Книстер
Лили Чудото и страхливият викинг (2)

Първа глава

— Откъде си ги взела? — попита Леон много учудено Лили, която държеше в ръцете си две много странни животни. — Приличат на истински чудовища.

— Те наистина са истински! — отвърна Лили и сложи ужасяващите създания едно срещу друго върху бюрото си. — Прикрий се! — подкани тя брат си. — Ако ги пусна, със сигурност ще започнат да се бият. А сам виждаш какви страшни оръжия имат! Ще стане много опасно!

— Лили, ти пак ме лъжеш нещо! Те наистина изглеждат страшно, но не са истински чудовища. Откъде ги имаш?

— Смяташ, че не са истински? — попита Лили предизвикателно и приближи животните до носа на брат си, който много се изплаши.

И преди да успее да отстъпи назад, Лили притисна в гърдите му страховитите оръжия и извика:

— Захапете го! Разкъсайте го на малки парченца! Но моля ви да разнищите само пуловера на малкото момче, защото иначе ще имам неприятности с мама!

— Мамоооо, помощ! — разкрещя се Леон и изтича в кухнята.

Но Лили нямаше желание да плаши брат си още повече, затова остави животните в стаята си.

Тя знаеше, че мама я нямаше, затова трябваше да успокои брат си по някакъв начин.

А какви бяха тези страховити животни, които така бяха изплашили Леон? От вълшебната книга на Лили ли бяха изскочили?

Не, това бяха просто скариди, т.‍е.‍ раци.

Мама ги беше купила сутринта от магазина. Със странната си форма и глава те наистина бяха достойни да участват във филм на ужасите. Екземплярите, които Лили беше намерила в хладилника, бяха малко по-големи от ръката й. Ако човек не знаеше, че живеят в морето, можеше да ги вземе за насекоми с многото им крака и опасна опашка. Най-страшно изглеждаха предните им пет чифта крака. Те като че изскачаха директно от главата на морските животни. Лили не беше сигурна, дали това бяха крака или ръце. Със сигурност бяха много мускулести и здрави и завършваха с големи и страховито изглеждащи щипки. С тях животните раздробяваха плячката си. Гледката беше наистина впечатляваща. Разбира се, че раците отдавна бяха мъртви. По-точно казано, те бяха дълбоко замразени и мама нямаше да бъде никак доволна, ако знаеше, че Лили си играеше с вечерята. Но за щастие тя нямаше да разбере.

— Няма от какво да се страхуваш — успокои Лили брат си, който тя намери скрит зад кухненската врата.

— Аз съм тук и ще те пазя. Ела с мен в стаята ми да разгледаме по-внимателно чудовищата.

Леон не беше сигурен, дали да се довери на сестра си. Той се страхуваше, но в същото време беше много любопитен. Досега никога не беше виждал толкова странни животни.

— И ти няма да ги насъскаш отново срещу мен, нали? — попита той.

— Обещавам — отвърна Лили. — Аз просто исках малко да те изплаша, защото ти не искаше да ми повярваш, че са истински.

Лили хвана за ръка брат си и той доброволно я последва в стаята й. Раците лежаха върху бюрото на Лили. Леон започна да ги наблюдава недоверчиво и прошепна:

— Мисля, че си мръднаха очите.

— Може — излъга Лили.

Тя също беше впечатлена от тези животни и си представяше как се среща с тях в дълбините на морето…

— Откъде ги имаш? — попита Леон и извади Лили от размишленията й.

Той се опита съвсем предпазливо да ги погали по черупките, без при това да се доближава до щипките. Не се знаеше, дали нямаше да го щипнат за пръста.

— Взех животните от мама — обясни му Лили. — Нейните приятелки ще идват днес на вечеря и тя иска да им предложи нещо по-специално.

— Но това не може да се яде — възмути се Леон.

— Напротив, може! — потвърди Лили. — Мама ми обясни, че се яде месото, което е в опашката и под черупката. Разбира се, че човек трябва да купи много такива животни. Другите са в хладилника.

Леон се намръщи и извика:

— Гадост! Аз няма да ям това!

— Аз също — отвърна Лили. — Аз не съм викинг. Мисля, че само възрастните и викингите ядат такива гадости.

— Викингите?

— Да, викингите. Тези животни ги има в ледените води на морето, близо до Северния полюс. А там живеят само викинги.

— Викингите живеят под вода, така ли? — попита невярващо Леон.

— Не — засмя се Лили. — Не точно под вода, но много близо до водата и са били първите мореплаватели. Това е цял народ от мореплаватели. Въпреки, че жените им са си стояли вкъщи. Мъжете са пътували обаче редовно по вода и са плячкосвали кораби дори тук в нашите райони. Един от най-ужасяващите им предводители е бил Хегар Страховитият.

— Него го знам — извика въодушевено Леон. — Виждал съм го по телевизията в рисуваните филмчета. Той не е ли приятел на Вики, викинга?

В този момент се отвори вратата. О, не! Мама се връщаше. Тя нямаше да е никак доволна, ако видеше, че Лили си играеше с храната. Тя се стрелна като светкавица и в последния момент успя да сложи морските животни във фризера. Едва тогава мама се появи в кухнята.

