Попол Вух (6) (Древните истории на Киче)

ГЛАВА I

Ето прочее началото, когато бе разпоредено да се направи човекът и когато бе търсено това, което трябваше да влезе в плътта на човека.

И рекоха Първородителите, Творците и Образувателите, които се наричат Тепеу и Гукумац:

— Дойде време да разсъмне, да се довърши творението и да се появят ония, които ще трябва да ни издържат и хранят, просветлените синове, образованите подвластни; нека се появи човекът, човечеството върху повърхността на земята. — Тъй рекоха.

Събраха се, дойдоха и се съветваха в тъмнината и в нощта; после потърсиха и обсъдиха, и тук разсъдиха и мислиха. Така ясно излязоха на бял свят техните решения и намериха и откриха онова, което трябваше да влезе в плътта на човека.

Малко оставаше слънцето, месецът и звездите да се появят над Творците и Образувателите.

От Пашил,^[124] от Каяла,^[125] тъй наречени, дойдоха жълтите мамули и белите мамули.

Тия са имената на животните, които донесоха храната:^[126] Як (дивата котка), Утю (койотът), Кел (папагал, наричан простонародно чокойо) и Хох (гарванът). Тия четири животни им известиха за жълтите мамули и белите мамули, казаха им да отидат в Пашил и им посочиха пътя за Пашил.

И тъй намериха храната и тъкмо тя влезе в плътта на сътворения човек, на придобилия образ човек; тя бе неговата кръв, от нея бе направена кръвта на човека. Така влезе царевицата (в образуването на човека) благодарение на Първородителите.

И по този начин се изпълниха с радост, защото бяха открили земя, пълна с наслади, изобилна на жълти мамули и бели мамули, изобилна също тъй на патаще и какао, и на неизброими сапоти, анони, хокоти, нанси, бели сапоти^[127] и мед. Обилие от вкусни ядива имаше в онова поселище, наречено Пашил и Каяла.

Имаше всякакъв вид ядива, малки и големи ядива, малки растения и големи растения. Животните посочиха пътя. И като мелеше тогава жълтите мамули и белите мамули, Шмукане направи девет напитки; и от тая храна дойдоха силите и дебелината; с нея създадоха мускулите и якостта на човека. Това направиха Първородителите, Тепеу и Гукумац, тъй наречени.

След това влязоха в разговори относно създаването и образуването на нашата първа майка и баща. От жълта царевица и от бяла царевица бе направена тяхната плът; от царевично тесто бяха направени ръцете и краката на човека. Само царевично тесто влезе в плътта на нашите родители, четиримата човеци, които бяха създадени.

ГЛАВА II

Тия са имената на първите човеци, които бяха сътворени и образувани: първият човек бе Балам-Кице,^[128] вторият Балам-Акаб,^[129] третият Махукутах,^[130] а четвъртият Ики-Балам.^[131]

Тия са имената на нашите първи майки и бащи.^[132]

Казва се, че само те били направени и образувани, нямали майка, нямали баща. Само ги наричали мъже. Не се родили от жена, нито били заченати от Твореца и Образувателя, от Първородителите. Само по чудо, посредством магия бяха сътворени и образувани от Твореца, Образувателя, Първородителите, Тепеу и Гукумац. И нали имаха външност на човеци, човеци бяха; говореха, разговаряха, виждаха и чуваха, вървяха, улавяха нещата, бяха човеци добри и красиви и образът им беше образ на мъж.

Бяха дарени с ум; видяха и тозчас се разпростря техният поглед, успяха да видят, успяха да опознаят всичко, що има по света. Когато гледаха, тозчас виждаха наоколо си и съзерцаваха около себе си небесния свод и кръглото лице на земята.

Те виждаха всички скрити (поради разстоянието) неща, без да трябва първо да се движат; веднага виждаха света и също тъй от мястото, гдето бяха, го виждаха.

Голяма беше тяхната мъдрост; погледът им стигаше чак до горите, скалите, езерата, моретата, планините и долините. Наистина бяха дивни люде Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

Тогава Творецът и Образувателят ги запитаха;

— Какво мислите за вашето състояние? Не гледате ли? Не чувате ли? Не са ли добре вашият език и вашата походка? Гледайте прочее! Съзерцавайте света, вижте дали се появяват планините и долините! Опитайте прочее да виждате! — им рекоха.

