Книстер
Лили Чудото и страхливият викинг (4)

Трета глава

След няколко мига Лили отново почувства почва под краката си. Във въздуха се носеше миризмата на дърво. Тя отвори очи и видя, че се беше озовала в тъмно помещение с нисък таван. В единия му край имаше купчина дървени отломки и дъски. Не далече от нея имаше възрастен, странно изглеждащ мъж, който се беше навел над масата и работеше нещо. Лицето му почти не се виждаше от дългата му коса и рошавата му брада. Как можеше да работи на такава оскъдна светлина? Навсякъде хвърчаха стърготини. Мъжът непрекъснато въртеше в ръката си някакъв предмет и Лили забеляза, че това беше щит. Едва сега тя видя цяла купчина щитове в другия край на стаята. Тя се замисли: щом магическият скок я беше довел тук, значи собственикът му или беше живял тук, или просто щитът е бил изработен на това място. Беше се озовала във викингска работилница, където се правеха щитове! Мъжът беше толкова съсредоточен в работата си, че дори не забеляза момичето. Лили се опита да се измъкне през входната врата, за да може след това да почука и да влезе. Не й се искаше да обяснява, как така се беше появила от нищото.

Но когато отвори вратата, в стаята влезе светлина и мъжът се стресна уплашено.

— Добър ден! Аз почуках два пъти — започна да обяснява Лили. — Но Вие не ме чухте. Аз се казвам Лили.

— Дано морето да е с нас — отвърна мъжът с дълбок глас. — Аз не те познавам. Как се озова тук? Към кой род принадлежиш? Защо не носиш викингски шлем? И от кожата на какви животни е направено палтото ти?

Лили влезе бавно в стаята, за да си спечели време, понеже не знаеше какво да отговори. Затвори вратата след себе си и мразовитият студ остана зад гърба й.

— Аз идвам от Гренландия — започна Лили. — По погрешка се озовах на един айсберг, който се отцепи и аз не успях да скоча обратно. Така се озовах при вас.

— Това е грешка, която правят само децата — изръмжа старият мъж. — Сигурно си голяма късметлийка. Досега не съм чувал някой да е оцелявал при такава ситуация. Ти си една късметлийка от Гренландия, където през лятото земята е толкова зелена, че рибите искат от радост да изскочат на сушата. — Гласът му звучеше вече малко по-приветливо. — Добре дошла при Гунар Щитоправец. Ти ще донесеш щастие и топлина в дома ми! А твоят шлем…?

— Шлемът ми ли? Той е…

Лили не успя да довърши, защото в този момент вратата се отвори и едно малко момче нахлу в стаята като затръшна вратата след себе си.

— Колко пъти да ти казвам, че трябва да чукаш! — скара му се Гунар.

Защо ли на Лили това й беше до болка познато…

Но опитите за възпитание на Гунар изобщо не трогнаха малкия:

— Гунар, помощ! В къщата ни има страховито чудовище. Трябва да дойдеш и да го прогониш, докато не е причинило ужасни неприятности!

— Що за опасно чудовище би успяло да се промъкне в къщата ни? Или си оставил вратата отворена, така че някоя бяла мечка се е промъкнала и е изяла провизиите ни.

— Не, това не е бяла мечка. То е… — гласът на момчето ставаше все по-тих, така че едва се чуваше вече. — То е мишка.

— Мишка ли? — засмя се Гунар.

— Да, мишка. Аз толкова се изплаших! Може би е бойна мишка…

— Бойна мишка? — попиша невярващо Гунар.

— Те могат да бъдат много опасни… искам да кажа, ако станат големи. Освен това ме е страх да не ме захапе!

— Да те ухапе? — попита Гунар. — Ха, ха, ха — смехът му ехтеше като буря и вулкан в едно. — Бойна мишка!

Сега и Лили започна да се смее, защото момчето толкова приличаше на брат й Леон. Когато смехът на Гунар утихна и се чу само кикотенето на Лили, момчето забеляза, че в стаята имаше и чужд човек. То я погледна с широко ококорени очи. Отново се изплаши, изхвърча навън и извика:

— Коя е тази? Що за странно животно е метнала на гърба си?

— Това е едно най-обикновено кожено палто — обясни Лили.

Но малкият беше изчезнал, за да се скрие и да бъде в безопасност. Лили затвори вратата и погледна Гунар въпросително.