— Няма да ги ям, но ги видях — посрещна я Леон. — Ужасните раци с щипки, които ядат викинги.

— Раци ли? — Мама все още не се досещаше за какво й говореше Леон. Но когато той не спираше да й разказва, тя схвана и направи физиономия: — Що за страховита приказка ти е разказвала Лили този път?

Леон беше толкова развълнуван, че единственият, който можеше да е виновен за това, беше Лили с историите й, на които той отново беше повярвал.

— Лили…! — упрекна я майка й.

Тя беше чула, какво беше разказал Леон и знаеше, че трябва да се защити.

— Това не е така. Аз само му разказах, че скаридите идват от Северно море, където живеят и викингите… и му показах два от тях, защото исках да го науча на нещо. Нали трябва да научава нови неща… но както винаги, той разбра нещата погрешно. Разбира се, че раците не ядат викинги. Точно обратното е, и…

— Добре — прекъсна я мама. — Този път по изключение Лили не те е излъгала. Защото ти е казала истината за раците.

Тя погали Леон по главата. Изведнъж Лили забърза да се прибере в стаята си, защото от разговорите с брат й, й беше дошла страхотна идея.

Малко по-късно тя вече тършуваше по етажерката с книгите.

— Жалко, че библиотеката е затворена по това време — измърмори тя.

Оставаше сама да си измисли, какво точно искаше да знае. Започна да размишлява. И какво й хрумна?

Разбира се да направи пътешествие в страната на викингите!

Знанията й се изчерпваха за жалост само с това, което беше чела от комиксите за „Хегар Страховитият“, а комиксите не отговаряха много на реалния живот на викингите. Но едно нещо знаеше със сигурност: че животът им е бил много суров. И през повечето време на годината е било тъмно и студено. С приближаването към Северния полюс, слънцето се е показвало за по няколко часа на ден. А и зимите там са много дълги. За щастие, сега беше ранна есен. Ако Лили се пренесеше сега при викингите, имаше шанс нощите да са все още малко по-дълги.

— Това е още една основателна причина да се отправя веднага на път — каза си тя. — Но какво да си облека? Със сигурност ще е много студено!

Тя седна на бюрото си, замисли се и записа на един лист от какво се нуждаеше за магическия скок. На първо място беше записала разбира се, викингско облекло. Искаше й се да има нещо много специално: като например коженото палто на баба, което стоеше в килера и никой не го беше обличал, откакто тя беше починала. А на мама сърце не й даваше да го изхвърли.

Щеше да вземе и колана на баща й, за да го върже на кръста си, понеже палтото й беше много голямо. От баща си щеше да вземе още гумените ботуши, които той държеше в градината, шест чифта плетени чорапи, които щеше да обуе един върху друг, за да могат да й станат ботушите, а и за да са й топли краката. С тези неща Лили се беше маскирала вече веднъж на един карнавал и си спомняше, че много се беше изпотила.

Освен това щеше да си сложи и една зимна шапка, един термос с горещ чай, няколко чифта ръкавици и скиорски очила. Щеше да вземе бинокъла и малкия компас, който беше получила за Коледа. Те щяха да са й от полза, ако случайно попаднеше на викингски кораб, който беше на експедиция до Северния полюс. Поради тази причина, тя бързо замени скиорските очила с такива за гмуркане и шнорхел. С тяхна помощ щеше бързо да изплува на повърхността и да се прибере в топлата си и суха детска стая. Мислеше си, че нищо такова нямаше да се случи, но сигурното си беше сигурно.

Когато Лили беше готова със списъка, тя се отдаде на следващия проблем, който не беше никак малък: Как щеше да се пренесе в страната и времето на викингите? Ясно беше, че щеше да го направи с помощта на магическия скок. Тя го беше правила много пъти и по този начин беше преживяла най-хубавите си приключения. Но за него тя се нуждаеше от предмет, който произхождаше от точното време и място, където искаше да се пренесе човек. Това беше понякога много лесно, а понякога доста трудно. До пирамидите в Египет беше стигнала само и единствено с помощта на прахта, която беше събрала от експозицията в музея. Това не се беше оказало трудно, но да й хрумнеше как да го направи, не беше никак лесно. От магазина за алкохол беше взела назаем едно шише от уиски, което беше на триста години и беше успяла да се пренесе в Дивия Запад в истински каубойски град.

Но как да стигне до викингите? Този народ отдавна вече не съществуваше, а освен това беше населявал най-северните земи. Дали не трябваше да се пренесе в Норвегия, Исландия или Гренландия? Май това щеше да е най-голямата трудност, с която Лили се беше сблъсквала досега. Дали в града нямаше някаква експозиция за викингите? За да може да използва магическия скок, тя се нуждаеше от автентичен предмет от времето на викингите. През ваканцията беше ходила с родителите си в Исландия и бяха посетили един музей на викинги. Но това беше в Рейкявик, а той беше далеко…

Или може би имаше друга възможност да се добере до истински викингски предмет?

Лили размишляваше ли размишляваше, докато най-накрая заспа. Когато се събуди посред нощ, тя се усети, че дори беше забравила да се съблече. Сънено намъкна пижамата си и се пъхна под завивките…