И веднага видяха нещата, що имаше по света. После благодариха на Твореца и Образувателя:

— Наистина ви благодарим дваж и триж! Бяхме сътворени, даде ни се уста и лице, говорим, чуваме, мислим и вървим; чувствуваме съвършено и познаваме което е близо и което е далече. Виждаме също голямото и малкото по небето и по земята. Благодарим ви, загдето сте ни сътворили, Творецо и Образувателю, загдето сте ни дали битие, о бабо наша, о дядо наш! — казаха, благодарейки за своето сътворение и образуване.

Опознаха всичко и огледаха четирите краища и четирите посоки на небесния свод и на земното лице. Но Творецът и Образувателят не слушаха това с удоволствие.

— Не е хубаво каквото казват нашите творения, нашите създания; всичко знаят, голямото и малкото — рекоха.

И тъй, Първородителите отново проведоха съвет:

— Какво ще правим сега с тях? Нека техният поглед достига само онова, което е близо, нека виждат само малко от лицето на земята! Не е хубаво каквото казват. Нима не са по своето естество прости създания и (наша) направа? Те също ли ще бъдат богове? Ами ако не се множат и плодят, когато съмне, когато изгрее слънцето? Ами ако не се разселят? — Тъй рекоха. — Да повъзпрем техните желания, защото не е хубаво това, що виждаме. Нима ще се изравнят с нас, техните създатели, които можем да обхващаме големите разстояния, които знаем и виждаме всичко?

Това казаха Сърцето на небето, Хуракан, Чипи-Какулха, Раша-Какулха, Тепеу, Гукумац, Първородителите, Шпиякок, Шмукане, Творецът и Образувателите. Тъй рекоха и веднага промениха естеството на своите творения, на своите създания.

Тогава Сърцето на небето хвърли пара върху очите им, които се замъглиха както при духане върху огледална повърхност. Очите им се забулиха и можаха да виждат само онова, което е наблизо, само то беше ясно за тях.

Тъй бе унищожена тяхната мъдрост и всички знания на четиримата човеци, произход и начало (на кичеанската раса).

Тъй бяха сътворени и образувани нашите деди, нашите родители от Сърцето на небето, Сърцето на земята.

ГЛАВА III

Тогава просъществуваха също техните съпруги и бяха направени техните жени. Сам Бог ги направи грижливо. И тъй, по време на сън дойдоха, наистина красиви, техните жени, досами Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

Там бяха техните жени, когато се пробудиха, и мигом се изпълниха с радост сърцата им заради съпругите.

Ето имената на техните жени: Каха-Палуна,^[133] беше името на жената на Балам-Кице; Чомиха^[134] се казваше жената на Балам-Акаб; Цунуниха^[135] — жената на Махукутах, а Какишаха^[136] беше името на жената на Ики-Балам. Тия са имената на техните жени, които бяха главните господарки.

Те заченаха човеците, малките племена и големите племена, и бяха нашият произход, на хората от Киче. Много бяха жреците и жертвоприносителите; не бяха само четирима, но тия четирима бяха нашите първородители, на хората от Киче.

Различни бяха имената на всекиго, когато се умножиха там на изток, и много бяха имената на хората: Тепеу, Оломан, Кохах, Кенеч, Ахау,^[137] че тъй се наричаха тия хора там на изток, гдето се размножиха.^[138]

Знае се и началото на тамубовци и на илокабовци, които дойдоха заедно оттам, от изток. Балам-Кице беше дядото и бащата на деветте големи дома на кауековци; Балам-Акаб беше дядото и бащата на деветте големи дома на нихаибовци; Кахукутах — дядото и бащата на четирите големи дома на ахау-кичеанци.

Три групи семейства съществуваха; ала не забравяха името на своя дядо и баща, тези, които се разпростряха и умножиха там на изток.

Дойдоха също тамубовци и илокабовци, и тринадесет клона народи, тринадесетте от Текпан, и рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и тия от Сакаха, и от Ламак, Кумац, Тухалха, Учабаха, от Чумилаха, от Кибаха, от Батенаба, Акул-Уйнак, Баламиха, канчахелите и от Балам-Колоб.^[139]

Тия са само главните племена, клоновете на народа, които ние упоменаваме; само за главните ще говорим. Много други произлязоха от всяка група на народа, ала няма да пишем имената им. Те също се умножиха там на изток.

Много човеци бяха направени и в тъмнината се умножиха. Не бе се родило нито слънцето, нито светлината, когато се умножиха. Заедно живееха всички, в голям брой съществуваха и се движеха там на изток.

Обаче не изхранваха и не издържаха (своя Бог); само вдигаха лица към небето и не знаеха какво бяха дошли да правят толкова далече.

Там бяха тогава много на брой черните хора и белите хора, хора всякакви, с много езици, та будеше почуда да ги слушаш.

