Книстер
Лили Чудото във футболна треска (5)

Четвърта глава

Дойде полувремето. Резултатът беше един на нула в полза на гостите. Навсякъде се виждаха зрители, които разпалено дискутираха. Андреас се обърна към баща си и каза:

— Ти каза, че ти е все едно кой ще вкара първия гол. Сега ние сме в неизгодна позиция. По-добре щеше да бъде да не го беше казвал.

— Но аз не мога да правя магии — каза бащата на Андреас и се засмя. — Бих могъл да пробвам, разбира се… Я да видим… Искам нашият отбор да вкара гол.

— Тогава ще сме наравно. А кой ще вкара гол след това? — попита Тобиас.

Бащата на Андреас се направи, че все едно размишлява. Двете по-малки деца май вярваха, че с желанията си той можеше да определя хода на играта. Те очакваха отговора му с голямо напрежение.

— Немците! Немците! — извика развълнувано Леон. — Моля те, кажи, че ние ще вкараме следващите десет гола!

— Е, не трябва да са чак толкова много. Два биха били напълно достатъчни!

— Стига да не допуснем още един гол — добави Андреас.

— Треньорът добре им е издърпал ушите по време на почивката — каза Лили.

— Сега с по-големи уши ли ще излязат на терена? — попита Леон.

Не получи отговор, защото в този момент отборите отново се появиха на терена. Веднага щом съдията даде начало на играта, Лили почувства, че сърцето й започна да бие лудо. Футболният мач беше наистина нещо изключително вълнуващо. На Лили още отсега й беше ясно, че това нямаше да е последното й ходене на мач, независимо какъв щеше да е резултатът днес. Преди играта тя дълго беше търсила някаква футболна магия в книгата си, но напразно. Все пак трябваше да има все нещо, с което можеше да повлияе на мача. Обаче в момента не й хрумваше нищо. И без това вече беше прекалено късно, защото книгата й беше вкъщи… Изведнъж се чу вик. Изравнителният гол! Беше станало толкова бързо, че Лили дори не го беше видяла. А за съжаление на стадиона нямаше повторение както по телевизията. Радостта беше голяма!

— Ще им разкажем играта! — извика Андреас въодушевено.

— Аз нищо не видях! — каза Лили.

— Нямаше никаква подготовка — обясни Андреас. — Беше много далечен шут на капитана на отбора! Той просто спря и БУМ! Като бомба, неудържим!

Играта започна да става все по-динамична. Двата отбора се измъчваха един друг. Като че ли за да им стане още по-трудно, заваля и дъжд. И то какъв! На това му се казваше да вали като из ведро. За щастие Лили, Андреас и другите бяха на закритата трибуна. Играчите обаче непрекъснато се подхлъзваха на мократа трева и за секунди бяха мокри като кокошки.

Лили погледна часовника си. Оставаше още половин час и трябваше да има гол, защото с равен мач немският отбор все още не се класираше със сигурност.

— Жокер трябва да бъде вкаран в игра! — извика бащата на Андреас.

— Да — съгласи се Андреас. — Той в повечето случаи вкарва гол тъкмо когато току-що е влязъл в игра. Така прави и в неговия отбор, дори в последната минута.

— Точно така — засмя се бащата на Андреас. — Нали затова и името му е Жокер.

— Но защо треньорът не го вкарва в игра? — попита Лили.

Точно в този момент треньорът на националния отбор включи Жокер в игра, като че ли беше чул думите на бащата на Андреас. Зрителите бяха въодушевени и започнаха да крещят в хор: „Жокер, Жокер…“

Малко след това немският отбор започна да напада. Дълъг пас от защитата към средата на игрището, с две-три бързи подавания топката беше поета вдясно и стигна почти до очертанията на полето на противника. С един невероятен пас в гърба на защитата, топката беше изиграна тактически. На това беше разчитал капитанът, който беше на линията на наказателното поле. Той надхитри противника си с удар с пета и се приготви да стреля. Обаче беше подценил мокрия терен — топката се отправи извън очертанията на вратата. Един от страничните нападатели я достигна и падайки успя да я насочи към вратата. Капитанът скочи високо и с глава заби топката в ъгъла на вратата. Беше невероятно! Само че вратарят успя да я отбие в наказателното поле. Обаче нямаше късмет! Защото там дебнеше Жокер. Той светкавично се освободи от двамата защитници като ги направи за смях, спря топката с гърди, остави я да падне на коляното му като истински бразилец и я заби в десния ъгъл на вратата.

Радостта беше неописуема. Немските играчи се хвърлиха върху голмайстора ликувайки, като че ли искаха да го отпечатат на размекналия се мокър терен. Зрителите по трибуните също се прегръщаха. Всички се целуваха и танцуваха.

Играта обаче продължаваше. Беше истинска битка под дъжда! Противникът доби нови сили и взе все повече да напада немската врата. Немският отбор беше затворен в своята половина. Освен това дъждът ставаше все по-силен, а действията по терена — все по-неконтролируеми. Изравнителният гол можеше да бъде вкаран всеки момент, защото защитниците се подхлъзваха все по-често или минаваха над топката, защото нямаха никаква опора. За щастие дъждът и водата по терена тормозеха и противниците.