— Това е Хелге! — обясни той. — Той толкова лесно се плаши, че всички го наричат Хелге Страхливият. Наистина може да ти стане жал за него. Понякога се смея на страха му, въпреки че цялата тази история е много тъжна.

Викингът изглеждаше наистина съкрушен и Лили се зачуди, дали това в очите му не бяха сълзи.

— Такива са малките — успокои го Лили и се сети за Леон.

— Но той наистина е много страхлив и няма никаква сила — отвърна Гунар и добави с въздишка. — Направих всичко това, за да съм му като истински баща…

Лили не разбра нищо, но си замълча. Гунар въздъхна още веднъж и продължи:

— … и майка.

Лили не знаеше какво да каже. Малкият Хелге нямаше нито майка, нито баща. Това беше ужасно!

Гунар изръмжа тихо:

— Баща си не е виждал никога, защото беше на дълъг път, когато Хелге се роди. Но той така и не се завърна…

Гунар преглътна и направи дълга пауза. Още преди Лили да успее да попита, какво се беше случило с майката, Гунар намери сили да продължи:

— Съдбата беше наистина жестока и несправедлива с Хелге, защото майка му почина още при раждането му. Затова не е чудно, че момчето е такова…

Лили почувства, че буца засяда на гърлото й, защото й стана мъчно за момчето и тя се засрами, че преди малко му се беше присмяла. Тя започна да си играе с щита, който Гунар едва сега забеляза.

— Откъде имаш този щит? — извика Гунар много развълнувано. — Ако знаех, че е невъзможно, щях да твърдя, че аз съм го правил. Нека да го разгледам!

Лили му го подаде и той започна да го върти в ръка. Когато заговори отново, гласът му беше вече по-ведър:

— Сега съм сигурен, че съм го правил аз. Преди много години го направих за нашия вожд, бащата на Хелге. — Като погледна Лили в очите, я попита. — Откъде го имаш?

— Беше върху айсберга, на който скочих — запъна се Лили, изчерви се, защото знаеше, че не казваше истината.

Гунар все още претегляше щита в ръката си и каза:

— Вярвам ти, но как е възможно това? Това е щитът на нашия обичан вожд, няма съмнение. И е изработен от мен. Но някои от знаците върху него са ми непознати. Странно! И казваш, че си го намерила върху айсберг…?

— Точно заради него скочих върху айсберга — й хрумна на Лили.

— Ако щитът е бил в леда или на айсберг, това означава, че бащата на Хелге го е оставил като знак по пътя си — замисли се Гунар.

— Точно като писмо в бутилка! — извика Лили въодушевено.

— Писмо в бутилка? — не разбра Гунар.

Как можеше да я разбере, като викингите не можеха нито да пишат, нито бяха виждали бутилки.

Но Гунар нямаше време да разсъждава върху това, защото го занимаваше собствената му теория.

— Трябва да кажа това на Ласе и останалите. Откакто бащата на Хелге изчезна, Ласе ни е вожд. Той ще е такъв, докато порасне Хелге и да може да поеме по стъпките на баща си. — Гунар подскочи. — Ела, заедно ще съобщим новината на останалите…

Малко след това те се озоваха в палатката в селото, където се бяха събрали много, огромни мъже. Лили беше много впечатлена, но се чувстваше доста неловко сред тези груби великани със страшни гласове. Палатката беше направена само от платно и беше много дълга. Тук се провеждаха събранията на племето. Това беше нещо като нашия парламент. Тук се приемаха закони и се водеха съдебни дела. Лили изобщо нямаше право да присъства на едно такова събрание. В него имаха право да взимат участие само най-смелите мъже от племето. Те се събираха не само, за да раздават правосъдие, а и когато някой искаше да направи важно съобщение. Това имаха намерение да направят Гунар и Лили. Палатката беше препълнена с хора. Мъжете се поздравяваха с „Да бъде благословен айсберга, рибарю!“, или с „Бяла мечка да не те застига!“. Потупваха се по раменете и то толкова силно, че дори приклякваха, или удряха главите си една в друга. На няколко пъти Лили трябваше да отскача настрана, защото имаше опасност тежките викинги да я смачкат при силните си прегръдки. Всички бяха много шумни и груби, но въпреки това имаше някаква сърдечност. Всички бяха много развълнувани. Новината за чужденката, която беше намерила считания за загубен щит на предишния вожд се разнесе навсякъде. Вождът беше все още жив! А и щитът му беше изрисуван със странни знаци! Всички искаха да го видят. Лили едва успяваше да се спаси да не бъде премазана от борещите се за щита викинги. Тя коленичи и пропълзя незабелязано между краката на мъжете. Едва сега успя да разгледа всичко на спокойствие.