Има потомства по света, има хора горски, на които не им се виждат лицата; нямат къщи, само ходят из малките и големите гори, като луди. Тъй казваха, с презрение към хората от гората.

Тъй казваха там, гдето виждаха изгрева на слънцето. Един и същ беше езикът на всички. Не призоваха нито дървото, нито камъка, а си спомняха за словото на Твореца и Образувателя, на Сърцето на небето, на Сърцето на земята.

Тъй говореха и чакаха с неспокойствие и идването на зората. И въздигаха своите молби ония обожатели на словото (божие), любещи, послушни, боязливи, издигайки лица към небето, когато искаха дъщери и синове:

— О ти, Цаколе, Битоле! Виж ни, изслушай ни! Не ни оставяй, не ни обеззакриляй, о Боже, който си на небето и на земята, Сърце на небето, Сърце на земята! Дай ни нашето потекло, нашето потомство, докато върви слънцето и има виделина! Нека съмне, нека дойде зората! Дай ни много и добри пътища, равни пътища! Нека народите имат мир, много мир, и да бъдат щастливи; и дай ни добър живот и полезно битие! О ти, Хуракане, Чипи-Какулха, Раша-Какулха, Чипи-Нанауак, Уок, Хунахпу, Тепеу, Гукумац,

Алом, Кахолом, Шпиякок, Шмукане, бабо на слънцето, бабо на светлината! Нека съмне и нека дойде зората!

Тъй казваха, като гледаха и призоваваха изгрева на слънцето, идването на зората; и както гледаха изгрева на слънцето, в същото време съзерцаваха зорницата — голямата звезда, предшественичка на слънцето, която осветява небесния свод и повърхността на земята и озарява стъпките на сътворените и придобилите образ хора.

ГЛАВА IV

Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам рекоха:

— Нека изчакаме да съмне. — Тъй рекоха ония велики мъдреци, знаещите мъже, жреците и жертвоприносителите. Това рекоха.

Нашите първи майки и бащи нямаха още ни дънери, ни камъни, които да охраняват,^[140] но сърцата им бяха уморени да чакат слънцето. И вече бяха многобройни всички народи и хората яки,^[141] жреците и жертвоприносителите.

— Да вървим, да отидем да търсим и да видим дали са опазени нашите символи, дали ще намерим какво да сложим да гори пред тях.^[142] Прочее така, както сме, нямаме кой да бди за нас — казаха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

И нали бе стигнала до ушите им вестта за един град, отправиха се натам.

Та името на мястото, накъдето се отправиха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, тамубовци и илокабовци, беше Тулан-Суюа, Уукуб-Пек, Уукуб-Сюан.^[143] Това беше името на града, където отидоха да посрещнат своите богове.

Така прочее стигнаха всички в Тулан. Не беше възможно да се преброят хората, които пристигнаха; бяха многобройни и вървяха в ред.

Тогава стана появяването на техните богове; първо на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, които се изпълниха с радост.

— Най-сетне намерихме каквото търсехме! — рекоха те.

И пръв се появи Тохил,^[144] че тъй се наричаше този бог, и Балам-Кице го изнесе на гръб в раклата си.^[145] Начаса извадиха бога, който се наричаше Ауйлиш,^[146] и го понесе Балам-Акаб. Бога, който се наричаше Хакауиц, го носеше Махукутах; бога, наречен Никахтаках, го понесе Ики-Балам.

И заедно с хората от Киче посрещнаха го и тамубовци. И пак Тохил беше името на бога на тамубовци, които посрещнаха дядото и бащата на господарите на Тамуб, които познаваме днес.

На трето място бяха илокабовци. Пак Тохил беше името на бога, когото посрещнаха дедите и родителите на господарите, които също познаваме днес.

Тъй бяха повикани трите кичеански (семейства) и не се разделиха, защото едно беше името на техния Бог — Тохил на кичеанците, Тохил на тамубовци и на илокабовци; едно и също беше името на бога и затова трите кичеански (семейства) не се разделиха.

Наистина велико беше естеството на тримата — Тохил, Ауйлиш и Хакауиц.

И тогава дойдоха всички народи — рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и хората, които сега се наричат яки. И тъкмо там се промени езикът на племената; различни станаха езиците им. Вече не можеха да се разбират ясно помежду си, след като бяха пристигнали в Тулан. Пак там се разделиха, имаше някои, които заминаха на изток,^[147] но много дойдоха насам.

