Марк Твен
Архиви на адамовото семейство (1)

Откъси от дневника на Адам

Понеделник.

Това ново същество с дълги коси много ми досажда. Непрекъснато се мотае около мен и все ходи по петите ми. Не ми харесва тази работа; не съм свикнал да имам компания. По-добре да си стои при другите животни… Днес е облачно, духа източен вятър; май ще ни навали пак… „Ни?“ Откъде пък измислих тази думичка? А, сетих се — новото същество я употребява.

 

 

Вторник.

Изследвах големия водопад. Според мен той е най-хубавото нещо в моите владения. Новото същество го нарича Ниагарски водопад. Защо? Да пукна, ако разбирам. Защото приличал на Ниагарския водопад, казва то. Това още не е основание. Що за измишльотини и щуротии? Но самият аз сега нямам възможност да давам наименования на каквото и да било. Новото същество наименува всяко нещо, преди да успея да си отворя устата. И все ми привежда един и същ довод — това ми прилича на еди-какво си. Да вземем например додото^[1]. Новото същество казва, че щом погледнеш тази птица, веднага виждаш, че прилича на додо. И това име несъмнено ще й остане. Просто се пукам от яд, но нищо не мога да направя. Додо! Прилича на додо, колкото приличам и аз.

 

 

Сряда.

Направих си колиба, за да не ме вали дъжд, но не можах да си постоя сам в нея нито миг. Новото същество веднага се намъкна вътре. Опитах се да го изгоня, но то взе да пролива вода от вдлъбнатините, които му служат за гледане, а после започна да я бърше с опакото на лапите си и да издава звуци, подобни на тези, които издават някои други животни, когато ги сполети беда. Нека издава такива звуци, само да не говори; но то говори непрекъснато. Може би думите ми звучат като евтина подигравка спрямо горкото същество, но аз съвсем не искам да го обидя.

Просто не съм слушал досега човешки глас и всеки нов и непознат звук, нарушаващ тържествената тишина на тези сънни простори, дразни слуха ми като фалшив тон. А тези нови звуци се разнасят толкова близо до мен; ту зад гърба ми, ту над самото ми ухо, веднъж от едната ми страна, друг път от другата. Пък аз съм свикнал да слушам само звуци, които идват по-отдалеч.

 

 

Петък.

Наименуването продължава най-безразборно и аз нищо не мога да направя. Имах си много хубаво име за моите владения, звучно и красиво, Градина на Едема. Когато съм самичък, още си го употребявам, но публично — вече не. Новото същество казва, че тук имало много гори, скали и природни красоти и следователно това място не можело да се нарича градина. Казва, че то му приличало на парк и само на парк. И без да се посъветва с мен, взе, че прекръсти градината ми на НИАГАРСКИ ПАРК. Струва ми се, че само това вече е доста голямо своеволие. Но ето че се появи и надпис:

НЕ ГАЗИ ТРЕВАТА!

Животът ми вече не е тъй щастлив, както преди.

 

 

Събота.

Новото същество яде прекалено много плодове. Ако продължава така, няма да ни стигнат за дълго. Пак „ни“ — неговата думичка. Но тя стана вече и моя, нали я слушам непрекъснато. Тази сутрин има гъста мъгла. Аз не излизам в мъгливо време, но новото същество излиза. То шляпа нагоре-надолу при всякакво време, а после се промъква при мен с кални крака. И все приказва. Колко спокойно и тихичко ми беше по-рано.

 

 

Неделя.

Изкарах някак и тази неделя. Неделните дни ще стават все по-мъчителни за мен. През ноември неделята беше избрана и определена като единствен ден за почивка. А преди това си имах шест такива дни в седмицата. Днес видях как новото същество се мъчи да обрули ябълката от забраненото дърво.

 

 

Понеделник.

Новото същество твърди, че се казва Ева. Много добре, аз нямам нищо против. И държи да се обръщам към него с това име, когато искам да го повикам при себе си. Аз казах, че това е вече излишество. Тази дума несъмнено ме издигна в неговите очи; наистина това е доста сложна и хубава дума, ще трябва по-често да я употребявам. Новото същество казва, че то не е То, а Тя. Това ми се вижда малко съмнително; впрочем все ми е едно; нека си бъде тя, само да ме остави на мира и да не бърбори непрекъснато.