В средата на помещението гореше огън. Той едновременно го топлеше и осветяваше, защото палатката нямаше прозорци. Отгоре на покрива имаше малка дупка, от която влизаше свеж въздух. Когато я видя, Лили си спомни за учителката си по английски, която обясняваше, че английската дума за прозорец е взета от викингите. „Window“ означаваше око, през което влиза вятър. Лили се усмихна при мисълта, какво ли щеше да каже г-жа Грах, ако можеше да види тази палатка?

Помещението се напълни, всички бяха пипнали и разгледали щита и мъжете се приближиха до огъня. Те бяха облечени в дебели палта, повечето носеха характерните викингски шлемове и имаха рошави, червени бради.

Лили се огледа. Беше се приспособила към оскъдната светлина. Само пушекът от огъня дразнеше очите й.

— Нека морето, вятърът и времето са с вас! Аз Гунар Щитоправец, имам да ви казвам нещо много важно — взе Гунар най-накрая думата. — Тази късметлийка…

Той започна да се озърта и да търси Лили.

— Къде е тя?

Тогава един от великаните посочи към Лили, която се беше скрила в един ъгъл зад широките гърбове на викингите.

— Ето я! — изръмжа той и докато тя се осъзнае, той я вдигна и я пренесе над тълпата. Всички я хващаха и предаваха по-нататък. Държаха я или за палтото като заек, или за краката като жаба.

— Бъдете по-внимателни! — извика Гунар. — Каквито сте грубияни, ще й счупите нещо.

Той пое Лили и я сложи нежно на едно столче до себе си.

— Така, ще започна отначало — изкашля се Гунар и направи пауза, докато всички утихнаха. — Тази късметлийка попадна при нас, защото морето ни я доведе върху едно парче лед. Тя донесе със себе си щита на бащата на малкия Хелге, който ние познаваме под името Хелге Страхливият. Това без съмнение е щитът на смятания от нас за мъртъв, наш вожд. В това съм напълно сигурен, защото аз съм го правил. Знаците и украсата по него са правени в последствие и са ми непознати. Може би има някой сред вас, който да знае значението на рисунките. Така че, погледнете ги!

Гунар подаде щита на съседа си и така той започна да обикаля сред всички.

— Със сигурност са изобразени китове — каза някой от последния ред, а друг добави с груб глас:

— Различавам и прелетни птици!

— Това може да е съзвездието на Морския тюлен. По него се ориентираме, когато искаме да отидем в Гренландия — обади се друг.

— Ако не се лъжа, това трябва да са летящи риби — добави четвърти викинг.

— Или плуващи птици — обясни един дребен, дебел мъж.

Докато околните размишляваха какво можеше да е изобразено на щита, на Лили й дойде една идея. И тя беше разучила щита много обстойно. Но знаците й приличаха единствено и само на хубава украса. Едва сега викингите я бяха навели на мисълта, че това можеше да е един вид картинно послание. Жалко, че не можеше да види щита сега, защото той все още се предаваше от ръка на ръка. Хрумна й какво можеше да означава. Но не искаше да се прави на неучтива и реши да изчака.

Тогава откри малкия Хелге, който си проправяше път през тълпата. Тя скочи от стола и се запъти радостно към него. Но Хелге неслучайно беше кръстен Страхливият. Той побягна изплашено. Лили се замисли. Съблече палтото си и се затича след него. И действително: Когато Хелге се обърна и я видя без палтото, той се спря колебливо. Лили му подаде една дъвка. Хелге поклати срамежливо глава. Но когато забеляза преувеличеното въодушевление на Лили, когато самата тя лапна една дъвка, той също се осмели да опита.

— О, рибата е сладка на вкус — каза той и започна да дъвче.

Разбира се, че момчето не знаеше какво е това дъвка.

— Колко дълго трябва да дъвча сладката риба? — попита той.

— Колкото си поискаш. Тя няма да намалее. Това е една вълшебна риба от Страната на сладкишите — излъга го Лили.

Това май се хареса на Хелге, защото той й позволи дори да го погали по главата.

