Книстер
Лили Чудото и страхливият викинг (3)

Втора глава

Още със събуждането си на другата сутрин Лили вече имаше идея с помощта на кой предмет можеше да се пренесе на север. Беше много лесно: трябваше да пита търговеца на риба, дали скаридите, които беше купила мама, наистина бяха уловени в Северно море. Тогава щеше да каже заклинанието, като притиснеше до сърцето си едно от рачетата и щеше да се озове на правилното място. Нямаше да се пренесе във времето на викингите, но поне щеше да е там, където преди те са си били вкъщи.

Лили влезе в рибарския магазин след един много скучен ден в училище. Тя забеляза един плакат, на който беше изобразено синьо море, в което плуваше айсберг. На него пишеше: „Директно от Северно море!“

Изведнъж на Лили й хрумна, че това пътешествие щеше да е особено опасно. Магическият скок щеше да я заведе директно във водата. Тази идея й беше дошла вече, когато беше сменила скиорските очила с такива за гмуркане. Но сега си зададе въпроса, колко време можеше да оцелее човек в тази ледена вода… Може би наистина беше прекалено опасно?

Лили тъкмо искаше да излезе от магазина, за да може да премисли на спокойствие, когато продавачът я заговори:

— Момиченце, какво мога да направя за теб?

— Скаридите наистина ли са хванати в Северно море? — попита Лили и посочи плаката.

— Разбира се — потвърди продавачът. — И са много пресни, защото биват замразявани още там на място от рибарите. Те взимат лед директно от айсбергите. А там има много такива.

— Наистина ли? — попита Лили недоверчиво.

— Щом ти го казвам — потвърди продавачът. — Гледал съм го и в един филм, който е сниман на кораба на точно такива рибари. Те стържеха лед от айсбергите, за да запазят стоката си прясна. Много е практично, не мислиш ли?

— Супер е — каза Лили и се обърна към вратата. — Ей сега ще се върна отново — извика тя на излизане.

Веднага щом се прибра, тя извади от шкафа термоса, който беше предвидила за топлия чай.

— Все едно. Ще ми послужи за нещо друго — измърмори тя и изтича обратно в рибния магазин.

Продавачът не можа да разбере, какво искаше Лили, но въпреки това, с удоволствие напълни термоса й с автентичен лед от Северния полюс.

— От него имам предостатъчно, мило момиче! — засмя се той.

Лили му благодари и гордо отнесе скъпоценния си товар. На път за вкъщи, тя се отби до библиотеката и взе няколко книги, в които се разказваше за живота на викингите.

— Дано ледът да издържи до утре през нощта! — каза си Лили, когато се прибра вкъщи.

Утре беше събота и това беше най-добрият ден за пътешествия. Нямаше търпение!

 

 

Най-накрая времето настъпи: беше събота вечер. Лили се ослушваше на вратата, дали мама и Леон спяха вече. Пътят беше чист. Тя облече екипировката си: първо ски костюма, после още един дебел панталон и два пуловера, след това чорапите, с които едва се намъкна в ботушите на татко. Готово! Оставаха само шапката и ръкавиците, палтото на баба и коланът на татко. Лили се чувстваше като омотан салам и едва се движеше. Но знаеше, че щеше да се приземи върху айсберг, който щеше да се носи по ледената вода и да я брули полярен вятър. Не можеше да се облече по-топло от това. Кой знае, можеше да се натъкне на някой неоткрит все още викингски род, или най-малкото на ескимоси, така се наричаха хората, които живееха на Северния полюс.

Лили хвърли последен поглед на предметите в раницата й. Всичко беше наред. Провери дали плюшената мишка беше в джоба на палтото й, защото трябваше непрекъснато да й е на разположение, за да може в критичен момент да се пренесе бързо вкъщи. Без нея пътят й назад щеше да е отрязан. Това беше и причината преди всяко пътуване да контролира, дали мишлето беше при нея. За това пътуване тя дори го беше екипирала с шал. Така изглеждаше наистина много сладко! Тя го целуна по нослето и го сложи обратно в джоба на палтото си. За последен път се ослуша и после отвори термоса. В ледената вода плуваше едно последно парче лед. Лили едва го улови с дебелите си ръкавици и го притисна до сърцето си. Заклинанието отдавна вече го знаеше наизуст. Тя го измърмори и… ЦАВУШ!

Лили усети как магическата сила я вдигна заедно с тежките й гумени ботуши. Ушите й бучаха от вятъра, а около нея не се виждаше нищо друго, освен тъмнина. Скоро усети, че става все по-студено и се усмихна. Значи беше на прав път!

Изведнъж усети ледена настилка под краката си. Беше страшно студено. Лили отвори очи, но веднага ги затвори отново, защото я заслепи ярката дневна светлина. Съвсем бавно се осмели да погледне за втори път. Всичко беше бяло!

Очите й съвсем бавно свикнаха със светлината. На фона на залязващото слънце се открояваше една покрита със сняг равнина, която беше толкова красива, че Лили си помисли, че никога не беше виждала нещо по-великолепно!

Тя се завъртя в кръг с отворена от учудване уста. Имаше само сняг и пак сняг. На хоризонта се виждаше нещо синьо: морето!

Лили възкликна. Беше успяла! Беше си представяла айсберга висок и остър, но това нямаше значение сега. Може би не се беше озовала на плуващ остров, а на дълбоко вдаден в сушата залив.

