Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (10)

Гладиаторът

На следващата сутрин Ким извади късмет. Регина спа до късно, а Бландиния и Марк нямаха задачи за нея. Известно време помага в кухнята, а Кия остана да се препича на слънце на перваза в стаичката им. Ким използва един момент, когато никой нямаше нужда от нея, измъкна се незабелязано от къщата и изтича до Колизея. Откри приятелите си при скрипеца за повдигане на тежести. Отново се беше счупил и наоколо цареше суматоха. Децата се скриха в един тъмен ъгъл, за да говорят на спокойствие. Ким разказа развълнувано за новото си подозрение.

— Това вече е трепач! — възкликна Леон, когато момичето приключи разказа си.

— Абсолютно — съгласи се Юлиан с него. — Никога не би ми хрумнало. Оттук нататък разследването ще протича в две посоки. Ти, Ким, ще държиш под око Марк. Отваряй си ушите тази вечер на събирането в къщата му. А ние с Леон продължаваме да дебнем Андроник.

— Успяхте ли вече да сравните сандалите му със следите от пясъка при решетката? — попита Ким.

— Не, досега не сме имали удобен случай. Но той ще се появи — обеща Леон.

В същия миг в подземието прокънтя гласът на Андроник.

— Къде са изчезнали отново двамата малки мързеливци, в името на Зевс?

Ким се усмихна.

— Той търси вас, момчета!

Леон и Юлиан въздъхнаха.

Появи се гневният тракиец.

— Какво прави тук това момиче? — попита грубо той. — Или се хващай на работа с тях, или изчезвай!

— Предпочитам второто — озъби му се Ким.

— Дръж си езика зад зъбите! — посъветва я Андроник и се наведе заплашително над нея.

Ким се шмугна край него и изтича към изхода.

— Ще се видим скоро! — извика тя на приятелите си за сбогом.

— Хайде, разтоварете храната от рампата — нареди Андроник.

Момчетата се заловиха мълчаливо за работа. Помъкнаха към клетките огромни парчета месо, заобиколени от рояци мухи.

— И не забравяйте какво ви казах: давайте съвсем малко храна на животните! — нареди мрачният тракиец. — Марк не иска утре да се излежават сити и доволни по арената.

— Утре?

— Да — обясни Андроник. — Днес няма да има игри. Корабите трябва да се поправят. — Той се усмихна едва забележимо. — За това се погрижи Отмъстителя…

Леон и Юлиан размениха многозначителни погледи.

 

 

По обяд щастието най-сетне се усмихна и на нашите детективи. Андроник позволи на всички кратка почивка. Самият той легна пред една от клетките, сложи глава върху бала слама и затвори очи. До него беше хвърлена вила за тор.

— Сега! — прошепна Леон.

— Ами ако се събуди?

— Е, тогава ще имаме проблем. Но ако не опитаме сега, кога?

Юлиан кимна мълком и последва Леон, който се приближи предпазливо към спящия мъж и се наведе над сандалите му.

— Три длани — прошепна Леон.

— И какво смяташ да правиш с тях? — изръмжа в същия миг тракиецът.

Кръвта замръзна в жилите на момчетата.

Андроник скочи на крака. Очите му гневно проблясваха. Той сграбчи Леон за раменете и го разтърси:

— Какво става тук, момче?

— О, мислехме, че спиш… — заекна Леон.

— Спя, само когато съм сам — отвърна сурово мъжът. — Сега обаче настоявам за обяснение: да не би да ви е хрумнало да ме окрадете? Отговори!

— Не, ние само мислехме… значи, гледай сега… — продължи да плете език Леон. — Искахме всъщност…

— Ние мислим, че ти си Отмъстителя — изтърси внезапно Юлиан. Ето, че го беше казал най-сетне.

— Аз? Как ви хрумна това? — изсмя се тракиецът и пусна Леон.

Леон разтри местата, където бяха останали следи от железните пръсти на Андроник, докато Юлиан разказваше за разследването им в амфитеатъра. Той все пак премълча за подозрението срещу Марк.

— Не — рече накрая Андроник, — аз не съм Отмъстителя. Истина е, че не мога да търпя Марк, но не бих стигнал толкова далеч.

Леон отново събра кураж.

— Тогава би могъл да ни дадеш сандала си за малко.

Андроник се втренчи в момчетата. Леон с мъка издържа погледа му.