И техните одеяния бяха само животински кожи; нямаха хубави дрехи, които да обличат, животинските кожи бяха едничката им премяна. Бяха бедни, нищо не притежаваха, ала тяхното естество беше на дивни люде.

Когато пристигнаха в Тулан-Суюа, Уукуб-Пек, Уукуб-Сюан, казват старинните предания, че много били вървели, преди да стигнат в Тулан.

ГЛАВА V

И нямаха огън. Само хората на Тохил имаха. Той беше богът на племената, който създаде огъня. Не се знае как се е породил огънят, понеже вече гореше, когато го видяха Балам-Кице и Балам-Акаб.

— Ах, нашият огън вече не съществува! Ще умрем от студ — рекоха.

Тогава Тохил им отвърна:

— Не се нажалявайте! Ваш ще бъде изгубеният огън, за който говорите — рече им тогава Тохил.

— Наистина ли? О Боже, крепителю наш, поддръжниче наш, ти Боже наш! — рекоха и му благодариха.

И Тохил им отговори:

— Добре, наистина аз съм вашият Бог; нека тъй да бъде! Аз съм вашият Господар; нека тъй да бъде! — Така им каза на жреците и жертвоприносителите Тохил. И така племената получиха своя огън и се възрадваха поради огъня.

Веднага заваля голям проливен дъжд, когато вече гореше огънят на племената. Много градушка се изсипа върху главите на всички племена и от градушката угасна огънят и отново бе унищожен техният огън. Тогава Балам-Кице и Балам-Акаб си поискаха отново огън от Тохил:

— О Тохиле, наистина умираме от студ — рекоха на Тохил.

— Добре, не се нажалявайте — отвърна Тохил и мигом доби огън, като се завъртя в обувката си.^[148]

Зарадваха се тутакси Балам-Кице и Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам и веднага се стоплиха.

Но пък огънят на народите (от Уукамаг) също бе угаснал и те умираха от студ.

Веднага дойдоха да си искат огън от Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Вече не можеха да понасят нито студа, нито мраза; трепереха и тракаха със зъби; вече нямаше живот за тях; краката и ръцете им трепереха и нищо не можеха да вършат с тях, когато пристигнаха.

— Не ни е срам, че идваме пред вас да ви молим да ни дадете малко от вашия огън — рекоха, щом пристигнаха.

Ала не бяха добре посрещнати. И тогава се изпълниха с тъга сърцата на племената.

— Езикът на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам е различен. О! Изоставихме нашия език! Какво сторихме? Погубени сме. Къде бяхме измамени? Един-единствен беше нашият език, когато стигнахме там в Тулан; по един и същ начин бяхме сътворени и възпитани. Не е хубаво това, което сторихме — рекоха всички племена под дърветата и увивните растения.

Тогава се представи един човек пред Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, и тъй рече пратеникът на Шибалба:

— Този е, наистина, вашият Бог; този е вашият крепител; това е и изображението, споменът за вашия Творец и Образувател. Не давайте прочее вашия огън на народите, докато не даряват Тохил. Не е нужно да ви дават нещо на вас. Питайте Тохил какво трябва да дадат, когато дойдат да получат огъня — каза им тоя от Шибалба.

Той имаше криле на прилеп.

— Аз съм пратен от вашия Творец, от вашия Образувател — рече тоя от Шибалба.

Изпълниха се тогава с радост и се отпуснаха сърцата на Тохил, Ауйлиш и Хакауиц, когато говори тоя от Шибалба, който мигом изчезна от техния взор.

Ала не изгинаха племената, когато дойдоха, макар че умираха от студ. Имаше много градушка, черен дъжд и мъгла, и беше неописуем студ.

Трепереха всички племена и зъзнеха от студ, когато дойдоха при Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Голяма беше скръбта на техните сърца и бяха тъжни техните уста и техните очи.

Веднага молителите дойдоха пред Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

— Няма ли да ни съжалите, нас, които ви молим само за малко огън от вашия? Нима не бяхме заедно и събрани? Не беше ли едно и също нашето обиталище и едно-единствено нашето отечество, когато бяхте сътворени, когато бяхте образувани? Смилете се прочее над нас! — рекоха.

— Какво ще ни дадете, че да ви съжалим? — ги попитаха.

— Добре, ще ви дадем пари^[149] — отговориха племената.

— Не искаме пари — казаха Балам-Кице и Балам-Акаб.

— А какво пък искате? — Сега ще попитаме.

— Добре — казаха племената.

— Ще питаме Тохил и сетне ще ви кажем — им отговориха.