 

 

Вторник.

Тя е нацвъкала цялата градина с безобразни имена и крайно обидни надписи:

КЪМ ВОДОПАДА

КЪМ КОЗИЯ ОСТРОВ

КЪМ ПЕЩЕРАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

Казва, че от този парк можело да стане чудесен летен курорт, но още нямало традиция в това отношение. Летен курорт — още една измислица, само думи, лишени от всякакъв смисъл. Какво ли ще е това летен курорт? Но по-добре да не я питам, тя и без това има манията да обяснява всяко нещо.

 

 

Петък.

Сега пък все ме моли да не се спускам по водопада. На кого пречи това? Казва, че тръпки я побивали, като си го представяла. Не мога да разбера защо. Аз винаги съм си плувал по водопада, винаги съм обичал да се гмуркам във водите му за разхлада. И мисля, че водопадът именно за това е създаден. Не виждам за какво друго може да служи, а нали все пак е създаден с някаква цел. Тя казва, че водопадите са създадени просто като част от природата — както носорозите и мастодонтите.

Спуснах се по водопада в каца. Това не я успокои. Спуснах се в корито. И това не я успокои. Преплувах водовъртежа и бързеите по бански костюм от смокинов лист. Костюмът пострада доста. Последва досадно мърморене — много разточителен съм бил. Започва да прекалява с това опекунство. Ще трябва да сменя обстановката.

 

 

Събота.

Във вторник през нощта избягах. Вървях цели два дни, после си направих нова колиба на едно затънтено място и заличих колкото бе възможно по-добре следите си, но тя ме откри с помощта на един опитомен от нея звяр, който наричаше вълк, и дойде при мен, издавайки пак онези жални звуци и проливайки вода от отворите, които й служат, за да гледа. Бях принуден да се върна с нея. Но щом ми се удаде възможност, пак ще забягна. Тя се занимава с какви ли не глупости; например проучва въпроса, защо животните, наречени лъвове и тигри, се хранят с трева и цветя, когато според нея те били създадени да се изяждат едни други, ако се съди по зъбите им. Това е глупаво разсъждение, защото да се изяждат едни други, би значело да се убиват, тоест да се въведе тук така наречената „смърт“, а смъртта, доколкото ми е известно, е още непознато понятие в парка. Впрочем в известен смисъл може да се съжалява за това.

 

 

Неделя.

Изкарах някак.

 

 

Понеделник.

Струва ми се, че разбирам за какво са създадени делниците: за да може човек да си почине от неделната скука. Не е лошо като идея… Тя пак се беше покатерила на онова дърво. Смъкнах я от него, замеряйки я с буци пръст. Тя каза, че никой нямало да я види. Изглежда, за нея това е достатъчно оправдание, за да се излага на ненужна опасност. Така й казах. Думата „оправдание“ я хвърли във възторг… и, струва ми се, събуди у нея завист. Хубава дума е това.

 

 

Вторник.

Тя казва, че била създадена от едно мое ребро. Това е доста съмнително, за да не кажа нещо по-силно. Нито едно от ребрата ми не липсва… Тя се тревожи много за ястреба; казва, че тревата не му понасяла; бои се, че няма да може да го отгледа; смята, че ястребът не бива да се храни с трева, а с мърша. Според мен той трябва да намери начин да поминава с това, което има. Не може да обърнем наопаки цялата наша система, за да угодим на ястреба.

 

 

Събота.

Вчера, когато се оглеждаше в езерото, както прави много често, взе, че падна в него. Едва не се задуши и каза, че това било много неприятно усещане. То събуди у нея състрадание към съществата в езерото, които тя нарича риби — тя продължава да прикачва имена на разните твари, но те съвсем не се нуждаят от тях и не отиват при нея, когато тя ги вика с тези имена, обаче това не я наскърбява. Колко е глупавичка! Та вчера вечер извади сума риби, домъкна ги в колибата и ги сложи в леглото ми, за да се стоплели, но като ги попоглеждах днес, не забелязах да се чувстват особено добре, само се бяха укротили съвсем. Довечера ще ги изхвърля навън. Няма да спя вече с тях, защото са студени и лигави и се оказва, че не е много приятно да лежиш сред тях, особено гол.