— Може ли отново да си облека палтото? — попита Лили, която беше започнала вече да зъзне. — То просто е направено от кожата на животно, което ти не познаваш.

— И то със сигурност не е живо, нали? — поиска да се убеди Хелге.

— Да, честна дума — потвърди Лили и облече палтото си. — Ако искаш, може да го погалиш. Много е приятно на пипане. То ми е подарък от баба ми. Аз самата никога не бих си купила нещо подобно. Но като си висеше в килера… — Лили подаде палтото на Хелге.

Когато видя, колко въодушевено започна да го гали, забрави, че й беше студено и го остави да си играе с него. Можеше да се опита да се приближи до огъня. Гунар тъкмо казваше:

— Само ако знаехме, къде се намира островът, на който се е озовал бащата на Хелге, щяхме да тръгнем да го търсим…

Но Ласе, новият вожд, не беше възхитен от това предложение и грубо прекъсна Гунар:

— В това няма смисъл! Никога няма да успеем да намерим острова!

— Как е попаднал на този остров? — намеси се Лили, като се опитваше да вика колкото се може повече.

Гунар й обясни:

— По време на откривателското ни пътуване, ние открихме група от острови, на които никога не беше стъпвал човешки крак. Имаше само дървета и дори не знаем, дали почвата беше плодородна или не. Но там имаше нещо особено: малки действащи вулкани, топли извори и цепнатини, в които се събираше гореща вода. Навсякъде, където се опитахме да копаем, земята беше топла. Беше невероятно, защото навън беше ужасно студено!

— Това трябва да е била Исландия! — изплъзна се от устата на Лили. — Аз знам, че викингите първи са стъпили там.

— Какво означава това?

Мъжете бяха много объркани и погледнаха Лили неразбиращо. Гунар се съвзе пръв и продължи да разказва:

— Това беше много добра възможност за нас да си починем от дългия път и да се стоплим. Малко преди да си тръгнем, бащата на Хелге и Ласе се качиха още веднъж на най-големия вулкан, за да видят каква гледка се откриваше оттам и за да може нашият вожд да запомни къде се намират островите и следващият път да може отново да ги намери. И там…

— … той се подхлъзна и падна в кратера на вулкана — добави бързо Ласе. — Аз се опитах да го задържа, но не успях. Нищо не можеше да се направи. Трябваше да се приберем вкъщи без него. Аз бях единственият, който можеше да поеме навигацията, а вкъщи бях избран за новия вожд.

Лили беше много радостна, че Хелге все още си играеше въодушевено с палтото й и не чуваше за какво си говореха мъжете. Така той не разбра, как точно беше починал баща му.

— Ако има и най-малка надежда, нашият вожд да е все още жив, тогава трябва да го потърсим! — извика някой от тълпата.

— Но къде? — попита друг. — Океанът е толкова необозримо голям!

— Аз се наемам да потърся бащата на Хелге — извика Лили, защото имаше гениална идея.

Тя не обърна внимание на това, че всички очи се обърнаха към нея. Някои я гледаха подигравателно, други невярващо и презрително. В палатката настана гробна тишина. Викингите не можеха да повярват, че едно малко момиче с червена коса и голяма уста, щеше успее да намери в опасното и леденостудено море човек, който беше изчезнал отдавна. Но Лили не се стресна и попита:

— Имате ли предмет, който да е принадлежал на бащата на Хелге? Това много ще ми помогне при търсенето.

— Няма по-лесно нещо от това — обади се Гунар, който единствен вярваше на момичето. — Къщата му стои непокътната, откакто е изчезнал. Нищо не сме пипали.

И той изчезна, за да намери подходящ предмет, който да бъде от полза на Лили. Но Ласе не беше съгласен и изрева:

— Дотам ли стигнахме? Да пращаме дете, и при това момиче да търси някого, който отдавна е мъртъв!

Но никой не му обърна внимание, защото всички се надвикваха. Никой не забеляза, че Ласе напусна обидено палатката.

Лили реши и тя да се изпари. Но първо трябваше да получи предмета. Нуждаеше се от него, за да може с помощта на магическия скок — ЦАВУШ — да се пренесе при бащата на Хелге. Ако той беше все още жив, със сигурност щеше да се озове при него. Но нямаше как да направи магията пред очите на всички, защото те щяха да се изплашат до смърт, ако тя просто се изпареше във въздуха.