— За тази дързост би трябвало да те хвърля в клетката на лъва — процеди студено мъжът. Леон неволно отстъпи крачка назад. — Но ми трябваш за работата. Казвам ви още веднъж: не съм Отмъстителя. Има други, които имат много по-сериозни причини да си отмъщават на Марк. А сега ме оставете на мира!

Юлиан и Леон наостриха уши.

— Какво искаш да кажеш?

Но Андроник отново се беше изтегнал на земята.

— Казах да ме оставите на мира! — повтори той и затвори очи. — И ако още веднъж ви забележа близо до моите сандали, ще зарадвам лъвовете с крехка закуска, кълна се в Зевс!

— Няма други — опита се Юлиан да го провокира.

— О, има, моето момче. Половината Рим има причина да е бесен на Марк… но най-вече Аврелий.

— Аврелий?

— Не! Забрави името! — Андроник очевидно съжаляваше, че се е изпуснал. — И ако не си затворите най-сетне устата, ще се разсърдя наистина! — Той потърси с ръка вилата до себе си.

Юлиан и Леон отстъпиха.

— Той е Отмъстителя! — настоя Леон, когато останаха сами. — Иначе щеше да ни остави да измерим сандалите му.

— Да, това го прави подозрителен — съгласи се Юлиан. Внезапно щракна с пръсти. — Знам как ще открием дали Андроник е Отмъстителя!

— Казвай какво си намислил!

— Само почакай! — засмя се Юлиан и задърпа Леон към стълбите.

Те се втурнаха нагоре и се озоваха в партера на Колизея. Там се натъкнаха на стар брадат работник в мръсна туника, който носеше две кофи вода.

— Аве! — поздрави Юлиан. — Можеш ли да ни помогнеш?

— Зависи — вдигна вежди старецът и остави товара си.

— Търсим някой, който може да пише.

Старецът поклати глава.

— О, сбъркали сте адреса.

— Но ти сигурно познаваш някой, който може. Може ли Андроник да пише? — продължи Юлиан.

— Андроник? — старецът се изсмя подигравателно. — Той със сигурност също не може. Никой от хората, които работят в Колизея, не може да пише. Трябва да отидеш при някой от онези префърцунени патриции. — И той плю на земята.

— Какво? Андроник не може да пише? — попита Юлиан с преувеличена изненада. — Винаги съм мислил, че тракийците са образовани.

— О, глупости — махна с ръка старецът. — Те само се правят на умни. Тук всички са еднакви, кълна се в Марс! Всички можем да мъкнем товари, но да пишем? Не! Това тук не ти върши работа. — И старецът отново плю на земята.

Юлиан кимна на Леон и той веднага разбра какво има предвид приятелят му: щом Андроник не може да пише, той в никакъв случай не е авторът на заплашителните писма до Марк!

— Не, никой от работещите в Колизея не може да пише. Щях да знам. Нали съм тук от много, много години — повтори старецът.

Тогава на Юлиан му хрумна нова идея.

— Тогава сигурно си чувал името Аврелий?

Старецът почеса четинестата си брада.

— Аврелий… Аврелий… — промърмори той на себе си. — Да, като че ли имаше един, който се казваше така. Един гладиатор…

— Спомни си! — настоя Юлиан. — Какво знаеш за него?

— Ами… да… помня го съвсем ясно: едър, с широки рамене. — Внезапно по лицето му премина сянка. — Ти всъщност защо питаш?

— Ами защото искаме да станем гладиатори — рече Юлиан. Леон го изгледа ококорено. — Да, а Аврелий бил много добър, казват…

Старецът отново грабна кофите си.

— Така е. Ако си спомням добре, той беше един от най-добрите. И вие наистина искате да станете гладиатори? Луди ли сте! В името на Юпитер! Все едно, че вече сте мъртви.

— Къде да открием Аврелий?

Старецът погледна в далечината над главите им и внезапно се натъжи.

— Не знам точно, но най-вероятно на гробището. Гладиаторите не остаряват. Може пък да е оцелял. Случва се понякога. Тогава е станал треньор в някоя от казармите за гладиатори на Виа Лабикана^[1]. Там се обучават бойци за арената. Прясно месо за игрите, тъй да се каже.

И старецът продължи пътя си.

— Андроник не е Отмъстителя — рече Юлиан, когато отново останаха насаме. — Това е почти сигурно.

— Поне така изглежда. Твоята идея за писането беше добра — похвали го Леон. — Но сега си имаме нов заподозрян: Аврелий.

— Ти го казваш. Ако още е жив, ще трябва да се заемем с него.

— Ами да разпитаме из казармите — предложи Леон. — Може пък там да го познават.