Отмъстителя. Той, изглежда, мрази Марк или поне игрите. Никой досега не е виждал Отмъстителя. Казват, че два пъти е стрелял срещу Марк. Но май изобщо не иска да го убие, а само да спре игрите. Всеки път на червената му стрела има закрепено послание — заплаха, че игрите ще завършат с бунтове и насилие, в името на Арес^[17]!

— Но нали игрите винаги са придружени с насилие — осмели се да възрази Юлиан.

Андроник сви ръце в юмруци. Гласът му стана леденостуден, а думите му изплющяха в подземието като камшик.

— О, да, винаги. Обаче този път кръв щяла да се лее не само на арената, но и по трибуните!

С тези думи тракиецът се обърна рязко и изчезна в един от тъмните коридори.