Книстер
Лили Чудото в търсене на изгубеното съкровище (4)

Трета глава

Пътешествието продължи много дълго, но накрая стигнаха селото. Носачите сложиха Лили на земята в средата на голям площад. Там веднага се стекоха мъже, жени и деца, които се смееха и говореха високо, като в същото време гледаха момичето с любопитство. Те бяха доста дружелюбни, но Лили не го забелязваше. Тя видя големия казан, която висеше над накладения огън. Нещо вреше вътре и се разнасяше миризма на подправки. Лили се почувства още по-зле. Дали не беше попаднала в ръцете на човекоядци? Само ако знаеше в кое време се беше приземила! Защото отдавна вече нямаше човекоядци, или…

Лили започна да се оглежда с надеждата да намери нещо, което да й подскажеше коя дата беше днес. Къщите бяха кръгли и направени от глина. Нямаха прозорци. Острите покриви бяха от листа. Дори и вратата беше от листо, което висеше като завеса. Пред някои от къщите Лили забеляза хора, които работеха нещо. Може би приготвяха яденето или бяха занаятчии. Тя не можеше да види много добре. Но поне й стана ясно, че не използваха модерни инструменти. Не се виждаше нищо, което го имаше в сегашната цивилизация. Така Лили разбра, че беше попаднала много назад в миналото.

Мъжете, жените и децата бяха облечени в кожи. Някои от тях носеха кърпи от груб, тъкан плат. Възрастните бяха много ниски, не по-високи от Лили и тъмнокожи. Някои имаха нарисувани бели линии около очите и по челата си. Като се взря по-добре, тя забеляза и татуировки, които представляваха чужди символи и знаци. Ако не беше отделила толкова много време на татуировките, тя щеше да забележи, че едно момче на нейната възраст й намигваше много мило. Той имаше амулет на врата, върху който беше изобразен крокодил. Лили все още лежеше вързана на земята. Зууи, папагалът, беше кацнал на краката й и отегчено се пощеше. Лили беше безпомощна. Туземците я бяха обградили в кръг и образуваха един вид стена. Тя не знаеше дали да се чувства застрашена, или в безопасност.

Изведнъж стана много тихо и Лили забеляза, че един стар мъж се приближаваше към нея. Заобикалящите я се отдръпнаха, за да му направят път. Старият вървеше величествено. Той единствен имаше дълго палто от кожи и корона украсена с пера.

— Добре дошло в нашето село, дете с кожа от мляко и брашно! — поздрави той Лили. — Името ми е Тумутакве. Аз съм старейшината.

Лили се учуди за миг, че така добре разбираше какво й говореше мъжът. Може би се дължеше на магията, която я доведе тук.

Изведнъж хората наоколо започнаха отново да говорят един през друг. Едно дете дори се осмели да пипне Лили за крака и да се скрие отново в тълпата. Зууи кълвеше всяка ръка, която се опитваше да докосне момичето, като че ли искаше да я защити. Лили разбра, че хората питаха детето, дали кожата на момичето наистина е от брашно. Лили се опита да прикрие усмивката си, като си придаде сериозен и горд вид.

Едва сега старейшината направи знак на двете момчета, които стояха гордо изпъчени до краката на Лили. Те веднага развързаха краката й. Така поне можеше да се изправи. Понеже краката й бяха изтръпнали, тя започна да подскача от крак на крак. Изведнъж стана много шумно, защото всички започнаха да говорят.

По време на тежкото пътуване Лили си беше наумила, веднага щом има възможност, да се прибере вкъщи. Въпреки че й беше много интересно как щяха да се развият нещата, тя реши този път да остане вярна на намеренията си. Разбира се, че хората щяха да са изумени, как така тя щеше да се понесе из въздуха и да изчезне, но й беше все едно. Един бог знаеше какви опасности имаше тук. Не й се искаше после пак да съжалява за невниманието си. Припряно започна да рови из джоба си, за да намери йо-йото. Но не й се удаваше. Джобът беше много тесен. Реши да пробва за последен път и тогава се случи: короната падна изпод якето й и се търкулна на земята. Лили се вцепени. Но после я грабна и я сложи на главата си. Изведнъж хората замлъкнаха, паднаха на колене и скриха главите под ръцете си. Само старейшината остана прав и погледна Лили много учудено.

