Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (15)

Като потънал вдън земя

Сбогуването на Ким с дома на Марк беше кратко и бурно.

— Напускам — заяви Ким на Регина.

Отговорът беше гръмогласен смях.

— Какво си въобразяваш? Аз съм твоята господарка. Само от моето благоволение зависи дали ще останеш или не.

— О, не, пупа! — твърдо отвърна Ким. — Ще си тръгна, когато ми е удобно!

— Ако продължаваш да се държиш така дръзко, ще извикам стражите! — изкрещя Регина. — Те ще те върнат там, откъдето си дошла и където очевидно ти е мястото, кълна се в Юнона: в калта, в прахта, в мръсотията! И никога повече не ме наричай пупа!

— Не се ядосвай толкова! Скоро ще ти мине — пророкува Ким. После взе Кия в ръце и излезе гордо от стаята.

— Спри веднага!

Но Ким продължи, без да се обръща и успя да напусне къщата безпрепятствено.

Андроник нямаше нищо против Ким да се върне в помещението до оборите. Така приятелите отново бяха заедно.

На следващата сутрин в амфитеатъра настана обичайната суетня. В подземията на Колизея пак се възцари същият неописуем хаос, който позволяваше на Отмъстителя да се добира незабелязано до коридорите, водещи към арената.

По обяд пред Колизея беше сложена богата трапеза за гладиаторите. Бойците можеха да се нахранят добре за последен път на тази цена либера^[1]. Докато те се хранеха, между тях се разхождаха любопитни и си търсеха фаворити за облозите. Гладиаторите се наслаждаваха на храната с изключително спокойствие.

Късно следобед затръбиха тромпетите. Зрителите в изпълнения до последното място Колизей знаеха, че наближава кулминацията на игрите. Юлиан, Ким, Леон и Кия наблюдаваха през една от решетките тържественото влизане на гладиаторите. Невъоръжени, наметнати с пурпурни бойни пелерини, те прекосиха с достойнство арената и спряха, за да изкажат почестите си на император Тит:

— Привет, императоре, отиващите на смърт те поздравяват!

Императорът кимна благосклонно на мъжете. После едилът Марк излезе отпред и откри борбите. Гладиаторите отново напуснаха арената. Останаха само двама. Те получиха оръжията си.

— Рециарий и мирмилон — разпозна снаряжението им Юлиан, който помнеше добре героите от филма.

Мъжете се задебнаха в кръг, докато публиката ги насърчаваше да влязат в схватка. В продължение на две минути не се случи нищо, но после мирмилонът взе решение. Наведе се, грабна шепа пясък и я хвърли в лицето на противника си. Рециарият беше изненадан от атаката. Той отстъпи бързо назад, но очевидно пясъкът беше влязъл в очите му. Мирмилонът нападна светкавично, мечът му проблесна и улучи десния крак на противника. Рециарият падна на земята, докато победителят приемаше овациите на зрителите.

— Мили боже, та това е ужасно — избърбори Юлиан пребледнял. Той погледна приятелите си, които бяха не по-малко ужасени.

— А тези хора ръкопляскат — рече почти беззвучно Ким.

Но схватката не беше свършила. Сега публиката щеше да реши какво ще стане с победения гладиатор.

— Убий го! — скандираше множеството.

Мирмилонът погледна императора. Тит сочеше с палец^[2] надолу и мирмилонът изпълни смъртната присъда. Трупът беше извлечен от арената и хвърлен в каруца. Започна следващата схватка.

— Как може народ, който е построил такива великолепни храмове, да е толкова жесток и нецивилизован? — възкликна Юлиан, потресен от тази бруталност.

— Не гледай — посъветва го Леон. — И аз не гледам.

— Не се притеснявай — изпъшка Юлиан. — Оттук нататък ще държа под око само подстъпите към арената.

— И аз — обади се тихо Ким.

Жестоката касапница на арената продължи, но Юлиан, Ким и Леон не отклоняваха поглед от изходите. Внезапно зад решетката на отсрещния тунел се появи сянка, почти неразличима на тъмния фон.

— Ето там! — извика тихо Леон, който пръв откри мъжа.

