Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (9)

В Града на мъртвите

Ани дотича от пазара, натоварен е две кошници зеленчуци.

— Ето те най-сетне — извика ядосано Рехмир. — Давай всичко тук! Дано не си забравил рожковите^[1].

Той прегледа недоверчиво покупките. Накрая въздъхна облекчено и се втурна с двете кошници към едно от огнищата, като си тананикаше нещо.

Сега Юлиан, Ким и Леон можеха да разкажат на приятеля си за поредното покушение срещу фараонката. Накрая му показаха амулета.

— Виждал ли си друг такъв? — попита Юлиан.

Ани подсвирна възхитено.

— Я виж, но това е много скъпо нещо! Такива амулети се изработват само в Града на мъртвите. Носят ги някои жреци.

— Ани! — изрева някъде отзад Рехмир. — Хайде отново на пазар! Трябва ми пресен мед. Тичай, моето момче, и не смей да мърмориш!

Ани отново се втурна към пазара, проклинайки тихо.

Когато останаха сами, Леон зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Откъде един обикновен войник от стражата би могъл да притежава подобно скъпо украшение?

— Според мен има само едно обяснение — рече Юлиан. — Това е било заплащането му.

— Да, това трябва да е отплатата за убийството на царицата — съгласи се Ким. — Значи и зад този атентатор се крие някой враг на Хатшепсут!

Юлиан кимна.

— И аз мисля така. Може би третият мъж от пивницата? Нали заради него искахме да прескочим още веднъж до некропола. Хайде да открием златаря, който е изработил този необичаен амулет. Би трябвало да помни на кого го е продал!

— Не можем да изчезнем още веднъж и тримата. Ще направи впечатление! — напомни им Леон. — Може някой от нас да се престори на болен или нещо такова.

— Тази задача е за мен — престраши се Ким. — И без това харесвам магазини за бижута.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш сама в Града на мъртвите? — не повярва Юлиан.

— Да, защо не? Не се тревожете за мен.

Под масата към тях се приближи Кия.

— Привет котенце! — зарадваха й се децата.

Кия се остави да я погалят, мъркайки. Но ето че към тях отново приближаваше Рехмир. Той пъшкаше шумно, шкембето му приличаше на огромно духало за пещ.

— Бързо, бързо, деца, помагайте при кълцането. Нашата владетелка промени менюто и иска кълцано месо в бяло вино! — извика притеснен той.

 

 

След като сервираха обяда, в дворцовата кухня се спусна гробна тишина. Дори Рехмир си позволи малка почивка. Скръстил ръце върху корема, той похъркваше на един стол. Рехмир беше щастлив, защото кълцаното беше станало точно по вкуса на господарката на Нил.

Ким се промъкна тихо покрай Рехмир и излезе навън. Хубавата котка със зелените очи я следваше безшумно с кадифените си лапи.

Ким и Кия се прехвърлиха от другата страна на Нил със сал. На дневна светлина некрополът изглеждаше малко по-приветливо, отколкото нощем. Веднага след пристана започваше пазарът. Една до друга бяха наредени маси за продавачите. Покриви от платно пазеха стоката — предимно зеленчуци и риба — от безмилостните лъчи на слънцето. В сянката на едно дърво писар с дъска, четки и палитра предлагаше услугите си.

Ким и Кия се разхождаха безцелно из пазара. Накрая момичето попита един търговец къде може да намери златар. Търговецът махна лениво с ръка към храмовете на мъртвите. Дотам водеше лабиринт от улички между обикновени къщи от глина. След няколко крачки Ким сбърчи нос. Явно беше попаднала сред работилниците на миячите на трупове и балсаматорите.

Е, няма що, мислеше си тя. По-добре да бях останала при рибите в кухнята.

Тя се приближи към една от по-приличните къщи и потропа на вратата. Надяваше се някой да я упъти по-добре от търговеца на пазара.

Отвътре й извикаха да влезе. Ким пристъпи в сумрака на къщата. Кия остана пред вратата и се зае да чисти копринената си козина.