— Това не е футбол, това е чист късмет — ядоса се бащата на Андреас.

— Дано да е на наша страна! — извика Андреас.

— Защо не прекъснат играта? — попита Лили. — Така ще е много по-честно. Това долу си е жив воден балет!

— Само това не! — възрази Андреас. — Ако съдията прекъсне играта сега, то тя ще трябва да започне отново от нула на нула.

— Андреас има право — каза баща му. — Това би било много лошо за нас. Видяхме много добре, че противникът е силен. Ако играта трябва да започне отначало, може би ще изгубим и ще изхвръкнем от шампионата.

Лили забеляза, че съдията непрекъснато бършеше водата от челото си и гледаше ту към небето, ту към часовника си. Оставаха още дванадесет минути, а дъждът се беше превърнал в потоп. Още девет минути. Играчите се подхлъзваха, падаха и пълзяха в немското наказателно поле.

„Ако имах някаква магия за суша“, помисли си Лили. Не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че няма да им вкарат изравнителен гол и съдията нямаше да спре играта.

Минутите минаваха бавно, все едно бяха часове. Оставаха още седем. Трябваше да издържат! И изведнъж се чу спасителният последен съдийски сигнал. Германия беше спечелила и се беше класирала за световното първенство.

— Колко напрегнато беше само! — каза Андреас и целуна Лили. Той благодари и на Тобиас за билетите. Петимата се прибраха вкъщи на седмото небе от щастие. До късно вечерта Лили и Леон все още разказваха на майка си с най-малки подробности, колко напрегнат е бил мачът. Лили нямаше търпение да стане сутрин. Трябваше да докладва всичко на Мона. Най-вече това, че Андреас я беше целунал по бузата. Щеше й се вече да не си мие лицето…

Следващите дни не бяха чак толкова вълнуващи. Андреас не я целуна втори път, но затова пък двамата прекарваха много време заедно. Лили присъстваше на всяка тренировка. Ревността й към Сабрина се беше изпарила отдавна.

Обаче един ден преди края на тренировката и точно три дни преди състезанието, се случи нещо ужасно: изведнъж Андреас се разболя. От заушка! А още по-лошо беше, че се бяха заразили още двама много важни играчи от отбора. Те също трябваше да останат вкъщи. Лили не можеше да повярва. Г-жа Грах също беше съсипана. Тя дори се обади на организаторите, за да се опита да отложи мача. Три седмици биха били достатъчни, защото заушката рядко траеше повече от десет дена. Обаче не можеше да става и дума за отлагане. И така отборът на г-жа Грах трябваше да играе без тези важни състезатели. Сутринта преди мача, Лили извади книгата с магиите. Започна да търси заклинание, с което нейният отбор да спечели мача, но нито едно не беше подходящо. Въпреки това тя си записа някои неща, преди Леон да я обезпокои.

— Какво е заушка? — поинтересува се той.

— Болест при децата, при която много те болят ушите — обясни му Лили.

— Много е заразна. Андреас със сигурност се е заразил от Тобиас.

— Но той не е болен — каза Леон.

— Но сестра му е болна и той е бил заразен. А Андреас е заразил другите от отбора. Колко неприятно!

— А ние защо не сме болни?

— Имали сме късмет — обясни му Лили. — Или пък вече сме преболедували заушката. Сигурно не е било чак толкова фатално. Във всеки случай човек не може да се зарази втори път.

— А, така значи.

— Да, така е. Сега трябва да тръгвам. Ще се мъча да повдигам духа на другите, въпреки че нямаме големи шансове сега… или по-точно казано, заради това ще ги окуражавам. Ти ще дойдеш ли?

Разбира се, че Леон щеше да дойде, а също и Тобиас и още няколко други приятели. На игрището имаше вече много деца, няколко учители и родители.

Обаче Лили я очакваше изненада. Още някой се беше разболял и г-жа Грах я помоли да играе на негово място. На Лили никак не й се искаше. Знаеше много неща за футбола, но тя самата да играе…? Е, какво друго й оставаше? Вече беше решено кой срещу кого ще играе. Щеше да има две групи и победителят от всяка от тях щеше да е на финала.

В първия мач отборът на Лили успя дори да спечели, защото противникът играеше толкова зле, че чак можеше да ти домъчнее за него. Във втория обаче претърпяха горчива загуба. В третия мач противниковият отбор също ги превъзхождаше, въпреки че към края на второто полувреме загубиха способността си да вкарват голове. Какво щастие! Въпреки това, малко преди последния съдийски сигнал, отборът на Лили падаше с нула на един, въпреки че всички се бореха като лъвове. Изравнителният гол просто не падаше. Оставаха само още три минути до края. Лили окуражаваше съотборниците си. Изведнъж се озова с топката в наказателното поле на противника, но един доста голям и едър противников защитник се изпречи пред нея.