Кървавочервената стрела вече летеше към трибуната с императора и се заби в рамото на един служител, седнал най-отпред в ложата. Писъкът на мъжа прокънтя през арената. Ужас парализира всички за няколко секунди, после в амфитеатъра настана страшна суматоха.

Тогава обаче се случи нещо неочаквано: император Тит стана и вдигна ръка. Множеството утихна.

— Аз, Вашият Император, съм непобедим. Няма да се преклоня пред подъл нападател, който стреля от засада, кълна се в Марс. Този град и този амфитеатър трябва да бъдат сигурно място. Един човек е длъжен да се грижи за тази сигурност: Марк. Този човек обаче се провали!

Множеството изрева. После започна да освирква Марк. Тит удостои едила със студен поглед.

— Необходими са ми способни мъже. Лишавам те от поста ти, Марк!

Марк напусна ложата на императора с клюмнала глава. Беше един сломен човек, който в този миг загуби всичко.

— А сега игрите ще продължат! Който напусне мястото си, ще бъде наказан със смърт — извика заплашително императорът.

Народът се подчини безмълвно.

— Да проверим отсреща! — предложи Леон и посочи мястото, където допреди малко стоеше стрелецът. Приятелите хукнаха по коридорите на подземието. Навсякъде се натъкваха на войници, които претърсваха всяко кътче. И този път Отмъстителя сякаш се разтопи във въздуха.

— Към изхода за куриери! — предложи Ким.

Там обаче пътят им беше препречен от двама войници.

— Вие през цялото време ли бяхте тук? — попита ги Юлиан.

— Да, макар че това изобщо не те засяга, хлапе — отвърна единият от тях. — Изчезвайте оттук!

— Това не е възможно, това не е възможно — повтаряше объркан Юлиан. — Този тип сякаш изчезна вдън земя.

— Спрете! — извика внезапно Ким. — Какво каза току-що?

— Ами… аз… — обърка се Юлиан.

— Изчезна вдън земя… Добре, даже много добре! — заяви доволно Ким.

— Моля? — нито Юлиан, нито Леон разбраха какво иска да каже приятелката им.

— Хора, помислете за миг — започна въодушевено Ким. — Канализацията! Там, където се озовахме в началото на нашето приключение! Колизеят със сигурност е свързан с канализацията. И вероятно Папиниан се измъква през някой канал.

Юлиан и Леон гледаха ококорени приятелката си.

— Страхотна идея, Ким — признаха те накрая. — Но как да открием входа към този канал?

Тъкмо когато Ким щеше да предложи да се ориентират с носовете си, Кия припна напред.

— Тя има следа! — сети се Ким и заедно с момчетата се втурна след котката.

Кия ги заведе до отдалечен мрачен проход, в който бяха складирани различни инструменти.

— Някой от вас да има маслена лампа? — попита Леон. — Тук човек не може да види собствената си ръка!

Юлиан изчезна и след малко се появи с лампа. Когато светлината освети прохода, децата отстъпиха назад със сподавени викове. На земята пред тях лежаха двама легионери. Единият беше мъртъв, другият — тежко ранен.

— Най-сетне се появи някой — изрече с мъка раненият. — Открихме Отмъстителя, но той ни повали с меча си. Обаче и аз го улучих в крака. Трябва да е ранен.

— Къде е Отмъстителя?

— Не знам, бях в безсъзнание. Той ме удари по главата — обясни легионерът, докато се надигаше с пъшкане.

В този момент Кия измяука. Беше се навела върху нещо на земята. Опашката й беше изправена като свещ. Ким коленичи до котката.

— Тук има кървава следа! — прошепна Ким със затаен дъх. — Води навътре в тунела!

— Изчакайте, докато извикам подкрепление — нареди легионерът и се заклатушка към главния коридор.

— Как ли не — отвърна Ким, когато войникът се беше отдалечил достатъчно.

— Дали пък да не оставим това на легионерите? — поколеба се Юлиан.

— Глупости! — отвърнаха в един глас Ким и Леон, които вече бяха тръгнали по кървавата следа.

След няколко крачки откриха дупка в земята, от която се надигаше неприятна воня.

— Тук е входът към канализацията! — извика Леон. Той освети дупката. — Има и стълба. Летвите са целите в кръв. Няма съмнение, че Папиниан е слязъл оттук!