Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (13)

Гробището

— От какво толкова се страхува този Флавий? — чудеше се Юлиан, докато се връщаха към Колизея. Междувременно над Рим се беше спуснал здрач. Първите факли осветиха мрачните площади и улици, разпръсквайки светлина и сигурност.

Леон подръпваше нервно ухото си.

— Той май знае нещо, което е тайна… или поне е крайно опасно. Нещо се е случило с този Аврелий. Очевидно не е бил обикновен гладиатор. Трябва да намерим някой, който знае повече за него.

— Наистина ли мислиш, че това ще ни доведе донякъде? — усъмни се Ким. — В края на краищата този Аврелий е мъртъв. Ако искаме да открием Отмъстителя, по-добре да държим под око онези пиянстващи патриции около Марк…

— Естествено — рече бързо Юлиан. — Но историята с Аврелий не ми излиза от ума.

— И на мен — съгласи се с него Леон. — Хей, Кия! Там става нещо!

Котката беше оставила децата и тичаше към една уличка.

— Кия! — извика Леон още веднъж, понеже котката не му обърна никакво внимание.

— Остави я — спря го Ким. — Нали я знаеш, като си науми нещо. Не можеш да отречеш, че има добър нюх и неведнъж ни е помагала. И без това сме в задънена улица.

— Смяташ да тръгнеш след нея?

— Естествено — кимна с глава момичето.

Леон и Юлиан не бяха много сигурни. Котката беше изчезнала в една много мрачна уличка и вече не се виждаше.

Като се изключи форум Романум, на тъмно Рим не беше особено сигурно място. А и тук бяха доста далеко от района с великолепните храмове.

— Къде се бавите? — извика Ким, която вече тичаше след Кия.

Юлиан и Леон я последваха с въздишка.

По улиците не се виждаше жива душа, но от къщите долиташе смях на деца или караници на съпрузи. Кия продължи да припка напред, сякаш имаше съвсем ясна цел.

На Юлиан този развой на нещата хич не му хареса. Би предпочел да се върне по най-бързия начин зад сигурните стени на Колизея. Но не, сега трябва да тича с приятелите си в непрогледния мрак през този бедняшки квартал. Внезапно долови зад себе си шум и се обърна. Успя да види на слабата лунна светлина как една сянка се скри зад ъгъла на близката къща. Юлиан внезапно се обля в пот. Нима ги преследват? Той спря другите и съобщи за откритието си.

— Така ли — отвърна Ким, след като се огледа. — Но там няма никого. Виждаш призраци, Юлиан. Хайде, да вървим!

Хукнаха отново и достигнаха Порта Есквилина^[1], една от градските врати на Рим. Стражите не проявиха прекомерен интерес към нощните скитници и ги пропуснаха, без да задават въпроси.

— За какво ни е притрябвало да излизаме от града? — ядосваше се Юлиан, когато се озоваха на пътя.

Зад гърба им беше римската столица, пред тях — обширните полета.

Кия измяука енергично и се втурна към една стена.

— Да се върнем — настоя Юлиан.

Ким също беше загубила желание да продължава.

— Но нали ти даде идеята да последваме Кия — почуди се Леон.

— Така е, но откъде да зная, че ще ни изведе от града. Освен това сигурно ще си имам големи ядове с Регина, ако не се върна скоро.

— Но нали така и така сме тук — не се предаваше Леон. — Искам да знам какво се крие зад онази стена. Почакайте ме.

С тези думи той ги остави.

Няколко минути по-късно дочуха изсвирването му. Приближиха се неохотно.

— Гробище — прошепна Леон със затаен дъх.

Беше застанал под една арка. Посипан с чакъл път водеше към редица гробници с различна големина.

— А, не! — извика Юлиан. — Не можете да ме накарате да вляза там! Къде изобщо е Кия?

— Млъкни! — помоли го Леон. — Със сигурност не е случайно, че Кия ни доведе тук. Разберете най-сетне: ако Аврелий е мъртъв, може да е погребан тук!

— Е, и какво от това?

— Огледайте тези гробове — нареди Леон. — Върху надгробните камъни има епитафии^[2], които съдържат информация за починалия. Например каква професия е упражнявал. Така може да открием гроба на Аврелий.

— Да, ако наистина е погребан тук — отвърна Юлиан уморено.

— Точно това ще разберем сега — извика Ким, отново я обзе ентусиазъм. Тя дори беше малко ядосана, че едва не се отказа преди малко. — Нека потърсим!

— Добре — съгласи се Леон. — Тогава да се разделим. Аз отивам наляво, Ким надясно, Юлиан направо, нали така?

Приятелите се съгласиха, макар на Юлиан да му личеше, че нощното следотърсачество в гробището не го въодушевява особено.

Леон тръгна наляво и мина покрай колумбариите^[3], стени, в които се съхраняваха урните на по-бедните граждани. Продължи напред в тъмното и стигна до голям надгробен паметник. С труд успя да разчете надписа. Според него мъртвият беше преуспял търговец на риба.

Някакъв шум го накара да настръхне. Стъпки по чакъла. Обърна се бързо. Нито следа от Ким или Юлиан. Но той беше сигурен, че е чул стъпки. Нима Юлиан имаше право преди малко, нима ги следяха? Леон се шмугна зад един паметник и надникна оттам. Ето! Зад едно от дърветата се отдели сянка, направи няколко крачки към Леон, сля се с нощта и изчезна отново. Сърцето на Леон биеше като лудо.

Грешка беше да се разделят! Не и през нощта в това гробище! Поотделно бяха перфектни мишени. На всичко отгоре това е негова откачена идея! Леон напусна скривалището си и изтича към другите. Все едно дали преследвачът го вижда! Все едно дали го чува! Трябва да намери приятелите си по най-бързия начин.