Това Гренландия ли е? — помисли си Лили. След това застана на едно място и не посмя да мърда повече, защото се чувстваше като чуждо тяло сред цялото това бяло пространство. Тя имаше чувството, че притеснява чистата природа дори с дъха, който излизаше от устата й. Бавно и колебливо реши да тръгне напред към синия хоризонт. Метър след метър стъпките й ставаха все по-големи и бързи. Тя все по-уверено се беше устремила към морето с огромните си ботуши. Почти беше започнала да тича, но хоризонтът изобщо не се приближаваше. Тя тичаше и тичаше.

Имаше чувството, че се намира в сън, в който с всички сили се мъчеше да се помръдне от мястото си, но не успяваше.

На Лили изведнъж й стана смешно, защото й хрумна нещо: тук нямаше нито викинги, нито ескимоси, но ако някой очакваше посещение за вечеря, със сигурност щеше да види още на закуска, как гостите бавно се приближаваха.

Вятърът донасяше шума на морето. Това я караше да върви още по-бързо, въпреки че беше вече много изморена. И изведнъж се озова на ръба на една пропаст, която се състоеше от блестящ, леко синкав сняг. Лили легна по корем и се доближи съвсем близо до ръба. Само така можеше да се осмели да погледне надолу. Там страховито бушуваше прибоя. Вълните непрекъснато се разбиваха в стръмната стена на айсберга. Лили можа да види дори птици, които се спускаха с главата надолу към водата и след минута излизаха с риба в човките си. Това беше спираща дъха гледка, да гледаш така отгоре пърхащите с крила птици! Дори и само заради това си заслужаваше да направиш такова пътуване.

— Хей, вие! — извика Лили на птиците. — Вижте колко съм високо!

Тя не усети как минава времето. Толкова й харесваше да наблюдава как птиците си набавяха храна. Изведнъж се чу ужасяващ трясък. Лили бързо се изправи. На около двадесет крачки от нея ледът се беше пропукал. Процепът не беше повече от десет сантиметра, но ставаше все по-голям. Не на ширина, а на дължина. Като пукаше линията се удължаваше на зигзаг. За секунда Лили остана като вцепенена, но после като светкавица я връхлетя мисълта: трябваше да се махне незабавно! Трябваше да тича, за да се спаси. Трябваше да се отдалечи от ръба на пропастта и цепнатината. От време на време се осмеляваше да се обърне назад. Беше изминала много метри, но цепнатината я следваше по петите, като нарастваше с невероятна скорост. Лили я виждаше вече почти до себе си. Струваше й се, като че ли се надбягваха. Лили тичаше ли тичаше, а с ръка отчаяно се опитваше да напипа плюшеното мишле. Но дебелите ръкавици не влизаха в джоба й. Трябваше да ги свали! Междувременно се питаше, какво ли щеше да се случи, ако ледът се счупеше, преди да е успяла да каже заклинанието? Защото на нея й беше ясно, че част от айсберга щеше да се откъсне и да падне в морето. Беше го виждала по телевизията. Професионалистите казваха, че „айсбергът се размножава“. Това означаваше, че една малка част от него се отцепваше и поемаше своя собствен път в морето. Но щеше ли при това да повлече и Лили надолу в бездната? Дали стоеше на правилната страна? Само ако знаеше, коя част щеше да се счупи, щеше да скочи върху другата част и да бъде в безопасност. Най-накрая, след много мъки, тя държеше вече в ръка плюшеното си мишле. Тъкмо искаше да каже заклинанието и една част от айсберга се срути точно до нея и с ужасяващ грохот падна в морето. Частта беше по-голяма от футболно игрище и като потъна, предизвика толкова високи вълни, че те почти стигнаха до ръба на айсберга. След това изплува отново като коркова тапа, залюля се няколко пъти и заплува величествено.

— Приятен път! — извика Лили. — Успя да ме изплашиш до смърт!

Лили все още държеше в ръка плюшеното мишле. В бързината си беше изгубила дясната ръкавица.

— Тя ще плува заедно с айсберга — каза Лили на мишлето и добави: — Сега трябва да се махна оттук!

Тя притисна играчката до сърцето и хвърли последен поглед към бялото великолепие…

Но какво беше това? На отчупилият се ръб се подаваше нещо. Беше голямо колкото тава, но кръгло и шарено.

— Викингски щит! — извика Лили и прибра мишлето в джоба на палтото си.

Легна по корем и се промъкна отново до ръба на пропастта. Трябваше да се наведе много напред, за да успее да вземе щита. Дали беше разумно да го прави? Но любопитството й надделя над страха и Лили се присегна, за да го вземе. За щастие той се отдели много лесно от леда. След това предпазливо пропълзя назад. Успя!

Лили веднага разбра, че предположението й беше правилно. В ръцете си държеше истински викингски щит. Разбира се, че тя веднага забрави за магическия скок, с който искаше да се върне вкъщи.

Много добре знаеше какво се беше случило с този щит: някой викинг го беше изгубил преди много години. След това върху него се беше натрупал лед и той е бил погребан. Със счупването на леда, той отново се беше появил на бял свят. Притежателят му със сигурност отдавна не беше вече между живите, помисли си Лили. Но тогава изведнъж й стана много горещо: това беше! С негова помощ щеше да се пренесе във времето на викингите! На мястото и във времето, от което произхождаше щитът. Точно това беше, което искаше тя!

— Викинги, идвам! — извика тя и без да се колебае притисна щита до сърцето си, затвори очи, измърмори заклинанието и… ЦАВУШ!