— Хей, малката, дай ми топката, или ще те размажа!

Лили не посмя да помръдне от страх. От устата й се изплъзна заклинанието, което те караше да седнеш. Тя го знаеше наизуст, защото го беше използвала много пъти. Едва го беше казала и всички седнаха на земята, играчите от двата отбора, вратарите, съдиите, публиката. Всички? Не, заклинанието не действаше на Лили. Тя стреля и топката влезе в противниковата врата.

Едва сега всички се изправиха отново. Какво беше това? Съдията посочи центъра на игрището, откъдето трябваше да продължи играта. Резултатът беше едно на едно, но радостта не беше голяма, защото всички знаеха, че това не беше достатъчно. За да стане победител в групата, отборът на Лили се нуждаеше от победа. Обаче как да я постигнат, когато оставаха само две минути? На Лили й беше ясно, че не може да повтори магията със сядането. Така всички щяха да забележат, че играта не е честна, а Лили искаше да си остане тайна магьосница. На нея й хрумна нещо друго. Противникът, който толкова нахално й беше препречил пътя, й изглеждаше някак познат…

Чу се последният съдийски сигнал. Отборът на Лили си тръгна отчаян от игрището. Бяха станали втори в групата. Това не беше достатъчно, за да отидат на финал. Г-жа Грах се опита да ги утеши, но Лили я хвана за ръкава и я дръпна настрани. Тя спешно трябваше да обсъди нещо с учителката си. Беше се сетила защо противниковият защитник й се беше сторил толкова познат.

— Напълно ли си сигурна? — попита г-жа Грах. — Нали знаеш, че това е много тежко обвинение?

— Напълно съм сигурна — отвърна Лили. — Единият нападател и якият защитник. Те отдавна вече не са в основното училище. Виждала съм ги с Мона на турнирите по езда. Там бяха в по-голяма възрастова група.

— Но това е нарушение на правилата — каза г-жа Грах. Заедно с Лили тя отиде при треньора на противниковия отбор. Те обмениха няколко думи и трябваше да отидат при главното ръководство. И тогава всичко излезе наяве. Лили беше права. Треньорът беше пуснал в игра играчи от по-голяма възрастова група, защото две деца от отбора се бяха разболели.

Това беше грубо нарушение на правилата. Ръководството обяви отбора на Лили за първенец. Това означаваше, че щяха да играят на финала. Радостта беше неописуема.

Това обаче беше за кратко, защото малко след началото на играта, Лили и съотборниците й вече падаха с два на нула, а малко преди края на полувремето резултатът беше вече шест на един.

— Поне успяхме да се класираме на финала — каза г-жа Грах в почивката. — Да сме вицешампиони също е голямо постижение.

А Сабрина отвърна:

— Можехме да станем и шампиони. Ако не беше гадната заушка, щяхме да донесем купата в нашето училище. Толкова ме е яд!

Лили също беше тъжна. В мислите си тя беше при нейния болен Андреас. Колко нещастен щеше да бъде, когато му разкажеше всичко това по телефона.

— Горе главата! — каза г-жа Грах. — Ако ще загубим мача, то поне да е с вдигната глава. Трябва да ги затрудним колкото се може повече. После ще ви почерпя по един сладолед. Или май ще е по-добре да ядем сладолед след две седмици, когато другите вече ще са здрави!

Второто полувреме започна и скоро резултатът беше седем на един. А на всичкото отгоре започна и да вали. Екипите на играчите станаха толкова кални, че почти не се отличаваха един от друг. И тогава на Лили й хрумна една идея! Как беше това? Ако играта бъде прекъсната от съдията заради лошото време, тя трябваше да започне наново по-късно и то от нула на нула.

Лили извади едно листче от джоба си и малко по-късно над игрището гръмна гръмотевица. После още една и още една. Лили непрекъснато повтаряше заклинанието. Накрая се развилня такава буря, каквато градът не беше виждал. Валеше като из ведро и гърмеше толкова силно, че дори сигналът на съдията не можа да се чуе. За секунди игрището беше наводнено. Лили видя как г-жа Грах с яке на главата изтича до ръководството. Тя също знаеше каква щастлива случайност беше този дъжд за нейния отбор. Само дето не знаеше кой беше помогнал, а това беше добре за Лили.

Г-жа Грах се върна и съобщи, че ръководството е решило финалът да се играе след три седмици. Децата започнаха да ликуват.

— Ако Лили не беше забелязала, че предишният отбор има по-големи на възраст играчи, нямаше да се класираме за финала! — извика Сабрина. Всички започнаха да ръкопляскат и бяха щастливи. Трябваше да внимават следващия път да имат по-добри шансове.

— Тогава ние ще атакуваме и ще им го върнем! — извика г-жа Грах.

Лили с нетърпение очакваше да се обади на Андреас. Жалко, че не можеше да му разкаже всичко.

Тя усети как сърцето й заби лудо. Като при истинска любовна магия. Или пък беше истинска футболна магия? Каквото и да беше, чувството беше невероятно!