Момчето тичаше задъхано през гробището. Тъкмо когато различи тънката фигура на Юлиан, нещо се стрелна отстрани към него. Леон изкрещя, но разпозна Кия, която му съскаше ядосано.

— Хей, какво ти стана! — попита я Леон.

Наведе се бързо към нея и поиска да я вземе на ръце, но Кия се изплъзна и скочи върху един надгробен камък. Леон се изпоти. Наистина няма време да си играе на криеница с Кия. Тогава забеляза, че Юлиан тича към него. От тъмнината се появи и Ким. Леон въздъхна с облекчение и отиде при котката, която стоеше върху надгробната плоча. Вгледа се внимателно в надписа. За миг сърцето му спря да бие: Кия беше намерила гроба на Аврелий!

— Вижте! — извика Леон на приятелите си. — Но по-бързо, следят ни!

Приятелите припряно разгледаха издълбаните в камъка надписи.

— Не разбирам — рече Ким. — Аврелий е бил не само гладиатор, но и патриций!

— Е, и какво от това? — попита нетърпеливо Юлиан, докато се оглеждаше страхливо в тъмнината. — Хайде най-сетне да се махаме оттук. Не искам да падна в ръцете на типа, който ни следи.

— Добре, да изчезваме — съгласи се и Леон. — Но трябва да разберем как така един патриций е станал гладиатор.

— Всяко нещо с времето си — бързаше Юлиан. — Само по-скоро да се махаме оттук!

Той се обърна с намерение да тръгне към изхода на гробището. Но не можа да направи и крачка. Пред него се изправи едър човек с черно наметало и качулка, спусната ниско над лицето.

Това вече е краят, паникьоса се Юлиан. Това е Отмъстителят! Нарушили сме територията му. Вече сме мъртви.

Човекът стоеше пред него, без да помръдне или да каже нещо.

— Ние… ние не сме сами — заекна Юлиан.

Гласът му прозвуча пискливо. Сега Ким и Леон също се обърнаха. Те неволно се притиснаха един към друг.

— Спокойно — рече мъжът и махна качулката си.

— Флавий! — въздъхна с облекчение Юлиан, който дори се зарадва, че вижда пред себе си кръчмаря. — Защо ни следиш?

— Исках да разбера кои сте и какво сте намислили — рече мрачно Флавий. — Изобщо не повярвах на историята с твоя брат, малката. — Той отметна наметалото и отдолу се показа дръжката на меч.

Приятелите отстъпиха крачка назад. Кия обаче не се изплаши. Опашката й плющеше заплашително във въздуха.

— Три деца, които се правят на безобидни и задават твърде много въпроси! Кой ви изпраща? — попита Флавий с леден глас. Ръката му стисна дръжката на меча. След това той бавно го извади от ножницата.

— Никой! — отговориха бързо приятелите.

После разказаха на кръчмаря всичко, което бяха научили до този момент за тайнствения Отмъстител.

— Добре, вярвам ви — кимна Флавий, когато децата приключиха. — Но Аврелий наистина няма да ви помогне. Той е мъртъв. За жалост, понеже наистина беше добър човек. И аз дори се радвам, че някой се интересува от съдбата му, кълна се в Юпитер!

— Така ли?

— Да, защото Аврелий беше жертва на интрига. Той поне така казваше. А аз му вярвах.

— А защо е бил осъден? — попитаха в един глас тримата приятели.

— Уж бил откраднал нещо — разказа им Флавий. — Но това ми се струва невероятно, защото не му беше необходимо. Той беше от богато семейство. Освен това имаше много успешна кариера преди тази история с кражбата. Беше игра с белязани карти, ако питате мен. Съдията Корнелий произнесе присъдата тогава. — Флавий се изсмя кратко: — Тъкмо юдекс^[4] Корнелий, този жалък пияница!

— А знаеш ли какъв пост е заемал Аврелий, преди да стане гладиатор? — попита Леон.

— Искаш да кажеш, преди да го осъдят на смърт — поправи го Флавий. — Не, нямам представа, какъв пост е заемал. Никога не говореше за това.

— Жалко — поклати глава Леон. — От надгробния надпис също не става ясно. А знаеш ли дали Аврелий има роднини в Рим?

Флавий отново скри лицето си под качулката.

— Не, и за това не знам нищо. Оставете миналото на призраците, деца. Аврелий е мъртъв. Не можете да направите нищо повече за него. Ако продължавате да вдигате шум, ще ви накарат насила да замълчите, бъдете сигурни в това. Онези, които се разправиха с Аврелий, със сигурност още са живи. И да се разберем — не се познаваме с вас! Никога не сме се срещали! Не сте чули и дума от мен! — С тези думи Флавий изчезна в мрака.

— Е, какво ще кажете — да оставим ли историята на призраците? — попита Юлиан.

— В никакъв случай! — извика решително Ким.

— Не! Особено пък сега — рече твърдо Леон. — Вече знам дори къде да продължим разследването — при съдията Корнелий.

— И какво очакваш от него?

Леон отново подръпна развълнувано крайчето на ухото си.

— Хората, които пият много, обичат да бъбрят! Трябва да открием какъв пост е заемал Аврелий и дали роднините му още живеят в града. Защото както и преди, аз съм убеден, че Аврелий има нещо общо с атентатите!

— Но Аврелий е мъртъв!

— Знам! Но може да има някой, който го е обичал! — настояваше Леон.

Ким се удари с ръка по челото.

— Да, това е добра идея, Леон: някой, който е обичал Аврелий и сега отмъщава за смъртта му.