Но плановете й не се осъществиха, защото още преди да се беше върнал Гунар, другите решиха в никакъв случай да не я пускат сама да търси вожда. Гунар и още няколко войни щяха да я придружат. Ласе щеше да остане в селото, за да не останат викингите и без втория си вожд. Това беше планът им и те дадоха на Лили да се разбере, че са сериозни. Тя не беше съгласна в началото, но не можеше да спори с тези страшни мъже:

— В чест на Один! Или всички, или никой!

Добре беше, че преди да тръгне на път, Лили беше прочела доста книги за викингите. Тя знаеше, че Один е бил върховният им Бог, който викингите величаеха. Така че тя се съгласи в началото против волята си, но после се успокои. Беше й хрумнало, че пътешествие по море с викингски кораб щеше да е страхотно приключение. И не й се искаше да го изпуска, дори и да можеше да намери вожда много по-бързо с помощта на магическия скок. От книгите знаеше как навигаторите на викингите са можели да плуват по море без компас. През деня са се ориентирали по слънцето, а през нощта по звездите, от полета на птиците, по китовете и морските течения. Неслучайно те бяха обявени за най-добрите мореплаватели на земята.

Лили имаше достатъчно фантазия, за да разбере, че знаците по щита на вожда, щяха да помогнат на навигаторите да се ориентират. Но и викингите се бяха сетили за това. По картините имаше символи от природата, а те я познаваха много добре. Те знаеха, че по слънцето човек можеше да се ориентира за посоките на света. То изгряваше от изток, на обяд отиваше на юг и вечер залязваше на запад. Но Лили имаше още един жокер: тя имаше компас! Викингите не знаеха какво е това, затова не трябваше да го показва на никого. Освен картините, той също щеше да помогне да намерят вожда. Щитът беше разделен на светла и тъмна страна. Това означаваше ден и нощ! На светлата страна имаше много слънца, които бяха на различно разстояние от хоризонта. До слънцата имаше различни животни и символи. На тъмната страна имаше съзвездия. Викингите веднага ги бяха разпознали. Лили смяташе, че беше изобразена Полярната звезда. Тя и днес е добър ориентир за моряците, защото както показваше и името й, тя сочеше винаги на север. Като изхождаше от това, Лили заключи: през деня щитът трябваше да се държи така, че изобразената Полярна звезда да сочи към истинската. Когато щитът се държеше по този начин, една стрелка върху него показваше едни много развълнувани вълни. Трябваше да плуват натам. Ако се натъкнеха на високи вълни или течение, Лили щеше да бъде сигурна, че бяха на прав път. Ако се водеха по щита, трябваше да започнат пътуването си с настъпването на нощта и с изгряването на слънцето да следват полета на птиците. Те бяха нарисувани до изгряващото слънце. Всичко беше много просто. Или най-малкото за Лили. Що се отнасяше до нея, можеха да тръгват.

 

 

Малко по-късно тя стоеше със спътниците си, най-смелите викинги, до един великолепен викингски кораб. Той беше дълъг около 20 метра. Много по-голям, отколкото си го беше представяла. На носа му имаше драконова глава. Огромната мачта с навити платна беше в средата на кораба. Хиляди въжета висяха от нея и Лили тайно се надяваше мъжете да знаят как точно да ги употребяват.

Викингите закрепиха щитовете си от външната страна на кораба. Това придаде на кораба още по-величествен вид. Лили знаеше, че по този начин викингите искаха да впечатлят противниците си. Освен това по този начин корабът беше защитен от високите вълни. Не след дълго всичко беше вече натоварено. Лили настояваше да тръгват, защото скоро слънцето щеше да залезе. Искаше й се да се сбогува с Хелге, но колкото и да го търсеха с Гунар, не можаха да го намерят никъде. Гунар не искаше да тръгва, без да бъде сигурен, че Хелге беше в безопасност. Затова реши да остане. А Ласе, новият вожд?

— Той все още е обиден, защото тръгваме на път без разрешението му — каза един от мъжете.

— Или може би го е яд, че не може да тръгне с нас, а остава тук с жените, децата и страхливците — засмя се друг.

Околните също се засмяха гръмко. Настроението беше много добро.

— Тръгваме! — изкомандва Лили с пълен глас.

Шалът й се развърза, вятърът го понесе и го отнесе бързо навътре в морето.

— Дракони и мълнии!

