Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (7)

Нечутото предупреждение

С насълзени очи Ким режеше глава лук. В дворцовата кухня цареше обичайното напрежение. Рехмир подскачаше като огромна гумена топка между хората си и ги подканваше да бързат.

— Фактите говорят в полза на предположението, че Инебни от наранено честолюбие е замислил покушението срещу фараонката. Но въпреки това ние не можем да го обвиним — прошепна Ким на двамата си приятели, които стояха до нея. Леон и Юлиан тъкмо бяха довлекли тежки кошници с лук, целина, ягоди и хляб.

— И аз мисля така — съгласи се Юлиан. — Всъщност не знаем със сигурност дали в стъкленицата, която купи служителят на Инебни, има отрова. Не знаем дори дали е купил стъкленицата по поръчение на Инебни или не.

Леон поклати замислено къдравата си глава и подръпна крайчеца на ухото си.

— Но защо дегустаторът ни каза за пивницата, ако там всичко е наред?

— Може да е дочул някъде нещо — предположи Ким. — Нали знаете: дворцови клюки…

— Хайде деца, не се бавете! — прокънтя гласът на Рехмир. — Трябва да работите по-бързо, деца! Моята печена газела с крехки зеленчуци трябва да се топи върху езика на фараонката! — И той вече беше отминал нататък. Приятелите го чуха да вика от другия край на кухнята: — Ах, Ментмос, новият дегустатор.

Приятелите се обърнаха… и подскочиха от ужас. Това беше слабият мъж, когото вчера бяха видели в пивницата! Тримата размениха многозначителни погледи. После се върнаха към работата си с разтуптени сърца. Леон и Юлиан повлякоха своите кошници и излязоха от кухнята, за да донесат на Ани нови подправки. Ким продължи да реже лук. Мислите препускаха из главата й в пълно безредие. Новият дегустатор беше мъжът, който вчера беше купил отрова! Внезапно тя усети на рамото си една ръка.

— Погледни ме! — нареди сух глас.

Ким се подчини и вдигна очи право към тясното лице на Ментмос. Той я изгледа втренчено и рече подозрително спокойно:

— Струва ми се, че вече сме се срещали.

Устните на Ким трепереха, докато отвръщаше:

— Не, това е невъзможно. Аз съм съвсем отскоро в Тива.

Това беше самата истина.

Ментмос кимна бавно.

— Може и да съм се заблудил… но аз рядко греша. Ще те държа под око! — и той остави Ким. Тръпки полазиха по гърба на момичето.

Малко след това тя успя да се измъкне от кухнята. В двора срещна приятелите си.

— Трябва да предупредим Хатшепсут! — прошепна Ким на момчетата.

— Естествено — отвърна Юлиан. — Ще се заема с това. По-късно, докато обслужваме фараонката и нейните гости.

 

 

За обяда този ден царицата Хатшепсут беше поканила само неколцина избрани люде. В сребърната зала имаше около двадесетина благородници. Залата беше открита към фараонската градина и изкуственото езеро с водни лилии. Всички маси и възглавници в залата бяха украсени с лотосов цвят. Слугите сервираха разхладителни напитки, но владетелката още я нямаше.

Когато децата започнаха да разнасят ястията и да допълват чашите на гостите, върховният вестител плесна два пъти с ръце, пое си дълбоко въздух и оповести пристигането на владетелката.

— Хор, възлюбен на Маат^[1], велика по могъщество, вечно млада, любима на Амон, дъщеря на Амон: Хатшепсут!

Всички се хвърлиха на пода и докоснаха с чело хладните плочи. Сякаш слънцето изгря, когато Хатшепсут влезе в сребърната зала. Златната кобра на главата й надминаваше с блясъка си скъпоценностите, вплетени в косите й. По ръцете и китките й, дори по ремъците на сандалите й блестяха изумруди. Със снизходително движение владетелката позволи на гостите и слугите да се изправят. После зае мястото си. Както обичайно, Кия беше до нея. Нова беше хрътката, която седеше до фараонката с подвита опашка.

Хатшепсут даде знак на музикантите. В сребърната зала прозвучаха нежни звуци и гостите започнаха да се хранят. В този момент Ментмос — кланяйки се неспирно — се приближи към фараонката.

