Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (2)

Спорът

Двама мъже са впили очи един в друг, обикалят в кръг и се дебнат. Всеки се надява другият пръв да сгреши, надява се на миг невнимание или пролука в защитата. Всеки от тях чака тази единствена смъртоносна грешка. Пот се лее от лицата на гладиаторите^[1]. На арената^[2] е нетърпимо горещо. Хиляди зрители са изпълнили трибуните на Колизея до пръсване. Те крещят, ръкомахат и насърчават с викове бойците или ги освиркват — зависи на кого са заложили^[3].

Единият гладиатор, рециарият^[4], размахва мрежа в лявата си ръка, а в дясната стиска тежък железен тризъбец. Леко приведен напред, с напрегнати мускули, той не изпуска от очи противника. Другият гладиатор — мирмилон^[5], държи меч и се пази с щит. Очаква напрегнат атаката на противника. Рециарият прави крачка напред и имитира атака с мрежата. Мирмилонът вдига щита, за да отбие атаката, и за момент открива гърдите си. В този миг го пробожда тризъбецът, хвърлен със светкавична бързина от противника. Мечът се изплъзва от ръката на мирмилона. Той се свлича в прахта на арената. Победителят вдига юмруци над главата си и приема овациите на публиката.

Чу се музика, върху огромния екран тръгнаха финалните надписи. Лампите в киното бавно светнаха. Ким, Леон и Юлиан се надигнаха от креслата.

— Главният герой отново победи — поклати глава Ким, докато излизаха.

— Естествено, ти какво очакваш? — Леон се опитваше да събере последните пуканки от дъното на пакета. — На мен все пак филмът ми хареса.

— И на мен — призна си Ким. — Но изобщо не мога да си представя, че десетки хиляди души са се забавлявали, като са гледали тази касапница.

Вече бяха излезли от киното и вървяха в меката лятна вечер през малкия площад, заобиколен от старинните къщи, на хубавия им роден град Зибентан.

— Десетки хиляди? Мисля, че преувеличаваш — намеси се пак Леон.

На него му се хапваше нещо сладко, нещо по-специално, например от сладоледената сладкарница, която беше на няколко крачки от тях. Имаше още три евро от джобните за седмицата, а във „Венеция“ сладоледът с ядки беше фантастичен.

— Въобще не преувеличавам. Не чу ли какво каза Тебелман днес в часа по история. Да не би да си спал? — приятелски се заяде Ким.

— Аз ли?

Леон беше хванат на тясно. Възможно беше и да не е внимавал в часа по история, макар че древният Рим е твърде интересна тема. Миналата вечер до късно чете книга за последното футболно първенство. Беше почти полунощ, когато изгаси нощната лампа и се унесе в сънища за футбол. Леон хвърли умолителен поглед към Юлиан.

— Ким е права. Лудѝте^[6] винаги са били голямо събитие — кимна Юлиан и очите му проблеснаха. — Никой не би искал да изпусне зрелището…

Луничавото лице на Леон излъчваше изумление.

— Лудите ли?

Ким го потупа по рамото през смях:

— Добре си поспал днес. Лудѝ означава игри — игрите на арената.

Леон се изчерви от притеснение и реши да смени темата:

— Какво ще кажете за по един сладолед?

 

 

Във „Венеция“ пак заговориха за гладиаторските битки.

— Колизеят бил най-големият амфитеатър в древния свят, доколкото знам — разказваше Юлиан, като загребваше от стъклената чаша с лимонов и ягодов сладолед. — Побирал е над 50 000 души!

Внезапно по лицето на Леон пробягна усмивка.

— Гладиаторите са били истински герои. Хиляди хора са ги аплодирали.

— Герои ли? Какво говориш! — възмути се Ким. — Филмът те е заслепил. Та това са били роби, които жестоко се избивали един друг пред очите на хората…

— Не вярвам — възрази Леон. — Във филма имаше и професионалисти. Мъже, които доброволно са отивали да се бият и са ставали звезди.

Ким се почука по челото.

— О, да, във филма! Но само там.

Леон упорито поклати глава.

— Ти откъде знаеш? Да не би да го пише в учебника по история? Щеше да ми направи впечатление!