— Какво трябва да дадат племената, о Тохиле, които са дошли да молят за твоя огън? — рекоха тогава Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

— Добре! Ще искат ли да дават гръдта и мишницата си?^[150] Техните сърца искат ли да ги стисна аз, Тохил, в обятията си? Но ако това не желаят, няма да им дам огън — отговори Тохил. — Кажете им, че това ще стане по-късно, че не ще трябва да идват сега да съединят своите гърди и своите мишници. Това заръчва да ви се каже, ще им речете. — Такъв бе отговорът към Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам.

Тогава те предадоха Тохиловото слово.

— Добре, ще се съберем и ще го прегърнем — рекоха (народите), щом чуха и приеха Тохиловото слово.

И не закъсняха с отговора:

— Добре — казаха, — но да бъде скоро!

И веднага получиха огъня. После се сгряха.

ГЛАВА VI

Имаше обаче едно племе, което открадна огъня сред пушека; и бяха от дома на Социл. Богът на какчикелите^[151] се наричаше Чамалкан^[152] и имаше образа на прилеп.

Когато минаха сред пушека, минаха леко, а после се сдобиха с огъня. Не поискаха огън какчикелите, защото не искаха да се предадат като победени, тъй както бяха победени останалите племена, като подложиха гърдите си и мишниците си да им ги отварят. А отварянето, за което бе казал Тохил, означаваше да бъдат жертвопринасяни всички племена пред него, да им се изтръгват сърцата от гърдите и от мишниците.

Ала това още не се правеше, когато бе изпророкувано от Тохил, че Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам ще вземат властта и господството.

Там, в Тулан-Суюа, откъдето бяха дошли, обикновено не ядяха, пазеха вечни пости, докато чакаха идването на зората и следяха изгрева на слънцето.

Редуваха се да гледат голямата звезда, която се нарича Икоких^[153] и която изгрява първа пред слънцето, когато се ражда слънцето, блестящата Икоких, която винаги биваше там пред тях на изток, когато бяха там, в тъй наречения Тулан-Суюа, откъдето дойде техният бог.

Не тук прочее получиха своята власт и господство, а там подчиниха и заробиха големите и малките племена, когато ги жертвопринесоха пред Тохил и му поднесоха в дар кръвта, същината, гърдите и мишниците на всички хора.

В Тулан им дойде мигом тяхната мощ; голяма бе тяхната мъдрост в тъмнината и в нощта.

После дойдоха, изтръгнаха се оттам и напуснаха изтока.

— Това не е нашият дом, да вървим и да видим къде ще се установим — рече тогава Тохил.

Наистина говореше на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам:

— Отблагодарете се, разпоредете нужното да си пуснете кръв от ушите, убодете си лактите, направете вашите жертвоприношения, тази ще бъде вашата благодарност пред Бог.

— Добре — казаха и си пуснаха кръв от ушите. И плакаха в своите песни за излизането си от Тулан; плакаха техните сърца, когато напуснаха Тулан.

— Горко ни! Вече няма да видим тук утрото, когато слънцето изгрее и освети лицето на земята — рекоха на тръгване.

Но оставиха някои хора по пътя, откъдето вървяха, за да будуват.

Всяко от племената постоянно ставаше да види звездата, предшественичка на слънцето. Тоя знак на зората те носеха в сърцата си, когато дойдоха оттам, от изток, и със същата надежда тръгнаха оттам, от онова голямо разстояние, както казват в своите песни до ден днешен.

ГЛАВА VII

Дойдоха по онова време навръх една планина и там се събраха целият кичеански народ и племената, там проведоха всички съвет, за да вземат решенията си. Наричат днес тази планина Чи-Пишаб, това е името на планината.

Събраха се там и превъзнесоха сами себе си:

— Аз съм, аз, народът на Киче! А ти, Тамубе, това ще бъде твоето име.

А на тия от Илокаб рекоха:

— Ти, Илокабе, това ще бъде твоето име. И тия три кичеански (народа) не ще изчезнат, една и съща е нашата участ — рекоха, когато обозначиха имената си.

Веднага дадоха име на какчикелите: гагчекелеб бе тяхното име. Също тъй на рабиналите, че това бе тяхното име, което до днес не са изгубили. А също и на тия от Цикинаха,^[154] които така се наричат днес. Тия са имената, които си дадоха помежду си.

Там се събраха да чакат зората и да наблюдават изгрева на звездата, която идва първа пред слънцето, когато то е пред изгрев. „Оттам дойдохме, но сме се разделили“, казваха помежду си.

Техните сърца бяха наскърбени; и понасяха големи страдания: нямаха храна, нямаха ядиво; само миришеха краищата на своите тояги и така си представяха, че ядат, ала не се хранеха, когато идваха.

