Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (12)

В гробницата

Процесията достигна Нил. Там свещените ладии със статуите на боговете бяха натоварени на големите ладии, които ги чакаха на брега на реката. Най-хубавата от тях, цялата в злато и скъпоценни камъни, беше на Амон. Следвани от лодките на поклонниците, божествата заплуваха величествено нагоре по течението към храмовете в Опет. Процесията с жреците, стражите, акробатите, музикантите, танцьорките и обикновения народ ги следваше по брега.

Юлиан, Ким и Леон не изпускаха от очи високия мъж с белега. Той крачеше по прашния път, мърморейки под носа си молитви.

Беше старец. Кожата му беше сбръчкана, но походката му беше като на млад воин, бодра и гъвкава. Погледът му бе насочен право напред. Несъмнено това е човек, който умееше да постига своето. Никой не говореше с него, но и той не търсеше близост с никого. Вървеше сам сред тълпата.

Тиванците непрекъснато спираха, за да правят жертвоприношения на боговете върху многобройните олтари по пътя на процесията. Когато достигнаха храмовете, ладиите се приближиха към брега. Под барабанен съпровод божествата бяха свалени на сушата. Народът още веднъж имаше възможност да хвърли поглед към тях. Накрая жреците отнесоха статуите на Амон, Хонсу и Мут в храма, където те щяха да останат през следващите 27 дни. Само носилката с Хатшепсут остана пред стените на храма.

— Лошо, жрецът изчезна в храма — ядоса се Ким.

— Да изчакаме, той сигурно отново ще излезе — успокои я Леон.

В този момент прозвучаха барабаните, фараонката се надигна и мигновено се възцари напрегната тишина. Владетелката на Нил плъзна хладния си поглед над притихналата в очакване тълпа. Лека усмивка мина по устните й, когато покани немногословно народа да продължи да чества Амон. След като привърши речта си, Хатшепсут даде знак на музикантите. Избухнаха овации, прозвучаха весели мелодии и гражданите на Тива започнаха празника, който по традиция продължаваше до късно през нощта. Лееха се вино и бира, хората се веселяха и танцуваха. Но достатъчно беше да се вгледаш по-внимателно, за да забележиш напрежението по лицата на телохранителите на Хатшепсут. Те следяха до фараонката да не се приближи някой непознат. Слугите й бяха издигнали подиум с навес. Хатшепсут седеше на златния си трон и приемаше почестите на благородниците. На околните покриви бяха разположени стражи, които наблюдаваха тълпата с лъкове и стрели, готови за стрелба.

Юлиан, Ким и Леон също бяха нащрек. Те си купиха меден хляб и мляко, седнаха на един зид и оттам наблюдаваха входа на храма. Дали старият жрец щеше да се появи? Измина час, без да се случи нищо. Започна да притъмнява.

Погледът на Юлиан се плъзгаше по пилоните на храма. Те бяха толкова внушителни, че той се почувства дребен и незначителен. Не беше ли твърде самонадеяно да си въобразяват, че биха могли да опазят Хатшепсут от заговор за убийство? Юлиан въздъхна. Може би е време да се върнат у дома и да престанат да се вживяват в ролята на съдбата. Може би трябваше също… нещо се прокрадна покрай голите му крака.

— Кия! — зарадва се той. С един скок котката се озова в скута му. — Откъде идваш, котенце?

Кия измяука доволно, когато децата я наобиколиха и започнаха да я галят. Внезапно тялото й се напрегна. Тя скочи от скута на Юлиан и се изгърби заплашително. Очите й бяха насочени към пилоните. Опашката й плющеше развълнувано като камшик. Юлиан пръв разбра какво беше открила Кия.

— Жрецът! Зад обелиска! — едва не се задави той.

— Но откъде Кия знае какво…? — Ким не довърши. Ясно беше, че няма да получи отговор на въпроса си.

Освен това нямаше време за размишления. Не бива да изпускат жреца от очи, той тъкмо се промъкваше зад подиума. Приятелите се спогледаха. Кимнаха си бързо и се прокраднаха незабелязано след него. Никой във веселото множество не забеляза, че свещената котка съпровожда децата.

Жрецът забърза към пристанището на Нил. И тук цареше празнично настроение, но той изобщо не обърна внимание на веселбата. Промъкна се на сала, който беше пълен с хора. В следващия миг водачът даде знак за отплаване. Двама яки мъже започнаха да развързват въжетата, с които салът беше вързан за пристана. Ким, Леон и Юлиан с Кия успяха да скочат на палубата в последния момент. Котката се притисна към Юлиан и заби уплашено нокти в ръцете му. Той й заговори успокоително.

— От тебе никога няма да излезе добър моряк — шепнеше й той в ухото. — Но не се притеснявай, и аз съм същият.