— Веднага разбрах, че си много специално дете — каза той със страхопочитание и преряза лианите около ръцете на Лили с един остър камък. — Да не би да идваш от царството, в което крокодилите и хората са се съюзили? Да не би да носиш вести от нашия шаман?

Лили не разбра абсолютно нищо. Но не искаше да каже нещо погрешно и реши да замълчи. Старият мъж не се отказваше и продължи да пита:

— Да не би да те е пратил царят на крокодилите? Да не би да се сърди, че вече не празнуваме празника му и не го почитаме? Дано да ни прости, защото без нашия шаман ние не можем да изпълним ритуалния танц.

Лили все още не разбираше нищо. Какво трябваше да значи това?

— Моля те, прости ни. Синовете ми не знаеха, че носиш корона. Затова ли не говориш с нас? Да не би да ни се сърдиш, че те бяхме вързали? Да заколим ли едно прасе в твоя чест? Моля те, отговори нещо! А може би идваш от царството на тези, които не говорят и на които коремът им изстива? Никой оттам не ни е посещавал досега. В какво сбъркахме?

Сега и старейшината падна на колене пред Лили и започна да я моли за милост към него и народа му. Тя почувства, че сега беше моментът да каже нещо. Беше й много неприятно хората да стоят пред нея на колене. Реши да говори колкото се може по-малко, за да не каже нещо, което не трябваше и по този начин да се изложеше на опасност. Затова само попита:

— Какво е станало с шамана ви?

— Той изчезна, а с него и короната му. Но което е по-лошо: с него загубихме и тайното знание за нашето голямо съкровище. Не можем да намерим пътя до там.

При думите „голямо съкровище“ Лили наостри уши. Междувременно тя беше напипала йо-йото в джоба си, но може би трябваше да рискува и да остане още малко. Кой знае какво можеше да излезе…

Тя прибра йо-йото, защото не й се стори много умно веднага да започне да разпитва за съкровището. Направи замислена физиономия, сякаш искаше да прецени нещата и попита:

— Откога го няма шаманът ви?

Тумутакве повдигна ръка до нивото на пъпа си и отвърна:

— Горе-долу толкова дълго време.

Лили беше очаквала всичко друго, но не и такъв странен отговор. Какво трябваше да значи това? Приблизително един метър време? Това звучеше толкова откачено, все едно някой да кажеше, че нашите къщи са високи два часа и половина. Тя обаче реши да не се издава, че не разбира нищо от странното измерване на времето на тези туземци. Затова каза:

— Сигурни ли сте?

— Да — потвърди старейшината и извика едно момче при себе си.

То беше слабо и носеше амулет с крокодил.

— Това е Бумтакве, синът на Бумтукве, нашия шаман. Когато за последен път ми беше разрешено да го потъркам по носа, той беше все още сукалче.

— Сукалче?

Бумтакве легна на земята и започна да рита с крака, за да придаде повече смисъл на думите на шамана и да премахне съмнението на Лили. Едва сега тя разбра какво искаха да й кажат: с метър височина старейшината определяше времето, за което Бумтакве беше израснал толкова. Не беше глупаво. Тя обаче много се изненада, когато момчето се приближи до нея и потърка носа си в нейния.

— За това да се сближим и да държим крокодилите настрана.

— За това да се сближим и да държим крокодилите настрана — повтори Лили, понеже разбра, че това беше някакъв вид поздрав.