Не е съвсем ясно обаче как е станало тяхното минаване по морето; минаха насам, сякаш нямаше море; по камъни минаха, по камъни в редица върху пясъка. Поради тая причина бяха наречени Камъни в редица, Изтръгнати пясъци — имена, които им дадоха те, когато минаха между морето, след като се разделиха водите, когато минаха.

И техните сърца бяха наскърбени, когато се съветваха помежду си, защото нямаха какво да ядат, само по глътка вода, която пиеха, и по шепа царевица.

Там стояха прочее, струпани в планината, наречена Чи-Пишаб. И бяха донесли също Тохил, Ауйлиш и Хакауиц. Пълни пости пазеше Балам-Кице с жена си Каха-Палума, че това беше името на жена му. Така правеха и Балам-Акаб и жена му, тъй наречената Чомиха, а също и Махукутах пазеше пълни пости с жена си, тъй наречената Цунуниха, и Ики-Балам с жена си, тъй наречената Какишаха.

И тъкмо те постиха в мрачината и в нощта. Голяма беше тъгата им, когато бяха в планината, която сега се нарича Чи-Пишаб.

ГЛАВА VIII

И отново им говори техният бог. Тъй говориха тогава Тохил, Ауйлиш и Хакауиц на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам:

— Да тръгваме вече, да се вдигаме вече, да не стоим тук, занесете ни в скрито място! Вече наближава да съмне. Нима не би било нещастие за вас да бъдем заловени от враговете в тия зидове, гдето ни държите вие, жреците и жертвоприносителите? Сложете прочее всекиго на безопасно място — казаха, когато говориха.

— Много добре. Ще заминем, ще идем да търсим горите — отговориха всички.

После всеки взе и метна на гръб своя бог. Тъй занесоха Ауйлиш в оврага, наречен Еуабал-Сюан, тъй назован от тях, в големия овраг на гората, която сега се нарича Пауйлиш, и там го оставиха. В тоя овраг бе оставен от Балам-Акаб.

Поред един след друг ги оставяха. Първият, когото оставиха така, бе Хакауиц, върху една голяма червена пирамида, в планината, която се нарича сега Хакауиц. Там бе основано тяхното поселище, на мястото, гдето бе богът, наричан Хакауиц.

Също тъй остана и Махукутах със своя бог, втория бог, когото те скриха. Не бе в гората Хакауиц, ами на един обезлесен хълм бе скрит Хакауиц.

После дойде Балам-Кице, дойде там в голямата гора; за да скрие Тохил, дойде Балам-Кице на хълма, който днес се нарича Патохил. Тогава отпразнуваха скриването на Тохил в оврага, в неговото убежище. Много змии, ягуари, пепелянки и кантили^[155] имаше в гората, гдето го бяха скрили жреците и жертвоприносителите.

Заедно бяха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам; заедно чакаха зората върху хълма, наречен Хакауиц.

А наблизо беше богът на тамубовци и на илокабовци. Амак-Тан се наричаше мястото, гдето беше богът на тамубовци, и там ги завари утрото. Амак-Укинкат се наричаше мястото, гдето утрото завари илокабовци; там беше богът на илокабовци, близо до планината.

Там бяха също всички рабинали, какчикели, тия от Цикинаха, всичките малки племена и големите племена. Заедно спряха да чакат идването на зората и изгрева на голямата звезда, наречена Икоких, която изгрява първа пред слънцето, когато съмва, както разказват.

Заедно бяха прочее Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Не спяха, стояха прави и голяма беше притомата в техните сърца и техните кореми по зората и съмването. Там също почувстваха срам, сполетя ги голяма скръб, голяма печал и бяха смазани от болка.

Дотам бяха стигнали.

— О, та ние дойдохме без радост! Ако можехме поне да видим изгрева на слънцето! Какво правим сега? Щом изпитвахме едно и също чувство в нашата родина, защо се отдалечихме? — казваха, говорейки помежду си, изпълнени с тъга и скръб и с жалостив глас.

Говореха, ала не се успокояваше притомата в техните сърца да видят идването на зората.

— Боговете седят в своите оврази, в горите, насред увивните са, насред мъха; дори дъсчена седалка не им бе дадена — казваха.

Изпърво бяха Тохил, Ауйлиш и Хакауиц. Голяма беше тяхната слава, тяхната сила и тяхната власт над боговете на всички племена. Много бяха техните чудеса и неизброими техните пътувания и техните странствувания насред студа и сърцата на племената бяха пълни с боязън.