Кия измяука страхливо.

 

 

Малко по-късно салът акостира в Града на мъртвите. Жрецът се промъкна в навалицата на пристана и пое по пътя към Долината на царете. Над долината се издигаше хълм, който тиванците със страхопочитание наричаха Върхът.

Преследването ставаше все по-трудно. Приятелите притичваха от ъгъл на ъгъл, от прикритие на прикритие в непрекъснат страх да не изгубят жреца от поглед. Освен това Ким, Леон и Юлиан не биваше да забравят, че преследваният може да се обърне и да ги види. Пътят непрекъснато се изкачваше. Скоро къщите свършиха и се появиха първите гробници. Те бяха доста отдалечени от Долината на царете и принадлежаха на богати търговци и служители, поръчали още приживе гробовете си в скалните стени.

За да не бъдат разкрити, децата трябваше да дадат още по-голяма преднина на жреца. Пътят водеше по акациева алея и после внезапно рязко зави. Появи се отвесна скална стена и… нищо друго! Жрецът сякаш потъна вдън земя. Приятелите се огледаха безпомощно. Тогава Ким откри между камъните проход с височината на човек.

— Това сигурно е вход към гробница — рече тя. — Там се е вмъкнал дядката, искате ли да се обзаложим?

— Входът е отворен и не е охраняван — отбеляза Леон. — Гробницата очевидно е в строеж, но нали днес всички празнуват.

— Какво е намислил този жрец? — недоумяваше Юлиан.

Ким се усмихна дяволито:

— Ами хайде да разберем.

Юлиан обаче имаше лоши предчувствия:

— Да не би да искаш да влезем вътре?

— Тъкмо това смятам да направим! — заяви енергично Ким. И тръгна към тъмнеещия вход.

— А, не, без мен! — възпротиви се тихо Юлиан.

Но когато видя, че Леон и Кия последваха момичето, промени намерението си. Не искаше да остане сам навън.

В гробницата беше тъмно и студено. Мина известно време, докато очите им свикнат с мрака. По стената на коридора, който водеше към вътрешността на хълма, художниците вече бяха започнали да рисуват образа на Анубис. Богът с глава на куче пазеше входа към царството на мъртвите. Оттам проходът се изкачваше нагоре. След няколко метра децата не виждаха почти нищо. Малко животинче с пъргави крачка се блъсна в голите нозе на Юлиан. Той едва сподави крясъка си. Какво беше това? Мишка? Или скорпион? Всъщност по-добре да не знае.

— Спрете! — зашептя той. — Няма никакъв смисъл да вървим в тази тъмница!

— Глупости! — обади се развълнувано Ким и посочи напред. Сега и Юлиан видя — на няколко метра пред тях затанцува бледо сияние.

Може да е жрецът с маслена лампа, помисли си той. Или пък убиец с маслена лампа! При тази мисъл му призля и стомахът му се сви на топка. Но продължи да върви след приятелите си. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-студено ставаше. Миришеше противно на влага и мухъл. Юлиан потрепери. Потърси около краката си Кия, но не я откри.

След петдесетина метра Ким извика приглушено. В тъмното едва не се блъсна в скалата. Проходът сякаш беше свършил.

— Тук няма нищо. Да се връщаме — обади се отново Юлиан. — Навън вече е тъмно, а до двореца има доста път.

— Не — възрази упорито Ким. — Няма да се предам толкова лесно.

— Аз също — присъедини се към нея Леон. — Жрецът трябва да е някъде тук.

— Струва ми се, че тук има проход — обади се Ким. Тя опипваше внимателно скалите около тях.

Юлиан поклати глава. Не виждаше дори бледа следа от сиянието на маслената лампа, бяха заобиколени от плътен мрак.

Коварна мисъл се прокрадна в главата му: може това тук да е нашата гробница! Обзе го паника, но отново не позволи никой да го забележи, докато опипваше внимателно скалите около себе си. Внезапно стената просто изчезна. Юлиан предположи, че са се озовали в някакво помещение. От книгите за Египет той знаеше, че всяка голяма гробница има стая за приношения и стая за саркофага, в който е положена мумията. Архитектите често планирали и празни стаи, за да заблудят крадците на гробове. Някои гробници дори били изградени като лабиринти, от които няма измъкване…

— Шшшт! — обади се в същия момент Леон. — Чухте ли?

Ким и Юлиан се ослушаха напрегнато. Сега и те дочуха приглушен говор. Жрецът май беше наблизо, но не беше сам!

Приятелите продължиха да напредват стъпка по стъпка в тъмното, излязоха от помещението и се озоваха в друг коридор. Тук светлото сияние пак се появи и сърцето на Юлиан заби още по-бързо. Проходът водеше към друга стая, а гласовете станаха по-силни. Приятелите се скриха зад една издатина на скалата при входа на стаята и се ослушаха. Юлиан усети в краката си меката козина на Кия и приятната топлина на телцето й.