В къщата бръмчаха дузини мухи. Острият мирис едва не задуши момичето. Тя се блъсна в нещо твърдо и различи в мрака голяма вана, пълна с мътна течност. В следващия миг едва не изпищя: във вонящия разтвор плуваше труп.

Това явно беше ваната е натриев карбонат, в която потапяха мъртвите, за да се изсушат преди балсамирането. Ким си припомни какво беше чела в книгите, но от това не й стана по-малко страшно. Повдигаше й се.

— Какво искаш, детето ми? — стресна я мек глас.

Ким вдигна очи. Гласът принадлежеше на нисичък човек с тъжни тъмни очи, който тъкмо влизаше от съседното помещение.

— Да не би някой от твоето семейство да е починал? — попита той с надежда. — Аз съм Пахери и извършвам балсамиране с отлично качество и в пълно съответствие с желанията на клиентите. — Той кимна към ваната с трупа. На етажерката над нея бяха наредени четири канопа^[2] е вътрешностите на мъртвия.

— Не, не — бързо отвърна Ким, едва дишайки от вонята. — Търся златар.

— Улицата на златарите излиза на нашата улица — рече дребният човек. — А ако някой от твоето семейство умре, спомни си Пахери, майстора-балсаматор.

— Непременно — обеща Ким и изтича навън.

Малко по-късно тя откри улицата на златарите, която криволичеше между два реда дюкянчета, наблъскани едно в друго.

Ох, изпъшка тихо Ким. Как ще намери точния човек в тази теснотия.

Погледът й падна на Кия. Внезапно котката се втурна напред, сякаш беше си наумила нещо. Ким тръгна след нея. Кия спря пред една невзрачна барака и седна пред вратата. За момент Ким се поколеба, после обаче събра смелост и прекрачи прага на работилницата заедно с Кия.

Златарят тъкмо изработваше фигурка на скарабей от сребро. Мършавият мъж вдигна поглед от работата си и огледа недоверчиво младата си посетителка.

— Дете и котка — заяви той неприветливо. — Опитът ми подсказва, че няма да направя добра сделка с вас.

— Кой знае — побърза да го прекъсне Ким. — Намерих на сала едно украшение, което бих искала да върна на притежателя му. Ако знаете чие е, ще си поделим възнаграждението.

Ким вече беше извадила амулета и го показваше на златаря. Той явно размишляваше дали да повярва на разказа й. Ким усети, че се облива в пот под пронизителния му поглед. Най-сетне златарят хвърли поглед към амулета.

— Разбира се, че го познавам — рече той малко по-любезно. — Самият аз съм го правил.

Сърцето на Ким се разтуптя бързо.

— Надявах се да е така — зарадва се тя. — Помните ли още името на човека, за когото направихте това прекрасно украшение.

— Настоявам за половината от възнаграждението — рече хладно златарят.

— Уговорено!

Златарят стана и направи няколко крачки из работилницата.

— Хм, за съжаление, мина поне половин година оттогава — измърмори той. — Помня, че беше за един жрец. Но името…

— Моля ви, спомнете си!

Златарят се забави още минута. Ким се боеше да не се пръсне от любопитство. Но сетне той поклати глава.

— Не, съжалявам. Забравил съм името. Остарявам. Но едно си спомням добре: този човек имаше белег на дясната ръка.

Ким потрепери. Белег върху дясната ръка, също като мъжа в пивницата! След като обеща да донесе половината от възнаграждението, ако открие собственика на амулета, тя се сбогува бързо с майстора златар.

Около час по-късно Ким и Кия отново бяха в дворцовата кухня при Юлиан и Леон.

— Разузнаването в некропола действително си заслужаваше — провикна се развълнувано Ким, след като приключи разказа си. — И това отново се дължи на Кия! — Тя прегърна вълшебната котка и я погали.

— Колко глупаво, че златарят не е могъл да си спомни името на купувача — рече разочаровано Юлиан. — Но сега поне знаем кого търсим: жрец с белег на дясната ръка!

— Точно така — съгласи се Леон с него. — Нали Ани разказа, че за някои жреци е непоносимо да търпят жена на фараонския трон.