— Прекратете този глупав спор — намеси се Юлиан. — Нали имаме най-добрата библиотека в света? Можем просто да проверим!

Леон хвърли поглед към часовника си.

— Аз съм съгласен. Имам още два часа свободно време.

И Ким нямаше нищо против.

— Трябва само да изтичам до вкъщи да взема Кия. Майка ми и баща ми ще излизат тази вечер, а тя не обича да стои сама, както и двамата добре знаете.

 

 

Половин час по-късно Юлиан завъртя ключа в бравата на манастирската библиотека, строена през далечната 780 г. Вратата се отвори със скърцане, пустите зали тънеха в мрак. В този час градската библиотека на Зибентан отдавна е затворена. Сега тя принадлежеше единствено на тримата приятели.

Промъкнаха се по скърцащите дървени подове. Кия вървеше грациозно пред тях с широко отворени очи и високо вдигната опашка. Всяка фибра на гъвкавото й тяло излъчваше напрежение, а може би и предчувствие за приключение. Приятелите минаха покрай хиляди томове, в които се пазеше знанието и историята на този свят.

Най-сетне стигнаха залата, посветена на древността. Избраха от рафтовете няколко книги за Рим и се разположиха около голямата маса.

— Хей, погледнете тук! — извика след малко Юлиан и посочи снимката на мраморен бюст в един дебел том. — Това е император Тит^[7]. Той е открил Колизея през 80 г. А сега идва най-забележителното: празниците продължили 100 дни и входът бил безплатен! Невероятно! Цели 100 дни!

— Вижте какво открих — обади се Леон. — Прав съм бил! Гладиаторите се подготвяли за схватките в две казарми. Треньорите били опитни бойци, които печелели много пари. Значи все пак е имало професионалисти! Ей, тези мъже са били истински бойни машини!

— Ти да не би да искаш да се пробваш като гладиатор? — присмя му се Ким. — Нали на латински Леон означава лъв? Чудесно ти подхожда! Лео Непобедимият, героят на масите, любимецът на боговете!

— Аве, цезар^[8], моритури те салутант! — добави Юлиан и се престори, че прави дълбок поклон.

— Какво!?

— Ами, това означава: Привет, императоре, отиващите на смърт те поздравяват! Поне така пише тук. С тези думи гладиаторите поздравявали императора. После игрите започвали.

Леон изгледа приятелите си и поклати глава.

— Не е смешно. Животът на гладиатор давал шанс да станеш прочут.

Ким се втренчи в приятелите и рече тихо:

— Защо всъщност не проверим как стоят нещата в действителност?

Юлиан разбра веднага. Лицето му пламна от вълнение.

— Може би наистина е време за ново посещение в Темпус? Какво ще кажете?

— О, да! Искам да присъствам на откриването на Колизея. Та това е историческо събитие! Не бива да го изпускаме — въодушеви се Леон.

— Със сигурност ще научим доста неща — допълни Ким. — Следващата седмица ни предстои контролно върху Древен Рим. Няма да се изненадам, ако Тебелман ни даде тема за игрите.

— Тогава какво чакаме още? — нетърпеливо додаде Юлиан.

Приятелите изтичаха през пустите зали към витата стълба, която водеше към горния етаж. И в тази зала покрай стените също бяха подредени книжни лавици. Но нашите детективи се интересуваха от един точно определен шкаф в дъното на помещението. Те го отместиха дружно по скрити в пода релси. Пред тях се появи украсената със звезди, слънца, лунни сърпове, маски и мъртвешки глави врата към стаята на времето. Децата се поколебаха за миг. Никой от тях не смееше да направи първата крачка. Внезапно Кия скочи и увисна на дръжката на вратата, която се отвори тежко.

Темпус плуваше в синкава мъгла. Под краката на приятелите подът му пулсираше в ритъма на времето. Виждаха се безброй врати, над които бяха изписани години. Нашите детективи търсеха вратата с надпис 80 г.

Юлиан пръв я откри. Спогледаха се за последен път и Ким взе котката в ръце. Бяха готови. Юлиан отвори вратата и приятелите се хванаха за ръце. Концентрираха се с всички сили върху Рим. Само така Темпус можеше да ги отведе на точното място.

После пропаднаха в черната бездна на времето.