За нейна изненада и другите започнаха да се приближават и да искат да потъркат нос в нейния. За нейно щастие обаче, старейшината ги спря с едно движение и каза:

— Тя носи короната!

Лили я свали за малко и каза кланяйки се:

— За това да се сближим и да държим крокодилите настрана.

Това май много се хареса на хората, защото те започнаха да ръкопляскат въодушевено и да подсвиркват.

— Понеже имаш корона, сигурно знаеш тайните на шамана и ще можеш да разгадаеш заклинанието написано на златната пещера — извика Тумутакве.

— Какво заклинание? — попита Лили и веднага съжали, че беше била толкова несъобразителна и думите се бяха изплъзнали необмислено от устата й.

Но никой не беше забелязал и никой не се беше усъмнил в нея. Бумтакве излезе напред и каза:

— Ние всички знаем заклинанието, което върви заедно с короната. Но никой от нас не може да го разбере и изтълкува. Само ако баща ми, шаманът, не си беше отишъл от нас така неочаквано и толкова рано, преди да може да просвети някого в тайната на заклинанието и короната.

След това той се изкашля и започна да декламира:

„На царя си се довери

и от разума не се води.

От вода течаща се пази

до туй що виждаш близо застани!

Там, където сянка камъка целува,

това, което ми принадлежи нахлува!“

— А, това заклинание ли имате предвид — каза отегчено Лили.

— Знаех си, че ще можеш да го изтълкуваш! — извика въодушевено вождът. — Нека да заколим едно прасе в твоя чест и да празнуваме цяла нощ. Още утре ще тръгнем към златната пещера на царя на Крокодилите. Там са и скъпите дрехи за свещения танц. Той отдавна не е танцуван. С негова помощ ще умилостивим крокодилите. В последно време те отвлякоха много от нашите хора.

— Вие нали знаете къде е златната пещера? — попита Лили.

— Ние знаем само пътя до веселите води — обясни старейшината. — До пещерата ще трябва да отидеш сама, разбира се. Нали трябва да остане в тайна. Или искаш да ни подложиш на изпитание? — Хората наоколо се разсмяха, а вождът допълни. — Ние знаем единствено от разказите на нашия шаман, какво несметно съкровище крие царя на Крокодилите в златната пещера. Но никой от нас не го е виждал. Бумтукве винаги носеше оттам толкова злато, колкото ни беше необходимо.

Лили се учуди, за какво ли можеха да използват златото тук насред джунглата, но реши да не любопитства:

— Колко път има до веселите води?

— Не е далеко — обясни старейшината. — През гората, до мъжа с говорещата кост и пеещата кутия. И оттам все покрай реката, докато се стигне до веселите води.

— Мъж с пееща кутия? — не разбра Лили и Бумтакве й помогна:

— Този мъж е един много могъщ шаман, който има кост, с която говори понякога. Но много силна е магията му с пеещата кутия. Понякога той ни я пуска и на нас да ни попее. В замяна ние му даваме едно голямо парче злато.

— Само парче злато?! — учуди се Лили.

— Но вече нямаме никакво злато — продължи да разказва момчето. — Дадохме го всичкото. За да се сдобием с още, трябва да отидем до златната пещера, а както вече ти казахме, там може да влиза само нашият шаман, а той…

— Добре — прекъсна го Лили. — Колко време ще ни отнеме, за да стигнем до веселите води?

Старият мъж показа с палец и показалец едно малко разстояние от най-много половин сантиметър и отвърна:

— Който може да ходи добре, се нуждае само от толкова.