Едва бяха тръгнали и вече се чуваха ядосани възгласи. Но тогава и тя забеляза, че краката й се бяха намокрили. В кораба явно имаше дупка. Мъжете се ядосваха, защото за първи път им се случваше подобно нещо. Как можеше да има дупка в прекрасния им викингски кораб.

— Да се връщаме! — изкомандва Лили.

Платната се прибраха и руля се завъртя.

— Какъв срам! — негодуваха мъжете.

— Нека да вземем някой от малките кораби! — предложи един от тях.

Те не искаха да се откажат толкова бързо от начинанието си.

— Как е възможно това? — попита някой. — Корабът не може да се е разбил на сушата.

— Това трябва да се разследва! — извика друг.

— Хайде, да започваме да изгребваме водата! — намеси се Лили, която беше поела командването. — Не искаме да се удавим, преди още да сме тръгнали, нали?

Тя раздели екипажа на две групи. По-яките мъже поеха греблата, а по-сръчните се заеха с изгребването на водата. Мъжете бяха толкова шокирани, че драконовият кораб — тяхната гордост — имаше дупка в палубата, че се подчиниха на Лили, без да се съпротивляват. Те започнаха да гребат толкова бързо, че скоро стигнаха сушата, докато другите изсипваха ли, изсипваха вода.

Но какво беше това нещо скрито в сандъка?

Изненада!

— Я да видим, кой е това? — извика един от мъжете и извади от сандъка една мокра топка.

— Но това е Хелге Страхливият!

— Пусни ме, грубиян! — извика момчето и започна да рита с крака. — Трябваше да дойда с вас, щом ще търсите баща ми! И бях сигурен, че нямаше да искате да ме вземете.

— Точно така — потвърди Лили и се зарадва, че малчуганът беше доказал смелостта си.

Един от мъжете каза това, което мислеха всички:

— Май синът на вожда не е чак такъв страхливец, за какъвто го мислехме!

Хелге се втурна към Лили и се вкопчи за крака й. Беше го страх от вълните и покачващата се вода. Лили сложи ръка на рамото му.

На брега ги чакаха Гунар и Ласе. Те бяха забелязали, че корабът се беше върнал. Гунар видя и Хелге, който гордо му махаше с ръка.

— Има дупка в кораба — извика Лили.

— Как е възможно това? — попита Гунар, когато всички слязоха на сушата. — Това не може да е станало по нормален начин. Трябва да се разследва.

— Нямаме време — отвърна Лили. — В момента на небето няма никакви облаци, а за да напътствам екипажа се нуждая от гледка към звездите. Трябва да се възползваме от възможността.

— Пътуването ви е под лоша звезда — измърмори мрачно Ласе. — Трябва да се откажете. Боговете са срещу вас.

— Не е вярно — възпротиви се Лили. — Няма да се уплашим от такава дреболия. Ще тръгваме.

Ласе отново се опита да ги разубеди. Май беше много суеверен и навсякъде виждаше знаците на Боговете. Но нито мъжете, нито Лили го слушаше. Той започна против волята му да им помага да прехвърлят хранителните запаси в един по-малък кораб. При това изръмжа:

— Щом е така, трябва да дойда с вас. Нали съм ви вожд и нося цялата отговорност!

Гунар взе Хелге на ръце.

— Ти ще останеш тук — каза той и искаше да добави още нещо, но малкият се отскубна от него и се вкопчи в Лили.

— Не! — извика той.

Гунар не го беше виждал никога толкова енергичен и решителен.

— Мисля, че трябва да дойде — каза Лили. — Нали става въпрос за баща му? Аз ще се грижа за него.

— Тогава идвам и аз. Нали става въпрос за приключения? — обади се Гунар и реши да пренесе Хелге в кораба, но той продължаваше да се притиска в крака на Лили:

— А аз ще се грижа за Лили. Нали е единствената жена на борда? — каза гордо той.

Пътешествениците тръгнаха наново с двама нови пътника на кораба, който не беше толкова голям и красив, но предстоящото приключение повдигаше духа на мъжете. За съжаление вятърът беше отслабнал и викингите трябваше да гребат. Лили стоеше най-отпред и указваше посоката. Морето беше много спокойно и малкият Хелге се осмели да се покатери на драконовата глава на носа на кораба. Той започна да размахва дървения си меч срещу залязващото слънце.

— Не знам — обърна се замислено Гунар към Лили. — Ако знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че някой иска да саботира пътуването ни.

Лили го погледна и отвърна:

— Възможно е…