Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (11)

Ръката с белега

Облаци тамянен дим се носеха из потъналия в дълбока тишина храм. Внимателно, сякаш не искаше да наруши свещения покой на божеството, върховният жрец с обръсната до голо глава счупи глинения печат, който пазеше светилището на Амон. Тънък лъч от късното следобедно слънце блуждаеше из сумрачното помещение. Попадна върху седналата статуя на Амон и масивната фигура от чисто злато внезапно заблестя. Върховният жрец отстъпи благоговейно крачка назад.

— Имен вер ер нехнех — прошепна той. — Амон е велик във вечността.

После той се хвърли на пода, за да отдаде почит на божеството. Амон гледаше замислено в далечината над него със студени очи от злато и блага усмивка, колкото мъдра, толкова и властна. След като прошепна молитвите си, върховният жрец се надигна и започна да облича бога в нови дрехи. Днес, на празника на Опет, той се постара много повече от обикновено. Амон получи най-фините ленени одежди, които излизаха от становете на тъкачите в Египет. Когато беше готов, върховният жрец даде знак на няколко по-нисши жреци. Служителите на бога се плъзнаха безшумно по лъснатите подове, понесли разкошна носилка с форма на ладия. С подобаващо усърдие те преместиха в нея тежката статуя и под тиха команда я вдигнаха на раменете си. Богът беше готов да се покаже на своя народ. Върховният жрец кимна на подчинените си и те бавно излязоха от храма. Върху ръката на жреца, който вървеше най-отпред и отляво, се виждаше особен назъбен белег.

 

 

Хиляди хора бяха обградили пътя, водещ от храмовете в Опет-Исут към Нил. Народът чакаше от часове. Който успя, си извоюва място в района на светилищата, наричан със страхопочитание Опет-Исут, най-избраното от всички места. Тълпата беше неспокойна. Очите на много хора блестяха от вълнение. Само веднъж в годината те имаха възможност да хвърлят поглед към върховния бог Амон и никой не искаше да изпусне този момент. Събитието ставаше още по-забележително, защото щяха да видят и Хатшепсут, Мут и Хонсу. Носеше се шушукане, тихо бърборене, но никой не смееше да надигне глас. Юлиан, Ким и Леон бяха обзети от всеобщото нетърпение. Известно време те търсиха с поглед Ани, но той беше изчезнал в тълпата със семейството си.

Сега приятелите заедно с всички останали гледаха нетърпеливо стража, който стоеше сам и напълно неподвижен пред пилоните на храма на Амон. Най-сетне той излезе от вцепенението си. Вдигна бавно ръка и я протегна към бога на слънцето Ра. В същия миг настана абсолютна тишина. До войника се появи музикант и започна да удря барабан. Отпърво бавно, в такт с пулса на сърцето. После все по-бързо, докато накрая ръцете и палките му се забързаха така, че почти не се виждаха.

Барабанният ритъм секна внезапно. Всички затаиха дъх. Най-сетне настъпваше мигът, който очакваха: вратата към най-свещеното от свещените места се отвори. Зададоха се жреците с носилките на боговете. Най-отпред беше ладията на божествената Хатшепсут. Стаеното напрежение на тълпата избухна в оглушителни овации. Хатшепсут премина покрай поданиците си, съпроводена с вълна от въодушевление. Фараонката приемаше поздравите с едва загатната снизходителна усмивка. Тя носеше двойната корона схемти^[1], жезъла и камшика, а по раменете й се спускаше фино наметало, обсипано със скъпоценни камъни.

— Хубава жена — прошепна възхитен Леон.

— Какво великолепие, какво богатство! — не вярваше на очите си Юлиан.

— Не се заглеждайте по хубавата жена — присмя им се Ким, — а по един жрец с белег на ръката!

— Разбира се, точно това правим — отвърнаха бързо Леон и Юлиан.

Те се промъкнаха още по-напред, за да виждат и жреците. Но по ръцете на тези, които носеха ладията на Хатшепсут, не личеше дори най-малка драскотина. После пред тях преминаха ладиите на божествата Мут и Хонсу. Но и сега не откриха издайническия белег.

Шествието следваха акробати и музиканти с цитри, систруми^[2], барабани и флейти. Млади танцьорки извиваха гъвкави тела под бързите ритми. В края на процесията като кулминация се зададе Амон!

Тълпата се разлюля, приятелите с труд защитаваха хубавите места. Златната статуя приближаваше, по каменните лица на жреците се стичаше пот. Висок едър човек се промъкна напред, като бутна настрана Леон. Протестът на момчето остана нечут. Леон извика на Ким и Юлиан, но те също не го чуха.

— Ама че лош късмет! — помисли си той. Искаше отново да се пребори за старото си място, но нямаше никакъв шанс. Ръцете, гледай ръцете, напомни си той, Ким и Юлиан няма да избягат.

Леон отново насочи поглед към шествието, надничайки иззад гърба на едрия мъж. Сега статуята беше на равнището на очите му. Внезапно момчето застина. Един от жреците, които носеха ладията, имаше белег на дясната си ръка! Леон се втренчи в ръката. Да, няма съмнение: там има белег! А сега какво? Той подръпна нервно ухото си. Трябва да съобщи за откритието на Ким и Юлиан. Леон скочи с цялата си тежест върху крака на грубияна пред него. Нападението му се увенча с успех! Мъжът изрева някакво проклятие и заскача на един крак. Сега Леон успя да се шмугне покрай него и да се добере до приятелите си.

— Видяхте ли? — попита ги той.

— Разбира се, това е нашият човек. Трябва да го проследим! — извика Ким.

Юлиан им направи знак.

— Няма проблем! Погледнете само!

Народът се стичаше по пътя, следвайки шествието зад последната ладия. Юлиан, Ким и Леон се присъединиха към тълпата.

— Не е ли по-добре просто да кажем на стражите? — чудеше се Юлиан, докато вървяха към Нил.

— Не — отвърна Ким. — Нямаме никакво доказателство срещу този жрец! Трябват ни доказателства!

— И аз така мисля — съгласи се Леон. — По-добре да го наблюдаваме. Той сигурно има помощници. Може пък да ни отведе до тях!

— Е, добре — отстъпи на свой ред Юлиан.

Мисълта да следва по петите човек, който не се спира пред нищо, за да убие Хатшепсут, не му допадна. Но решението вече бе взето.