Лили направи физиономия. От тези хора не можеше да се получи никаква ясна представа за времето. За тях то очевидно нямаше значение. Но за Лили не беше така! За съжаление часовникът й не беше с нея. В досегашните й приключения тя винаги го беше взимала. Той започваше да звъни винаги, когато трябваше да се подготви за магическия скок, за да можеше да се прибере навреме. Сега трябваше да се оправя без часовник. Лили изчисли, че беше излетяла от стаята си към три часа следобед. В джунглата беше вече два или три часа. Това значеше, че вкъщи сега беше пет или шест часа. Мама щеше да пазарува, след това да зарежда бензин и да се отбие при приятелката си Линда. Лили изчисли: пазаруване и зареждане щеше да й отнеме около два часа. Това правеше към шест часа. Но колко ли щеше да се бави при Линда? Половин час, или един, два часа? Така или иначе на Лили не й оставаше още много време. Най-късно към седем мама щеше да се е прибрала, защото Леон трябваше да си ляга. А след това щеше да погледне какво прави Лили. И ако видеше, че я няма вкъщи, без да се е обадила къде отива… Това щеше да е истинска катастрофа! И въпреки това — не можеше да си тръгне точно сега. Трябваше да помогне на хората. А искаше и да намери поне веднъж в живота си истинско съкровище! Единствената й надежда беше мама да остане възможно най-дълго при приятелката си.

— Да не губим време — предложи тя. — Да тръгваме незабавно към веселите води и златната пещера!

Всички бяха много доволни от това предложение. Само една стара, сбръчкана жена не беше на това мнение. Тя излезе напред и каза:

— Чуйте какво има да ви казва мама Гуиама, вашата гадателка. Кой може да ни гарантира, че това момиче няма да ни измами? Това, че носи крокодилската корона, не я прави шаманка. Може да е откраднала короната. В крайна сметка може да иска единствено и само да разбере къде са нашите весели води, за да открие златната пещера. Много добре знаете колко пъти се е опитвал да направи това мъжът с пеещата кутия. Но ние винаги сме били много внимателни с него и той и досега не е успял да го открие. А на това момиче ще кажем тайните си просто ей така?!

Сред тълпата се разнесе шепот.

— Мама Гуиама, нашата гадателка, има право! — извика някой. — Нека подложим непознатата на изпитание! Може би наистина не е шаманка.

— Правилно! — извика друг. — Трябва да я подложим на изпитание. Майко Гуиама, попитай оракула си.

Всички зачакаха с нетърпение отговора на тази мъдра жена, която каза:

— За целта се нуждая от шепнещите листа и говорещите корени, защото трябва да се допитам до тях. Ако непознатото момиче наистина е шаманка, няма да й представлява проблем да я оставим за няколко пълнолуния под вода. Освен това веднага ще проверим, дали кожата й е от брашно и дали от водата няма да почернее.

Леле! На Лили спешно трябваше да й хрумне нещо. Дали да не направеше някоя магия? Само че беше толкова напрегната, че не й хрумваше нищо. Бръкна в джоба си. Не й се искаше да стои под вода няколко месеца! Дали да не направеше магическия скок? Сега! За щастие знаеше заклинанието наизуст и никога не го беше забравяла. Йо-йото беше вече в ръката й и тя го допря до сърцето си. Но почакай, може би…

— Така като гледам къде се намира слънцето, от дълго време съм на път към вас — каза тя сериозно. Зууи веднага се обади, като извика:

— На път, на път!

Лили продължи:

— Така, както дойдох във вашата гора, мога и да си тръгна. Ще докладвам на царя на Крокодилите, че не цените свещения танц. Че не искате вече да го почитате и сте ми отказали достъпа до златната пещера.

В този момент Лили пусна йо-йото към земята. То засвистя и започна да свети. Папагалът започна да крещи: „Зууи, зууи!“

Всички бяха много впечатлени от представлението и започнаха да викат от радост. Трябваше да заведат шаманката в златната пещера. Не трябваше да губят време, за да могат най-накрая отново да изтанцуват свещения крокодилски танц. С едно движение на ръката, старейшината накара всички да млъкнат. Той каза на Лили:

— Моля те да ни простиш, че се усъмнихме в теб. Но все пак става въпрос за нашето най-голямо съкровище.