Бяха спокойни за тях сърцата на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам. Не чувствуваха притома в гърдите си заради боговете, които бяха приели и донесли на гръб, когато дойдоха оттам, от Тулан-Суюа, оттам, от изток.

Бяха прочее в гората, която сега се нарича Сакирибал-Па-Тохил, Па-Ауйлиш, Па-Хакауиц.

И тогава съмна за тях, грейна за тях зората, за нашите деди и за нашите родители.

Сега ще разкажем за идването на зората и за появата на слънцето, месеца и звездите.

ГЛАВА IX

Ето прочее зората и появата на слънцето, месеца и звездите.

Много се зарадваха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, когато видяха Зорницата. Изгря първо с блестящ лик, когато изгря първа пред слънцето.

Веднага развиха благовонието, което бяха донесли чак от изток и което мислеха да изгорят, и тогава развързаха трите дара, които мислеха да поднесат.

Благовонието, което носеше Балам-Кице, се наричаше мищан-пом;^[156] благовонието, което носеше Балам-Акаб, се наричаше кауистам-пом,^[157] а онова, което носеше Махукутах, се наричаше кабауил-пом.^[158] Тримата си имаха благовоние. Изгориха го и веднага взеха да танцуват, с взор към изток.

Плачеха от радост, когато танцуваха и горяха своето благовоние. После плакаха, защото още не виждаха, нито съзерцаваха изгрева на слънцето.

Тозчас се появи слънцето. Възрадваха се малките и големите животни и наставаха по речните брегове, из овразите и по върховете на планините; всички отправиха взор към възход слънце.

После изреваха пумата и ягуарът. Но първо пропя птичето, което се нарича Келецу.^[159] Наистина се възрадваха всички животни и орелът, царят лешояд, малките птици и големите птици разпериха криле.

Жреците и жертвоприносителите стояха коленичили; голяма беше радостта на жреците и жертвоприносителите и на тамубовци и илокабовци, и на рабиналите, какчикелите, тия от Цикинаха и тия от Тухалха, Учабаха, Кибаха, тия от Батена и яки тепеу, всичките племена, които съществуват до ден днешен. И не беше възможно да се преброят хората. В едно и също време зората освети всички племена.

От слънцето повърхността на земята веднага изсъхна. Подобно на човек беше слънцето, когато се изяви, а ликът му пламтеше, когато изсуши повърхността на земята.

Преди да изгрее слънцето, влажна и кална беше повърхността на земята, преди да изгрее слънцето; но слънцето се дигна и се изкачи подобно на човек. Ала беше нетърпима горещината му. Само се появи, когато се роди, и застана неподвижно като огледало. Не беше наистина същото слънце, което ние виждаме, се казва в техните разкази.

Незабавно след това Тохил, Ауйлиш и Хакауиц се превърнаха в камък ведно с обожествените същества — пумата, ягуара, змията, кантила и горския дух.^[160] Техните ръце се вкопчиха о дърветата, когато се появиха слънцето, месецът и звездите. Всички се превърнаха също в камъни. Може би днес ние нямаше да сме живи поради хищните животни — пумата, ягуара, змията, кантила и горския дух; може би днес нямаше да съществува нашата слава, ако от слънцето първите животни не бяха станали на камъни.

Щом то изгря, сърцата на Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам се изпълниха с радост. Силно се възрадваха, когато съмна. И хората, които бяха там, не бяха много; само неколцина бяха ония, които се намираха на планината Хакауиц. Там осъмнаха, там изгориха благовонието и танцуваха, отправили взор към изток, откъдето бяха дошли. Там бяха техните планини и техните долини, там, отгдето дойдоха Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, тъй наречени.

Ала именно тук се размножиха, в планината, и този бе техният град; пък и тук бяха, когато се появиха слънцето, месецът и звездите, когато съмна и се освети лицето на земята и целият свят. Пак тук започнаха своята песен, която се нарича „Камуку“;^[161] изпяха я, но само болката на сърцата си и съкровеността си изразиха в своята песен.

— О, горко ни! В Тулан се погубихме, разделихме се, и там останаха нашите по-големи и по-малки братя. О, ние видяхме слънцето, но къде са те сега, когато вече съмна? — казваха на жреците и жертвоприносителите на яките.

Защото наистина тъй нареченият Тохил е същият бог на яките и името му е Йолкуат-Кицалкуат.^[162]

— Разделихме се там в Тулан, в Суюа, оттам тръгнахме заедно и там бе създаден нашият род, когато дойдохме — казваха помежду си.