 

 

Неделя.

Изкарах някак и тази неделя.

 

 

Вторник.

Сега пък завърза приятелство с една змия. Останалите животни са доволни от това, защото тя все си прави някакви експерименти с тях и им досажда; а аз съм доволен, понеже змията може да говори и това ми дава възможност да си поотдъхна.

 

 

Петък.

Тя казва, че змията я посъветвала да опита плодовете на онова дърво, в резултат на което щяла да познае нещо велико, красиво и благородно. Аз й обясних, че това може да даде и друг резултат — да докара смъртта в света. Но сбърках, по-добре да си бях премълчал; а така я наведох на мисълта, че тогава ще може да спаси болния ястреб и да храни с прясно месо унилите лъвове и тигри. Посъветвах я да стои по-далеч от това дърво. Но тя не ще и да чуе. Предусещам нещастие. Ще забягна.

 

 

Сряда.

Минах през доста премеждия. Нощес избягах — яхнах един кон и препусках до сутринта, като се надявах, че ще се измъкна от парка и ще намеря убежище в някоя друга страна, преди да е дошло нещастието. Но не би. Около един час след изгрев-слънце минах през една цветуща долина, където хиляди животни пасяха, дремеха или си играеха едно с друго както обикновено, но изведнъж всички те нададоха страхотен, неистов рев и мигом в долината настъпи хаос и животните започнаха да се изтребват. Разбрах какво означаваше това. Ева бе вкусила от забранения плод и в света бе дошла смъртта… Тигрите изядоха коня ми, без да обръщат внимание, че им крещях да престанат, и щяха да изядат и мен, ако се бях позабавил, но аз ударих на бяг. Открих това място извън парка и няколко дни се чувствах доста добре тук, но тя пак ме намери. Намери ме и начаса нарече мястото Тонауанда — казва, че й приличало на Тонауанда. Право да си кажа, не съжалявам, че дойде, защото тук няма почти нищо за ядене, а тя донесе няколко от онези ябълки. Бях толкова гладен, че се видях принуден да ги изям. Постъпих в разрез с принципите си, но се убедих, че принципите имат значение само когато си сит… Тя пристигна, покрита с клонки и листа и когато я попитах какво означава тази глупост и ги смъкнах и захвърлих, тя се изкиска и изчерви. Никога не бях виждал някой да се киска и изчервява, затова държанието й ми се видя крайно неприлично и идиотско. Тя каза, че скоро всичко ще ми стане ясно. И излезе права. Колкото и да бях гладен, оставих ябълката недоизядена (по-хубава ябълка не бях виждал, а и сезонът им беше вече минал), събрах хвърлените от мен клонки и листа и се накичих с тях, а после й заповядах със строг глас да събере още и да се покрие, за да не се излага. Тя се подчини, след което се промъкнахме до долината, където се бе развихрила битката между зверовете, събрахме няколко кожи и аз я накарах да ушие от тях два костюма, с които да може да се явява пред обществото. Вярно, костюмите са неудобни, но затова пък модни, а това е най-важното за една дреха… Намирам, че с Ева човек си прекарва доста приятно времето. Сега, когато загубих владенията си, разбирам, че без нея бих се чувствал самотен и потиснат. И още нещо: тя казва, че отсега нататък ни е писано да си изкарваме с труд прехраната. Тя може да се окаже полезна в тази насока. А от мен — ръководството.

 

 

След десет дни.