— Нека да тръгваме! — подкани ги тя. — Искам да се опитам да намеря съкровището ви.

Оживлението беше голямо, когато старейшината избра хората, които трябваше да придружат Лили. Измежду тях бяха и двамата му синове, а също така и най-смелите и силни ловци в селото. Само че Лили имаше още една молба:

— Нека и Бумтакве дойде с нас. Та нали той е синът на отвлечения ви шаман!

Радостта беше неописуема. С това Лили спечели сърцата на всички. След минути групата от девет човека беше вече на път. Без да говорят много-много, те тръгнаха из джунглата в колона по един. Лили беше радостна, че се падна в средата. Така нямаше опасност да бъде ухапана от змии и други малки животинки. Тя не се страхуваше от нападение от големи животни. Та нали с нея бяха най-добрите ловци на рода. Тя беше скрила короната в якето си. Не искаше пак да се появи някоя маймуна и да й я открадне…

 

 

Лили имаше чувството, че вече цяла вечност вървяха из джунглата и все още не можеше да разбере, как придружителите й знаеха накъде да ходят. Нямаше нито пътека, нито някакви знаци. Гъстата растителност правеше предвижването много трудно. Понеже нямаше отъпкан път, мъжете непрекъснато отдръпваха настрани храсталаците, за да вървят напред. От време на време те се спираха и беряха някакви странни плодове. Лили също беше доволна, че може да засити глада си. Плодовете бяха много вкусни и тя съжали, че нямаше да може да разкаже за тях вкъщи. Такава беше съдбата на тайната магьосница. А и тя искаше да си остане такава.

Най-накрая джунглата остана зад тях, а пред тях се откри обрасла с трева равнина. Една пълноводна река си проправяше път през нея. Тук се вървеше вече по-бързо. Мъжете започнаха даже леко да подтичват. За щастие Лили беше в добра форма, защото често ходеше на езда с приятелката си Мона. Така че тя не изоставаше от групата. Искаше й се да отпочине край реката, но нямаше време за това.

Изведнъж мъжете забавиха крачка. Бумтакве показа посоката с ръка.

— Виждаш ли колибата там? Баща ми разказваше за нея, но ние не искаме…

— Нека да я разгледаме. Тя не е далеко — прекъсна го Лили. — Искам да се запозная с мъжа с пеещата кутия. Като двама шамана можем да накараме заедно костите да заговорят.

— Но това не е много безопасно — предупреди я момчето и тръгна към колибата. — При него бъка от крокодили, така че трябва да внимаваш!

Лили веднага забеляза колибата на мъжа. За разлика от тези в селото, които бяха от кал, тази беше направена от дърво. Когато се приближиха, пред очите й се откри ужасяваща картина. Там наистина бъкаше от крокодили, но тя не се изплаши само от броя им, а и от това, че бяха затворени, и то в прекалено малки клетки. Някои бяха почти умрели от глад, а други бяха вече мъртви. Пред къщата имаше крокодил, чиято кожа беше одрана. Гледката беше потресаваща. Лили веднага разбра с какво се занимаваше мъжът. Той беше ловец на крокодили, който взимаше само кожата им. До къщата имаше нещо като хангар, в който имаше не само планини от месо за капаните, но и крокодилски кожи във всякакви размери. Мъжът явно не се притесняваше да дере кожите и на по-младите и още малки животни. Каква гадост! Лили знаеше, че от крокодилска кожа и в днешно време се правеха чанти, а дори понякога и обувки.

В Германия продажбата им беше забранена, но въпреки това все още имаше хора, които си падаха по такива странни кожени стоки. Отвратително!

Но нали Лили беше попаднала много назад в миналото? Не беше възможно и тогава да е имало чанти и обувки като днешните…

Нещо не беше наред!