— Хайде, Юлиан, сега трябва да я предупредиш! — прошепна Леон и го побутна.

Юлиан направи неохотно крачка към фараонката. По челото му изби студена пот. Преди малко той беше напълно сигурен, че може да се справи със задачата си, но сега… Големите тъмни очи на Хатшепсут се плъзнаха за миг по незначителния помощник в кухнята. Владетелката на Нил изобщо не забеляза Юлиан. Затова той направи още една крачка към величествената жена и после още една.

— Велики Хор — започна той тихо, докато се кланяше дълбоко. — Моля…

— Как се осмеляваш, ти, робе, да заговаряш божествената царица? Изчезвай! Върви си на мястото в кухнята! — разгневи се Ментмос. Той втренчи пламнали очи в Юлиан и тръгна заплашително към него. Но Юлиан не можеше да се предаде толкова лесно.

— Изслушайте ме! — помоли той фараонката още веднъж.

— Да извикам ли стражите да прогонят натрапника? — попита Ментмос околните. Но никой не му обърна внимание, а най-малко Хатшепсут, която оживено обсъждаше нещо с везира^[2] си.

Юлиан отстъпи разочарован назад. А дегустаторът ехидно се усмихна. После той посегна към чашата с вино, която беше поискала владетелката и отпи глътка. Юлиан, Ким и Леон проследиха сцената като омагьосани. Но и Кия не откъсваше очи от чашата. Козината по гърба й настръхна като бодли на таралеж. Обаче нищо не се случи. Явно в това вино нямаше отрова. Тримата приятели си отдъхнаха. Хатшепсут пое чашата и я приближи към пълните си, боядисани в тъмночервено устни. В този момент Кия скочи към нея. Хатшепсут изпусна уплашена чашата и виното се разля по пода. Царицата укори котката с няколко строги думи. Ушите на Кия бяха обърнати напред, очите й — широко отворени. После тя внезапно се завъртя и побягна. При това грациозно заобиколи малката локва вино.

Съвсем иначе се държеше хрътката. Очевидно привлечена от сладкото ухание, тя подуши локвичката и започна да лочи лакомо, преди един от слугите да успее да я избърше. Внезапно кучето започна да повръща. Тялото му се разтрепери, на муцуната му се появи пяна, предните му крака се превиха и то падна на една страна.

— И все пак виното беше отровно! — провикна се Ким.

Настана суматоха. Ким я използва, за да се добере до хрътката. Кучето потрепери още няколко пъти и издъхна.

— Горкото куче — рече Ким със сълзи в очите.

— Но Хатшепсут е жива! Кия й спаси живота — прошепна Юлиан, който също беше се приближил. — Тази котка наистина е най-верният й телохранител.

Приятелите вдигнаха погледи към фараонката, която стоеше пребледняла и разтреперана от гняв. После звънкият й глас изкънтя в сребърната зала и тутакси всички разговори секнаха.

— Къде е дегустаторът?

Но Ментмос беше изчезнал в суматохата. Хатшепсут веднага нареди да го открият.

Не мина и четвърт час, когато дегустаторът беше довлечен и хвърлен в краката й.

Хатшепсут рече заплашително:

— Който се осмелява да напада любимата на Амон, трябва предварително да се е простил с живота си. Защото аз съм Маат, справедливостта и съдията, който стои над всичко. Аз съм богиня. Дегустаторе, коленичи! Това твой собствен подъл план ли беше? Или зад него се крие някой друг?

Един от стражите блъсна Ментмос отзад и той падна пред владетелката. Но вместо да изрази покорство, Ментмос надигна нагло глава.

— Ти не си богиня! Не си и Маат! — изсъска той с омраза. — Напразно си се окичила с кралската кобра. Не бива жена да стои на фараонския трон!

— Достатъчно, жалки нечестивецо! — прекъсна го Хатшепсут. — Кажи ми сега как пи от отровното вино и оцеля.

Ментмос се подсмихна коварно.

— Опази ме противоотровата, която бях взел преди това.

— Но тя няма да те опази от моето наказание — рече хладно Хатшепсут. — Кой друг участва в заговора? Говори!

Дегустаторът сви юмруци.

— Никога няма да узнаеш това. Но няма да им се изплъзнеш. Те ще те убият!