Тя ме обвинява, че аз съм причината за сполетялото ни нещастие! Твърди, очевидно съвсем искрено, че змията я уверявала, че забраненият плод съвсем не е ябълката, а джанката. Казах й, че в такъв случай съм напълно невинен, защото никога не съм вкусвал джанка. Но змията, казва тя, й била обяснила, че „джанка“ е условна дума, означаваща нещо, от което може да те хване разстройство — например стари вицове и плоски шеги. При тези думи аз пребледнях, защото неведнъж съм си позволявал да си измислям разни шеги, за да ми минава по-лесно времето, и някои от тях може да са били именно такива, макар да съм вярвал най-искрено, че са напълно оригинални. Тя ме попита дали не съм изрекъл някое остроумие тъкмо преди катастрофата. Не можех да не призная, въпреки че си бях казал шегата само наум. Ето как стоеше работата: бях се сетил за водопада и си помислих: „Каква удивителна гледка представлява тази огромна маса вода, която се хвърля отгоре долу.“ И тозчас в ума ми проблесна една възхитителна мисъл и аз си позволих да я изразя, макар и не гласно: „Но още по-удивителна би била гледката, ако тази вода се хвърляше отдолу нагоре!“ И така се разсмях, че щях да умра от смях, но в този миг цялата природа сякаш побесня, в долината се възцариха враждата и смъртта и аз трябваше да бягам, за да си спася живота. „Ето, виждаш ли — каза Ева победоносно. — Точно така излиза; змията имаше пред вид именно такива остроумия, известни още от сътворението на света.“

Уви, вината очевидно е моя. По-добре да не бях толкова остроумен, по-добре да не бе ми хрумвала тази бляскава мисъл.

 

 

На другата година.

Нарекохме го Каин. Тя го хванала, когато аз бях надалеч — залагах капани по северния бряг на езерото Еъри; хванала го в гората на две мили от нашето жилище или може би на четири, тя самата не е сигурна. До известна степен то прилича на нас и е възможно да е от нашата порода. Така поне мисли тя, но според мен това е заблуда. Разликата в големината вече говори, че то е животно от друг род — може би риба, въпреки че когато го пуснах във водата, за да се уверя, то започна да потъва и тя мигом се хвърли и го измъкна, преди експериментът да бе завършил и да се разбере истината. Аз все още си мисля, че е риба, а на нея й е безразлично какво е, но въпреки това не ми дава възможност да изясня въпроса. Не мога да я разбера. Появата на това същество сякаш я промени из основи и сега тя не ще и да чуе за никакви експерименти. Тя му отделя повече внимание, отколкото на всяко друго животно, но не може да обясни защо. Умът й нещо не е в ред — всичко говори за това. Понякога, когато рибата скимти, искайки очевидно да си отиде във вира, Ева я държи на ръце едва ли не по цяла нощ. В такива мигове от вдлъбнатините, които й служат, за да гледа, потича вода, тя глади рибата по гърба, издава някакви нежни звуци, за да я успокоява, и по хиляди начини проявява загриженост и съчувствие към нея. Никога не съм я виждал да се отнася тъй с други риби и държанието й много ме тревожи. Преди да изгубим владенията си, тя често носеше малките тигърчета на ръце и се забавляваше с тях, но това беше просто игра; никога не се е тревожила така, когато храната не им понасяше.

 

 

Неделя.

В неделни дни тя вече не работи, а лежи в пълна отмала и оставя рибата да се търкаля върху й — това очевидно й доставя удоволствие; издава някакви нелепи звуци, за да забавлява рибата, и се прави, че й яде лапичките, което кара рибата да се смее. Не съм виждал досега риба да се смее… Това ме навежда на известни съмнения… Неделята вече ми харесва. Така се чувстваш изтощен, след като цяла седмица си ръководил. Би трябвало да има повече недели. Преди не можех да ги понасям, а сега ми идват толкова добре.

 

 

Сряда.

Не, това не е риба. Но не мога да установя точно какво е. Когато е недоволно, издава такива едни странни, дяволски звуци, а когато е доволно, вика „гу-гу“. Не е от нашата порода, понеже не ходи; не е и птица, понеже не хвърчи; не е и змия, понеже не пълзи. Вече съм почти сигурен, че не е риба, въпреки че още не съм имал възможност да проверя дали може да плува, или не. То просто лежи, предимно по гръб с вирнати нагоре крака. Досега не съм виждал друго животно да се държи по такъв начин. Казах, че според мен това е някаква енигма, но тя само изпадна във възторг от тази дума, без да разбере смисъла й. Мисля, че то е или някаква енигма, или някакво насекомо. Ако умре, ще го разкъсам на части, за да разбера как е устроено. За първи път в живота си съм така объркан.

