Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (13)

Схватката

Юлиан и Леон се обърнаха. Когато видяха в каква опасност се намира Ким, те веднага се отказаха от бягството. И Кия се върна с тях.

— Бягай — извика й Юлиан, но котката остана с тях.

— Послушни деца — рече присмехулно жрецът, когато момчетата и котката се приближиха към него. Той огледа внимателно животното и нададе изненадан вик.

— Лъжа ли се, или това е отвратителното животинче Кия! Какъв забележителен улов! — И той даде знак на съучастниците си: — Вържете децата!

— С какво? — попитаха те.

— Просто се огледайте — извика Небамун ядосано. — Занаятчиите сигурно са захвърлили нещо, което може да използвате.

В края на краищата Рехмир намери някакво въже и се зае да върже децата. Леон събра ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се моли. Когато Рехмир започна да омотава въжето около китките му, той леко раздалечи длани. Готвачът отиде да връзва Ким, а Леон провери дали трикът му е успешен. Внезапно дъхът му се учести. Беше успял! Когато раздалечеше длани, въжето наистина се отпускаше!

— Как посмяхте да ни подслушвате? — изсъска Рехмир на Ким.

— А ти как смееш да заговорничиш срещу фараонката, тлъст хипопотам такъв? — отвърна му Ким, която нито за миг не загуби присъствие на духа.

— Затвори си голямата уста! — ядоса се готвачът.

— Вие като че ли се познавате — обади се Небамун, който наблюдаваше сцената заинтригуван.

— Да — призна Рехмир. — Тези тримата работят при мен, в кухнята.

— Аха! — изненада се жрецът. — Тогава сигурно ти си насочил децата към нас, Рехмир!

Готвачът заотстъпва назад, докато гърбът му опря в стената на гробницата.

— Н-н-не — заекна той. — Съвсем сигурно е, че не съм аз!

Жрецът се приближи заплашително към него. В ръката му все още проблясваше камата.

— Напълно сигурен ли си, готвачо? Как, в името на Озирис, ще докажеш, че не си бил непредпазлив и че отвън не дебне още някой от дворцовата кухня?

— Аз — запелтечи Рехмир с ококорени от ужас очи, — аз те уверявам!

— Твоите уверения не струват нищо, защото се страхуваш — думите на Небамун екнаха в гробницата като удар с камшик. — Страхуваш се за жалкия си живот. А трябва да се радваш, че го жертваш на олтара на Амон. Ти, безполезно същество, застраши целия ни заговор. Но с теб ще се занимая по-късно. — И жрецът се обърна към децата: — Тези хлапета имат предимство! Какво търсите тук? И преди всичко, кой ви изпрати?

— Никой — отговори твърдо Юлиан. — Никой не ни изпраща. Ние сами те проследихме. Белегът на ръката ти ни доведе тук.

Някъде отзад се чу облекчената въздишка на Рехмир.

— Белегът? — за момент Небамун се обърка. Той потърка брада, сетне добави бързо: — Но това вече е без значение. При всички случаи не можем да си позволим да ви оставим живи. Но не е тук мястото, където да ви премахнем. Някой има ли умно предложение?

— Да — обади се угодливо Рехмир. — Можем да ги хвърлим на крокодилите. Няма да има следи. А крокодилите винаги са гладни.

— Да, по това си приличат с теб — отвърна Небамун с леден глас. — Но предложението ти не е никак лошо.

Когато децата и котката, заобиколени от заговорниците, излязоха от гробницата, слънцето вече залязваше. Мъжете се отклониха от пътя към некропола и поведоха децата по една пътека.

Юлиан се измъчваше от угризения, че бе въвлякъл приятелите си в това пътуване във времето. Изложи ги на огромна опасност. Защо, защо не си мълчах, защо не запазих за себе си тайната на дядо Реджиналд, питаше се той отчаяно. Тя не беше опасна, докато бе тайна. Но ето на, той отвори вратата към забранената стая и сега вече няма връщане. Ким, Леон, Кия и той самият бяха загубени. И единствено той, Юлиан, беше виновен за всичко.

— Съжалявам, че ви забърках в това — рече Юлиан тихо и тъжно.

— Не се измъчвай — поклати глава Ким. — Ние самите поискахме да направим пътуване във времето.

— Да — обади се и Леон, опитваше се да звучи убедително. — Пък и кой знае, може да имаме късмет… — Той правеше опити да си освободи ръцете. Китките му вече бяха ожулени до кръв. Но Леон все пак усещаше, че въжето се разхлабва — милиметър по милиметър. Надяваше се да успее да го свали от ръцете си навреме.

— Затваряйте си устата — изръмжа грубо Небамун, сякаш не бе жрец, а палач.

Юлиан, Леон и Ким вървяха по каменистата пътека с клюмнали глави.