Тогава си спомниха за своите по-големи братя и за своите по-малки братя, яките, за които съмна там в страната, която днес се нарича Мешико. Също тъй една част от хората останаха там на изток, тъй наречените тепеу олимани, които останали там, казваха.

Чувствуваха голяма скръб в сърцата си там, в Хакауиц; чувствуваха скръб и тамубовци и илокабовци, които също бяха там в гората, наречена Амак-Тан, гдето съмна за жреците и жертвоприносителите на Тамуб и за техния бог, който беше също Тохил, понеже беше едно и също името на бога на трите клона на кичеанския народ. И такова е името на бога на рабиналите, понеже има малка разлика с името Хунтох, че тъй се нарича богът на рабиналите; затова казват, че искали да изравнят своя език с тоя на какчикелите.

А езикът на какчикелите е различен, защото името на техния бог беше различно, когато дойдоха оттам, от Тулан-Суюа. Цоциха-Чималкан беше името на техния бог и днес говорят различен език; а също от своя бог взеха името си семействата Ахпосоцил и Ахпоша, тъй наречени.

Измени се също тъй божият език, когато им дадоха техния бог там в Тулан, край камъка; езикът им бе изменен, когато дойдоха от Тулан в мрачината. И когато бяха заедно, съмна за тях, грейна за тях зората, за всички племена, както бяха събрани имената на боговете на всяко едно от племената.

ГЛАВА X

А сега ще разкажем за техния престой и тяхното пребиваване там в планината, гдето четиримата, наречени Балам-Кице, Балам-Акаб, Махукутах и Ики-Балам, се намираха заедно. Плачеха техните сърца за Тохил, Ауйлиш и Хакауиц, които бяха оставили сред увивните и мъха.

Ето как пренесоха жертви край мястото, гдето сложиха Тохил, когато дойдоха пред взора на Тохил и на Ауйлиш. Отиваха да ги видят и да ги поздравят, а също и да им благодарят за идването на зората. Те стояха в гъсталака, сред камъните, там в гората. И само по чудо проговориха, когато жреците и жертвоприносителите дойдоха пред Тохил. Не носеха големи дарове, само борова смола, остатъци от смола нох и перикон^[163] изгориха пред своя бог.

И тогава говори Тохил; само по чудо даде своите съвети на жреците и жертвоприносителите. И те (боговете) говориха тогава и рекоха:

— Наистина тук ще бъдат нашите планини и нашите долини. Ние сме ваши; големи ще бъдат нашата слава и нашето потомство чрез всички хора. Ваши са всички племена, а ние — ваши другари. Грижете се за вашия град и ние ще ви дадем напътствието си. — Не ни показвайте пред племената, когато сме сърдити заради словата от техните уста и заради тяхното държане. Също тъй не оставяйте да падаме в уловка. Но дайте ни синовете на тревата и синовете на полето, а също самките на елените^[164] и самките на птиците. Идвайте да ни давате по малко от вашата кръв, имайте милост към нас. Вземайте косъма на елените^[165] и се пазете от ония, чиито погледи са ни измамили.

— И тъй, еленът (кожата) ще бъде нашият символ, който ще явите пред племената. Когато бъдете запитани къде е Тохил, ще представите елена пред очите им. Също не се показвайте вие самите, защото ще имате други неща, които да вършите. Високо ще бъде вашето положение; ще владеете всички племена; ще донасяте тяхната кръв и тяхната същина пред нас, а които дойдат да ни прегърнат, наши ще бъдат също — рекоха тогава Тохил, Ауйлиш и Хакауиц.^[166] Външност на момчета имаха, когато ги видяха, щом дойдоха да им поднесат даровете си. Тогава започна преследването на челядта на птиците и челядта на елените, а уловът на дивеч беше приеман от жреците и жертвоприносителите. И щом намираха птиците и челядта на елените, тозчас отиваха да положат кръвта от елените и от птиците в устата на Тохиловите и Ауйлишовите камъни.

И когато кръвта биваше изпита от боговете, тозчас проговаряше камъкът, когато пристигаха жреците и жертвоприносителите, когато отиваха да им поднесат своите дарове. И също тъй правеха пред техните символи, горейки перикон и холом-окош.

Символите на всекиго стояха там, където бяха поставени от тях, навръх планината. Но те (жреците) денем не живееха в своите къщи, а ходеха из горите и се хранеха само с челядта на конските мухи,^[167] на осите и на пчелите, които търсеха; нямаха ни добро ядиво, ни добро питие. И също не бяха познати пътищата за техните домове, и не се знаеше къде бяха останали жените им.

Бележки към трета част