Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (3)

Гонитбата

Тива беше истински лабиринт от улици, площадчета, тесни проходи между сградите и слепи улички. Къщите на обикновените хора бяха наблъскани една до друга и на височина достигаха до четири етажа. Улицата, по която вървяха приятелите, не беше павирана. Зад тях още отекваше глъчката от пивниците.

После улицата се разшири и се вля в площад. Внезапно се озоваха пред два огромни обелиска^[1], високи по около 25 метра, изрисувани с тайнствени знаци. Зад тях се издигаше пилонът^[2] на внушителен храм, тежък, масивен, строен като за вечността.

Сега Юлиан можеше да демонстрира всичките си познания по история:

— Ей там е наосът^[3].

— Кой? — попитаха Ким и Леон в един глас.

— Най-важната част от храма. Не сте внимавали по история! — въздъхна Юлиан.

— Наистина беше така, но човек не може да запомни всичко — отклони поглед Ким.

— Е, тогава да ти обясня… — започна важно Юлиан — в наоса се намира…

— Добре, добре, Юлиане — спря го Леон. — Ще ни обясниш някой друг път. Мисля, че не е добре да се шляем нощем пред светилището.

Юлиан вдигна рамене със съжаление.

— Както кажеш. Тогава да бързаме към двореца — той хвърли последен поглед към внушителния пилон, после се втурна след приятелите си, които отново се бяха шмугнали в лабиринта от улички.

Макар че беше нощ, Тива не спеше. По улиците непрекъснато притичваха сенки, хора, които очевидно много бързаха.

Юлиан се почуди дали тези нощни силуети са крадци, или по-скоро сами се страхуват от нападение и този страх ускорява крачките им.

— Оттук няма да стигнем доникъде — рече Ким в същия миг.

Юлиан изпъшка. Пак бяха попаднали в задънена улица, а дворецът на фараонката изглеждаше на една ръка разстояние. Колкото повече го приближаваха, толкова по-внушителен се извисяваше градежът. Юлиан се обърна и застина. Чу се съскане, после нещо се метна към него. Той се приведе инстинктивно, а над главата му профуча тъмна сянка.

— Това беше някаква котка — успокои го през смях Леон. — Ама и ти си един бъзльо…

— Млъкнете! Скрийте се! — нареди кратко Ким и дръпна приятелите си зад ъгъла на една къща.

Към тях тичаше човек. В едната си ръка държеше мрежа, а в другата кама. Застанала в подножието на високия зид в края на уличката, котката се готвеше да скочи върху него. Мъжът с камата бе само на няколко метра от нея и тя не го изпускаше от поглед. Ушите й бяха плътно прилепнали към тила, опашката й — спусната ниско. Несъмнено беше много изплашена. Мъжът бавно приближи към животното. Острието на камата проблесна на лунната светлина. В следващия миг той хвърли мрежата. Котката се метна встрани, но твърде късно, оплете се безнадеждно в нея.

— Пипнах ли те най-сетне! — тържествуваше мъжът. Той се приближи внимателно към мятащото се кълбо.

— Иска да убие котката! — прошепна Ким.

Без да се колебае нито миг, тя излезе иззад ъгъла и извика на човека с камата:

— Веднага я остави, чудовище такова!

— Какво те засяга това? Изчезвай оттук! — викна той грубо на момичето. Но изглежда не можеше да реши с кого първо да се заеме — с котката или с Ким.

Ким реши вместо него. Тя се наведе светкавично, загреба шепа пясък и я хвърли право в лицето на мъжа.

— Ще си платиш за това! В името на Озирис^[4] — изрева мъжът и затърка очи.

Ким използва този момент и грабна мрежата с мятащата се котка. Тя държеше улова си с изпъната ръка, далеч от себе си, за да не попадне под острите нокти на животното. После се затича, последвана от приятелите си.

— Почакайте — викна разгневен мъжът и се втурна след тях.

Приятелите тичаха напосоки из лабиринта от улички. Озоваха се на площад с няколко финикови палми, от който тръгваха четири улици.

— Накъде? — попитаха запъхтени в един глас Леон и Юлиан.

— Откъде да знам? — в гласа на Ким се прокрадна отчаяние.

Котката продължаваше да се мята в мрежата. Ким разбра, че е крайно време да освободи животното. Трябваше да се избавят и от преследвача. Но как? Тя хвърли поглед през рамо. Мъжът бързо ги настигаше. Ким прехапа нервно устни. Сега накъде? Тогава внезапно забеляза стълба, подпряна на стената на една къща. Ким веднага се закатери по нея, приятелите й я последваха. На покрива бяха складирани глинени тухли, очевидно собственикът се готвеше да преустрои къщата си. Ким бутна мрежата с котката в ръцете на Юлиан, грабна една от тухлите и я вдигна над главата си.

— Спри на място! — викна гневно на преследвача, който вече беше стигнал в подножието на стълбата.

Мъжът се поколеба, но видя, че и Леон е въоръжен.

— Ей, какво става там? — прозвуча внезапно ядосан глас. От вратата на съседната къща се подаде една жена. — Тихо! Пазете тишина, пияници такива!

Мъжът с камата не й обърна внимание. Погледът му беше насочен към мрежата в ръцете на Юлиан.

— Не чувате ли? — продължи жената от съседната къща. — Изчезвайте оттук и оставете почтените хора да се наспят! Дано по-скоро да дойдат меджеите^[5] и да ви приберат!

При споменаването на отрядите, които се грижеха за реда в нощна Тива, мъжът с камата промени намерението си. Той се завъртя на пети и изчезна в тъмните улички. Тримата приятели се спуснаха от покрива с олекнали сърца.

— Ох, размина ни се на косъм! — изпъшка Ким, докато поемаше мяукащия вързоп от ръцете на Юлиан. Тя заговори успокоително на котката. Сега най-сетне децата успяха да я разгледат на спокойствие.

Беше изключително красива котка с блестяща златисто кафява копринена козина, по-светла на хълбоците. Главата й беше по-скоро тясна, носът плосък, а широко отворените й очи блестяха в смарагдовозелено. Тялото й беше изящно и мускулесто. С неотслабваща енергия котката продължаваше да прави опити да се освободи от мрежата.

— Но защо този човек искаше да убие животното? — зачуди се Юлиан.

Ким вдигна рамене.

— Добър въпрос. Боя се, че не мога да ти отговоря. Нека първо измъкнем котката от мрежата. Помогнете ми, но се пазете от ноктите й!

Не стигнаха далеч. Внезапно чуха зад себе си стъпки. На площада се втурна отряд меджеи, въоръжени с факли и извити мечове. Техният капитан посочи децата и извика:

— Никой да не мърда!

— Май сега вече имаме истински проблем! — прошепна Юлиан.

Капитанът, великан с широки рамене и гладко обръснат череп, се приближи, грабна котката от ръцете на Ким и я огледа на светлината на една факла.

— Наистина, това е Кия, свещената котка на фараонката! — възкликна той. — Благодаря ти, Баст^[6], че я открихме! — Той предаде животното на един от мъжете, обърна се към приятелите и изфуча. — Откраднали сте котката на фараонката! Скъпо ще си платите за това!

— Не, не беше така — възпротиви се Юлиан — Ние само…

— Мълчи! — нареди му капитанът. — Ще ви отведем при божествената Хатшепсут. Нека тя ви съди! — Той се усмихна ехидно: — Макар че не мога да си представя друго наказание за вашето престъпление, освен смърт.