Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (16)

Очи в очи

Клоака Максима^[1] беше осветена от безброй маслени лампи. От сводестия таван капеше вода. Плъхове пробягваха по тясното мостче край канала.

— Но тук вони ужасно — изпъшка Ким.

— Дишай само през уста — посъветва я Леон.

— А ти какво мислиш, че правя през цялото време? — сряза го Ким.

Юлиан махна на приятелите си да дойдат при него.

— Отново кърваво петно. А там още едно! Отмъстителят е бягал в тази посока.

Приятелите последваха кървавата следа и съвсем скоро видяха един мъж, който куцукаше по мостчето.

— Това е той! — прошепна Ким. — Отмъстителя!

Юлиан различи лъка в ръката на мъжа.

— Въоръжен е, не бива да се приближаваме до него — напомни той.

Приятелите последваха мъжа от сигурно разстояние. Отмъстителят вървеше все по-бавно. Спираше често и се подпираше на лъка си. После внезапно рухна на мостчето и остана да лежи неподвижно.

— А сега какво? — прошепна Юлиан.

— Да се приближим внимателно — предложи Ким.

— Много е опасно — поклати глава Юлиан. — Ти какво ще кажеш, Леон.

— Да отидем при него и да му отнемем лъка. След това няма да може да ни направи нищо — предложи Леон. — Той е тежко ранен.

Юлиан изпъшка:

— Вие сте луди! Но щом мнозинството е решило…

Приятелите се промъкнаха бавно до Отмъстителя. Беше висок мъж с добре поддържана брада и остър профил. Лежеше по гръб, затворил очи. Изглеждаше като заспал. Простата туника под наметалото му беше вдигната и откриваше зееща рана на бедрото, от която бликаше кръв.

Леон грабна лъка и го хвърли в канала. Тогава обаче видя, че Отмъстителя носи на колана си меч. Капки пот избиха по челото му. Дали да изтегли оръжието от ножницата? Той се наведе много предпазливо над мъжа и протегна ръка към дръжката на меча. В тази секунда Отмъстителя отвори очи. Леон отстъпи назад с вик.

— Кои… кои сте вие? — проговори с мъка мъжът. Надигна се и изтегли меча.

— Трима малки работници от амфитеатъра и една котка — отвърна смело Ким. — А ти си Папиниан, тайнственият Отмъстител!

— Папиниан? — въпреки болката, която очевидно изпитваше, мъжът се усмихна. — О, не, не съм Папиниан!

— Естествено, че ти си Отмъстителя!

Мъжът опита да се изправи, но не успя. От гърдите му се изтръгна стенание.

— Бягството ми май приключи — рече той някак уморено. Сетне върна меча в ножницата. — Много войници ме преследваха, а накрая паднах в ръцете на три деца и една котка. Какво ли не бях предвидил, но не и това, кълна се в Марс!

— Ти си Отмъстителя! — повториха още веднъж децата.

— Добре, де… — призна мъжът. — Но не съм Папиниан.

Нашите детективи си размениха объркани погледи.

— Аз съм Аврелий — наведе глава мъжът.

— Аврелий? Но той е мъртъв!

— Не съм, но скоро ще бъда, ако не спра кървенето — рече уморено Аврелий.

— Казаха ни, че си загинал на арената — не вярваше Юлиан.

— Само така изглеждаше — обясни Аврелий. — Такъв беше и планът ми! Но… — той млъкна посред изречението. Тялото му се отпусна, лицето му стана мъртвешки бледо. — Кървенето… — прошепна той.

— Дай ми меча си — рече решително Ким.

Приятелите й не повярваха на очите си, когато Аврелий се подчини. Ким отряза с меча парче от наметалото на Аврелий и направи стягаща превръзка на раната.

— Ето така — рече тя доволно. — Така е по-добре.

— Но защо, защо ми помагате? — изгледа ги Аврелий. — И как изобщо ме открихте?

— Ще ти кажем, ако ти ни разкажеш твоята история! — настоя Юлиан.

— А после ще ме предадете на войниците, нали?

Приятелите се спогледаха. Това не беше лесно решение. В този момент Кия направи няколко крачки към ранения мъж и го подуши. Аврелий бавно протегна ръка към главата на хубавото животно, но не го докосна. Котката бутна с муцунка ръката му. Сега Аврелий започна да я гали, едновременно предпазливо и нежно.

Ким се покашля.

— Не — обеща тя. — Няма да те предадем!

— Точно така — присъедини се към нея Леон. — Защото Марк ти е сторил голямо зло. Искал е да те унищожи, за да се добере до твоя пост.

Аврелий вдигна вежди от изненада.

— Нима знаете това?

Сега нашите трима детективи разказаха за своето разследване.

— Сигурно ще се зарадваш, че Марк загуби поста си. Императорът го уволни след последното ти нападение! — завърши Леон.

— Наистина ли? Това е хубава вест! — каза Аврелий и лицето му отново се изпълни с живот. — Това беше целта ми: исках да унищожа този мръсник! Големите игри трябваше да бъдат краят му… Както и стана, за щастие! Благодаря ти, Юпитер! Освен това исках да направя нещо срещу тази варварщина на арената. Исках да спра игрите, за да не загиват и други хора само за удоволствието на няколко десетки хиляди зрители по трибуните. Това кръвопролитие трябва да спре. Затова избрах кървавочервената стрела. Ние, римляните, всъщност сме цивилизован народ, но в амфитеатъра ставаме като варварите!

Юлиан сбърчи чело.

— Игрите сигурно ще продължат. Ти не можеш да ги спреш. Никой не може да направи това.

Аврелий се взря мрачно в малкото пламъче, танцуващо в една маслена лампа.