Малко след това пред тях се показа Нил — широка сребриста лента под лунната светлина. Край брега, добре скрити в тръстиката, бяха привързани две дълги лодки. В едната се качиха Небамун, Рехмир и децата, в другата — останалите заговорници. Подлият готвач седна отпред и отблъсна лодката от брега. В средата седеше Леон, зад него Ким и най-отзад Юлиан и Кия. На другия край на лодката Небамун помагаше на Рехмир. Двамата мъже водеха лодката към средата на реката.

Леон продължи да разхлабва въжето, омотано около китките му. Беше много предпазлив, за да не го разкрият, преди да е успял.

Приведе се напред и никой не виждаше какво прави с ръце. Когато лодката достигна средата на реката, във водата се появиха продълговати сенки — първите крокодили. Леон започна да се поти от напрежение, трябваше бързо да се освободи от въжето, няма никакво време! Той отчаяно опъваше, без да мисли за болката, която пълзеше по ръцете му като парализираща отрова.

— Стоп! — извика в същия момент Небамун. — Според мен мястото е добро, нека се сбогуваме с нашите гости. Скачайте!

Леон затвори очи и дръпна с всички сили дясната си ръка — беше свободен!

Понеже децата не помръднаха, жрецът ядосан нареди на готвача:

— Хайде, Рехмир, хвърляй тези приятелчета зад борда.

Дебелият готвач се надигна тромаво. Леон светкавично реагира: той скочи, грабна греблото от ръцете му и го бутна с него през борда. Смаяният Рехмир падна в Нил с шумен плясък. Леон се обърна, стисна греблото като копие и тръгна с него срещу жреца.

— Почакай! — изрева Небамун. Той хвърли своето гребло и пак извади камата. Лодката се разлюля, отклони се от курса си и течението я повлече.

Жрецът вдигна камата и замахна към Леон. Внезапно обаче изкрещя от болка: Кия беше забила зъби в ръката, с която държеше оръжието. Камата падна. Котката се метна към лицето му и остави дълбоки кървави следи. Жрецът се олюля, после и той падна във водата. С един скок Кия се върна в лодката.

— Помощ! Измъкнете ме оттук! — замоли Небамун съучастниците си, които веднага загребаха към него и Рехмир.

Докато екипажът на втората лодка беше зает да спасява двамата съзаклятници, Леон преряза с камата въжетата на Ким и Юлиан.

— Ей, човече, ти си страхотен! Ама че изпълнение! — похвали го Юлиан с треперещ глас. — Ти ни спаси в последната минута!

— Не бързай да се радваш! — прекъсна го Леон. — Те няма да се откажат лесно! — Той заби с всички сили греблото във водата, сякаш изобщо не усещаше болката в ръцете си.

Леон се оказа прав. Съзаклятниците успяха да изтеглят Небамун и Рехмир в лодката, преди гладните крокодили да докопат тлъстата плячка. И отново подгониха децата. Лодката им се приближаваше опасно бързо.

Децата все пак стигнаха брега с минимална преднина. Лодката се заби в тръстиката и тримата скочиха във водата, прецапаха до песъчливия бряг и затичаха към двореца. Кия не се отделяше. Скоро чуха зад себе си гласовете на преследвачите.

— Ще успеем, ще успеем! — окуражаваше Ким приятелите си. — По-бързи сме… ау! — Тя изкрещя и падна. Страшна болка преряза глезена й. Беше си навехнала крака. Ким стисна зъби и понечи да стане, но не успя.

— Продължавайте! — извика тя на Леон и Юлиан. — Ще се скрия някъде тук!

— Глупости! — отвърна Леон. Той направи опит да подхване Ким.

— Ето това вече са глупости — отговори Ким. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще ни забави. Трябва да се спасите, тичайте най-сетне!

— Не — викнаха в един глас Леон и Юлиан. — В никакъв случай няма да те оставим сама.

Ким се огледа. Мъжете приближаваха. Съвсем скоро щяха да ги настигнат.

— Поне един от нас трябва да доведе помощ! — молеше Ким момчетата.

Юлиан и Леон се спогледаха. Леон кимна и Юлиан разбра и затича напред.

Леон, Ким и Кия се шмугнаха бързо в крайпътните храсталаци. Тръните изподраха лицата им, разпокъсаха дрехите им. Децата се свиха едно до друго сред клоните. Гласовете на заговорниците приближаваха.

— Къде изчезнаха тия хлапета? — проклинаше Небамун. — Допреди малко ги виждах.

— Нямам представа — отвърна Рехмир. — Но едва ли са далеч. Сигурно са се скрили някъде тук.

— Ами тогава търсете! Чуваш ли, готвачо, търси, защото ти ни довлече тези неприятности. И се моли на Амон да откриеш по-бързо помощниците си!