— Видяхте ли как Хатшепсут приемаше поздравите на тълпата? — викаше разгневен мъжки глас. — Сякаш беше равна на Амон! Хатшепсут иска да бъде бог! Но тя е жена! Това е чудовищно!

Надигна се одобрително мърморене.

— Тя държи далеч от трона истинския фараон! Това е престъпление! — продължаваше да фучи мъжът.

Децата надникнаха предпазливо иззад скалното си укритие, жрецът с белега на ръката бе застанал в гробна камера, осветена от множество маслени лампи. Стените й бяха украсени с прекрасни стенописи. Около жреца десетина мъже клатеха одобрително глава, докато го слушаха.

— Да, Хатшепсут трябва да си върви! — провикна се ядовито един от мъжете, обърнат с гръб към децата. Беше наистина много дебел.

Този глас обаче им се стори познат! Приятелите се спогледаха с ококорени очи. И тримата се изпълниха с едно и също ужасно подозрение.

— Наш свещен дълг е да свалим тази жена от трона, от който може да управлява само мъж — продължи жрецът. — Трябва най-сетне да успеем, велики Амон!

— Напълно си прав, Небамун! — провикна се дебелият.

Сега вече няма никакво съмнение: тлъстият готвач Рехмир беше сред заговорниците! Липсваше обаче един друг, когото децата очакваха да видят в групата: служителят на Инебни.

Жрецът Небамун сви юмруци и извика с неистова омраза:

— Тронът принадлежи на Тутмос III. Той е законният наследник. А Хатшепсут трябва да умре!

— Представете си само, ако малкият Тутмос беше владетел на Нил — размечта се не на място един от мъжете. — Щеше да бъде восък в ръцете ни. Щяхме да спечелим огромно влияние. Това би било добре за царството… а и за нашите кесии! — този път смехът му прокънтя в гробницата.

Рехмир също се разсмя и огромният му корем се затресе:

— Така е, но защо се срещаме в гробницата на Небамун — попита той. — Бихме могли да направим плана и в двореца.

— Твоето място ще си остане в кухнята, Рехмир, докато аз се боря за службата на първи върховен жрец на Амон — отряза го жрецът. — Ти обаче ще станеш най-богатият готвач в царството, ако най-сетне успееш да отровиш тази жена.

Рехмир се поклони.

— Естествено, аз знам мястото си, благородни Небамун. Но причината не е в моите отровни ястия. Веднъж ми попречи дегустаторът, втория път проклетата котка.

— Ти се провали — прекъсна го ядосан Небамун. — Също като несръчния стрелец, на когото платих с много скъп амулет. Но утре Хатшепсут ще умре, разчитайте на мен. Тя ще се разхожда с парадния си кораб по Нил, но няма да преживее тази разходка. Ще умре или от готварското изкуство на Рехмир, или от кама. На борда сред гребците ще има няколко убийци. Хатшепсут вече е мъртва! Властта е наша!

— Наша или твоя? — вметна Рехмир сред всеобщите овации.

Небамун погледна свирепо готвача и го блъсна няколко пъти в гърдите:

— Още един такъв въпрос, Рехмир, и ще зарадваме чакалите с изключително богата вечеря — с теб! Докато ти плащам, ще се подчиняваш и ще мълчиш!

Приятелите чуха достатъчно. Направиха си знак за оттегляне, трябваше да се измъкнат съвсем тихо и да предупредят фараонката. Обаче докато се изправяха, коленете на Леон силно изпукаха. Децата се свиха зад скалата и затаиха дъх.

— Какво е това? — разгневено попита Небамун и се взря в посоката на шума.

Малките детективи размениха ужасени погледи. Ами ако ги открият!

— Дойде оттам — обади се един от мъжете и тръгна да провери какво става.

Небамун обаче го спря:

— Ще проверя сам — отсече жрецът недоверчиво.

Детективите се свиха, почти изчезнаха зад скалата, а Юлиан дори стисна очи.

По каменния под на гробницата зашляпаха сандали. Шумът бързо се приближаваше, после се показа едно лице. Небамун се беше надвесил над тях.

— Виж ти, имаме си гости? — провлече жрецът с ехидна усмивка.

Приятелите наскачаха бързо и се втурнаха да бягат. Но жрецът успя да улови Ким с едната си ръка. С другата извади кама и я опря в гърлото на момичето. Ким усети хладния метал по кожата си, острието беше добре наточено. Спря да диша, но все пак камата я поряза. По шията й се стече струйка топла кръв.

— Спрете! — изрева Небамун на двете момчета. — Иначе ще убия момичето!