 

 

След три месеца.

Обърквам се все повече и повече. Не ме хваща сън. То вече не лежи по гръб, а започна да лази на четири крака. И все пак то се различава от останалите четирикраки животни по това, че предните му крака са необикновено къси, поради което главната част на тялото му стърчи неестествено нагоре и прави доста неприятно впечатление. То е устроено почти като нас, но начинът, по който се придвижва, ме кара да мисля, че не е от нашата порода. Късите предни крака и дългите задни говорят, че то принадлежи към семейството на кенгуровите, но е някаква особена разновидност, защото за разлика от обикновеното кенгуру то никога не подскача. Общо взето, това е необикновен и много интересен екземпляр, който до ден-днешен не е класифициран. Тъй като именно аз се заех да го изследвам, смятам, че имам право да си припиша заслугата за неговото откриване и да му дам моето име — Kengurum Adamiensis… То трябва да е било в съвсем ранна възраст, когато попадна при нас, защото оттогава порасна невероятно. Сега е поне пет пъти по-голямо отпреди, а щом е недоволно от нещо, повтаря от двадесет и два до тридесет и осем пъти ония звуци, които издаваше в началото. Прибягването до сила не само не го усмирява, но дава точно обратен резултат. Ето защо аз се отказах от подобни мерки. Тя го успокоява чрез метода на убеждението или като му дава предмети, които само преди малко е отказвала да му даде. Както вече отбелязах, аз не бях у дома, когато то се намери, и тя ми каза, че го открила в гората. Струва ми се невероятно това да е единствен екземпляр, но изглежда, че е така, защото се пребих да търся друг, за да попълня колекцията си, пък и това да има с кого да си играе — тогава положително ще се укроти и ще може да го опитомим по-лесно — но нищо не намерих. Няма и помен от подобно животно и което е най-необяснимо — не открих никакви следи. То несъмнено живее на сушата, как тогава се изхитрява да не оставя следи! Заложих повече от десет капана, но напразно. Хванаха се всякакви животинчета, само не и това. Струва ми се, че тези животинчета се намъкват в капаните просто от любопитство — да видят защо е поставено мляко там. Те не го и докосват.

 

 

След три месеца.

Кенгуруто продължава да расте, което много ме учудва и смущава. Досега не съм виждал жива твар, която да расте толкова дълго. Главата му е покрита вече с козина, която не прилича на кенгуровата, а досущ наподобява нашите коси, само че е много по-тънка и мека и не е черна, а червеникава. Сигурно ще се побъркам от капризите и смайващите прояви на този неизследван биологически урод. Да мога да хвана още едно… но няма надежда. Ясно е само, че това е някаква нова разновидност, и то един-единствен екземпляр. Обаче аз хванах едно обикновено кенгуру и го домъкнах в жилището ни, смятайки, че нашето ще се радва да си има другар или въобще някакво себеподобно, с което да може да се сближи и което да разбере колко самотно е то сред тези чужди нему същества, които не познават нито нрава му, нито навиците му и не знаят как трябва да се държат, за да почувства то, че се намира между приятели. Но се излъгах: като видя кенгуруто, то така се уплаши, че едва не припадна, и на мен ми стана ясно, че никога в живота си не е виждало кенгуру. Жал ми е за това нещастно, кресливо зверче, но с нищо не мога да му доставя радост. Да можех да го опитомя… но това е немислимо; колкото повече се опитвам, толкова по-лошо излиза. Сърцето ми се къса, като го гледам в каква ярост изпада, когато е разсърдено или огорчено. Аз бих го пуснал пак в гората, но Ева не дава дума да се издума. Според мен това е жестокост, която съвсем не е в характера й; и все пак може би тя е права. Ако го пусна, то сигурно ще бъде още по-самотно — та щом аз не мога да му намеря другар от неговата порода, как ще си намери то?

 

 

След пет месеца.