Един от туземците извика мъжа. Но не се чу отговор. Къщата изглеждаше празна. Най-малкото поне в момента. Това беше добра възможност за Лили да разнищи историята с пеещата кутия и говорещите кости. Разбира се, че щеше да влезе в къщата. Понеже другите нямаха кураж за това, тя влезе сама. Е, не беше съвсем сама — Зууи беше все пак с нея.

Веднага щом влезе в къщата, всичко й стана ясно: не беше попаднала в каменната ера. Първото нещо, което видя беше радиото. Това беше значи пеещата кутия! След това забеляза някакъв уред с много кабели и жици. Дали това не беше електрически генератор? До него имаше мрежа, която беше завързана за дълго въже и един малък, дървен сгъваем механизъм. Лили веднага разбра, че това беше приспособление за направата на капани. Малко след това тя откри и говорещата кост. Това не беше нищо друго, освен един телефон. И то какъв! Най-модерният сателитен телефон, който Лили беше виждала някога. Друг не би могъл да функционира тук насред нищото.

Изведнъж на нея й дойде идея. Може би можеше… тя вече беше взела телефона в ръка, намери копчето, с което се включваше и започна да набира. Ставаше! Естествено не веднага, но след третия опит, тя вече знаеше как да си служи с него. За щастие, след последната почивка в Италия, тя все още си спомняше кода на Германия. Малко след това тя чу гласа на брат си.

— Здравей, мама вкъщи ли е вече? Още не, жалко! Моля те да й кажеш, че съм се обадила и че тази нощ ще спя при Мона. Ще се върна утре за закуска. И моля те да не забравиш, чу ли!

— Чу ли? — извика и Зууи.

Само това липсваше.

— Не, не, спокойно. Тук няма никакво чудовище. Мона и аз гледаме един много страшен филм по телевизията… Да, филм на ужасите! И да не забравиш да кажеш на мама къде съм. Чао!

Ох, успя! Мама със сигурност щеше да повярва на тази малка лъжа. Така Лили поне си беше спечелила още малко време. Тя нямаше намерение да се прибира чак утре за закуска, но беше хубаво за всеки случай да разполага с малко повечко време. Сега се чувстваше спокойна. Но в този момент си спомни за мъжа с говорещата кутия и се ядоса. Тя от самото начало беше имала някакво странно предчувствие, когато туземците й разказаха, как той им пускал пеещата си кутия в замяна на злато. Какъв негодник! Не само че крадеше златото на туземците, а измъчваше и животните!

Когато сложи телефона на масата, Лили забеляза няколко писма, които бяха отворени. Това бяха фактури, от които ставаше ясно, че мъжът взимаше пари за незаконната си стока. И то много пари! На Лили почти й спря дъхът, когато видя, че те бяха адресирани до немски адрес. Мъжът явно работеше заедно с гангстери в Германия. Но почакай! Лили бързо прибра едно от писмата. Това щеше да е добро доказателство, ако искаше да ги изобличи, когато се прибереше вкъщи. Супер! Не можеха да я улеснят повече от това! Но сега трябваше да изчезва, преди да я бяха спипали.

 

 

Когато излезе от къщата, Лили видя, че туземците се опитваха да дадат вода на крокодилите в клетките. Това беше единственото, което можеха да направят за нещастните животни. Да освободят крокодилите от клетките беше много опасно, а затова се изискваше време и търпение. Ясно беше какво щеше да направи Лили на връщане.

Бумтакве й обясни, че много уважават тези животни. Те също бяха убивали крокодили, но само при нужда и когато са били в опасност. Никога не биха убивали за удоволствие. Лили не смееше да им каже, че този мъж убиваше не само за удоволствие, но и от алчност. Тези хора със сигурност не знаеха, какво е това алчност…

Време беше да се махат оттук. Лили нямаше търпение да види веселите води и златната пещера.

Мъжете отново тръгнаха към джунглата. Лили ги следваше. Нямаше търпение да стигнат, защото съвсем скоро щеше да види истинско съкровище!