— Е, аз поне опитах! — прошепна той.

За минута в Клоака Максима се възцари тишина, прекъсвана само от шуртенето на канала.

Ким наруши мълчанието.

— А какъв е бил твоят план тогава на арената? Как стана така, че всички те мислят за мъртъв?

Усмивка разведри лицето на Аврелий.

— Марк ми беше отнел почти всичко. Професията, доброто име, свободата. Но той не можа да ми отнеме приятелите, поне не всички. Въпреки всичко имаше още няколко човека, които държаха на мен. Един от тях беше гладиаторът Андроник, с когото се запознах в казармата. Той…

— Андроник? Тракиецът?

— Точно той! — потвърди Аврелий. — Народът го обичаше, беше благословен от боговете боец. За награда му позволиха да напусне арената жив и получи работа в амфитеатъра. Но преди това и аз се бих веднъж с него. Пред десетки хиляди зрители, които искаха да видят нашата кръв. Но схватката беше уговорена. Андроник ми помогна да се измъкна от арената. Той привидно ме повали и уби. Изнесоха ме и ме хвърлиха в една кола заедно с другите мъртъвци. През нощта ни откараха до един масов гроб, в който хвърляха труповете. Скочих от колата и избягах. Андроник се погрижи моето семейство да получи пепелта ми. Естествено, никой не забеляза, че в урната има само малко пепел от печката му.

— Къде се скри?

— О, в град като Рим това не е проблем. Наех под фалшиво име стая в една инсула, преживявах от случайна работа. Чаках празненствата за откриването, за да осъществя следващата стъпка от плана си. Не беше трудно да се промъкна в амфитеатъра. Стотици работници и помощници влизат и излизат непрекъснато там. Скрих стрелите и лъка под наметалото. После се промъкнах до един от подстъпите към арената и изстрелях стрелите. А как успявах да се измъкна от амфитеатъра, вие самите го открихте…

— А пък аз известно време подозирах дори, че самият Марк стои зад нападенията — поклати глава Ким. — Марк и някои от неговите влиятелни приятели ненавиждат императора и имат интерес да провалят игрите, за да навредят на престижа на императора.

— О, не, Марк е твърде страхлив за такива неща — засмя се Аврелий и отново опита да се изправи.

Леон и Юлиан го подхванаха под мишниците и след малко тайнственият Отмъстител застана пред тях. Леко се олюляваше.

— Малко по-нататък една стълба води до барака с инструменти — обясни той. — По нея напускам тази воняща дупка. Този път завинаги, кълна се в Юпитер. Ще отида при семейството си в Тускания, защото планът ми за отмъщение е изпълнен успешно. Марк е унищожен — Аврелий изгледа приятелите един след друг в очите.

— А сега ще вървя. Ако искате да повикате легионерите^[2], няма да мога да ви спра. Това е ваше решение. Благодаря за превръзката. Нека боговете бъдат с вас.

С тези думи Отмъстителя се обърна и закуца по мостчето към дълбините на Клоака Максима.

— Ние вече взехме решението — рече тихо Юлиан. — Желаем ти щастие, Аврелий!

Приятелите изчакаха, докато фигурата на Отмъстителя изчезна в мрака.

— Искате ли да дишаме още тази ужасна воня? — попита Ким.

— В никакъв случай — отвърна Леон.

— И аз не искам — потвърди Юлиан. — Ако питате мен, време е да се връщаме в Зибентан. Случаят е решен и вече знаем достатъчно за контролното по история на Рим. Освен това се намираме съвсем близо до мястото, където ни изхвърли Темпус в началото на нашето пътуване. Аврелий спомена стълба, която води до склад за инструменти!

— Излиза, че онази сянка, която забелязахме при пристигането си, е бил самият Аврелий — сети се Леон и се усмихна на себе си.

— М-да, само ако знаехме тогава — засмя се Ким. — А сега да вървим, момчета, не издържам повече тук!

Момичето грабна Кия и затича напред.

 

 

Седмица по-късно приятелите седяха на слънце пред сладкарница „Венеция“. Ким, Леон и Юлиан имаха пред себе си по една огромна чаша сладолед, а Кия ближеше мляко от купичка. Приятелите наблюдаваха ленивия ход на живота в тяхното тихо градче. Колко спокоен и романтичен изглеждаше Зибентан, сравнен с пренаселената метрополия^[3] Рим.

— Заслужих си петте топки сладолед — заяви Леон, докато пъхаше в устата си лъжица лешников сладолед.

— О, да, всички си ги заслужихме — добави Ким. — Тебелман ни писа шестици, без да се замисли за миг! И как само се чудеше откъде сме научили толкова неща за Рим.

— Само да знаеше — подсмихна се Леон с пълна уста.

Юлиан протегна крака под масата.

— Е, да, но той никога няма да научи нашата малка тайна.

— О, не, тя е само за нас! — кимна доволно Леон.

Ким перна приятелски Леон по рамото.

— Още ли искаш да станеш гладиатор?

— Аз?

— Да, ти — потвърди Ким. — В началото мечтаеше за кариерата на гладиатор.

Леон пипна бицепсите си.

— Ами да, не съм ли роден за такова нещо?

Ким и Юлиан завъртяха очи и се разсмяха. Сега и Леон се усмихна.

— Това беше само малка шега — рече той и махна с ръка. — Не, след това пътуване занаятът на гладиатора вече не е в списъка ми с любими професии.

— Тогава какво? — полюбопитства Юлиан.

Леон мушна лъжицата си дълбоко в чашата.

— Може би продавач на сладолед в древен Рим. Така бих имал доста по-добри перспективи от всеки гладиатор!