Това не е кенгуру. В никакъв случай, защото прави няколко крачки на задните си крака, като се държи за пръстите й, а после пада. Навярно е някакъв вид мечка, въпреки че няма опашка — поне досега — и няма козина, освен на главата си. То продължава да расте и това страшно ме учудва, защото мечките порастват за много по-кратко време. Мечките станаха опасни след катастрофата и аз не бих оставил тази да се мотае нагоре-надолу без намордник. Предложих на Ева да й хвана едно кенгуру, ако се съгласи да пусне това мече, но нищо не излезе. Очевидно тя иска да си навлече по най-глупав начин някоя беля. Не беше такава, преди да си изгуби ума.

 

 

След две седмици.

Изследвах устата му. Все още няма опасност: налице е само един зъб. И все още няма опашка. Сега вдига повече шум от когато и да било, особено нощем. От днес спя на открито. Но сутрин ще влизам в колибата да закусвам и да проверявам дали са му покарали нови зъби. Ако устата му се напълни със зъби, с опашка или без опашка, ще трябва да го махна, защото мечката може да бъде опасна и без опашка.

 

 

След четири месеца.

Отсъствах един месец — ходих за дивеч и риба в местността, която тя, кой знае защо, нарича Бизония — сигурно защото там изобщо няма бизони. През това време мечето се е научило да шляпа съвсем самостоятелно на задните си крака и да вика „тати“ и „мама“. Това положително е някакъв съвсем нов вид. Тези звуци, които напомнят думи, може да са съвсем случайни и, разбира се, едва ли имат някакъв смисъл и значение; но въпреки всичко това е нещо изключително, нещо извън възможностите на една мечка. Това уподобяване на човешка реч ведно с почти пълната липса на козина и липсата, на каквато и да е опашка, показват достатъчно ясно, че сме се натъкнали на една съвсем нова разновидност на мечката. По-нататъшното й изучаване може би ще доведе до изключително интересни резултати. Междувременно аз смятам да се отправя на далечна експедиция в горите на Севера и да ги изследвам щателно. Не може да не се намери там още един екземпляр, а нашият няма да е толкова опасен, ако си има другар от собствената си порода. Ще замина незабавно; но първо ще сложа намордник на нашия.

 

 

След три месеца.

Съсипах се да търся, но безрезултатно. А в това време, без да мръдне нито крачка от колибата ни, тя хванала още едно. Не бях виждал такъв късмет. А аз и още сто години да бях обикалял горите, пак нямаше да намеря друга такава животинка.

 

 

На другия ден.

Като сравнявам новото с предишното, става ми напълно ясно, че те са от една и съща порода. Щеше ми се да препарирам едното за колекцията си, но по някакво свое съображение Ева се възпротиви. Наложи се да се откажа от тази идея, макар да смятам, че това е погрешно: каква непоправима загуба ще бъде за науката, ако двете животинки вземат да избягат. Старото вече е по-опитомено и може да се смее и да бърбори като папагал — затова му помогна несъмнено дългото общуване с папагала и високо развитата му способност да подражава. Ще бъда крайно изненадан, ако се окаже, че то е някакъв нов вид папагал. И все пак не би трябвало да се изненадвам, защото след първите дни, когато още беше риба, то се превръща в какво ли не — във всичко, което можеше да му хрумне. Новото е толкова грозно, колкото беше и другото в началото; цветът на кожата му напомня сурово месо с някакъв жълтеникав оттенък, а главата му е също така необикновена и без никаква козина. Тя го нарече Авел.

 

 

След десет дни.

Това са момченца; разбрахме го едва напоследък. От началото ни обърка това, че те се появиха на света такива едни малки и несъвършени по форма — просто не бяхме виждали такива същества. Сега си имаме и момиченца. Авел е добро дете, но за Каин щеше да бъде по-хубаво, ако си беше останал мечка.

След толкова години разбрах, че в началото съм бил на погрешно мнение за Ева: по-добре е да живея с нея извън райската градина, отколкото без нея в градината. Някога ми се струваше, че говори прекалено много, но сега би ми било мъчно, ако този глас замлъкне и изчезне от моя живот. Благословена да е „джанката“, която ни събра и ми даде възможност да позная нейното чисто сърце и благата й душа.