Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Завтра утром за чаем, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус(2013)

Издание

Сергей Волф. Сутрин след чая

Научнофантастична повест

Първо издание

Превод от руски: Гюлчин Чешмеджиева

Редактор: Елена Коларова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Янкова

Индекс №11/9537621331 6156–12–77. Дадена за печат м. май 1977.

Подписана за печат м. октомври 1977. Излязла от печат м. ноември 1977.

Издателски коли 7,78. Печатни коли 12. Формат 32/70/100. Цена 0,40 лв.

Издателство „Отечество“

Печатница „Балкан“

 

Сергей Вольф. Завтра утром за чаем

повесть

Ленинград, „Детская литература“, 1974 г.

История

  1. —Добавяне

18

През втората половина на този ден станаха такива интересни събития, че в известен смисъл, дори можем да ги наречем научни.

В онзи ден, когато аз (не на сън, а наяве) бях с Натка в „Тропиците“, аз трябваше да се срещна с момчетата от старото училище, но така и не отидох при тях, не разговаряхме, и макар че беше абсолютно ясно, защо моят живот в този момент тръгна по особена, специална крива (Натка, розариума), моят живот, като цяло, измени общия си вид в донякъде непълно, невярно направление и беше длъжен в съответствие с неговите закони да се върне на предишния абсолютно правилен, точен път: иначе щеше да стане така, като че ли не е мой.

Е, това, разбира се, е на шега, но все пак тоя ден в къщи при мене дойдоха Жека Семьонов и Валера Пустошкин, а когато те си отидоха, се появиха момчетата от новото училище. И тези, и онези — в един и същи ден. И най-важното е, че първите съвсем не бяха се обидили (макар че с тях трябваше да се срещнем) и при това не знаеха, че съм болен. Плюс всичко това, с тях, с Валера и Жека, се дишаше леко, съвършено свободно: след моя портрет във вестника, статиите, радиопредаванията и т.н. и т.н., някои, като разбраха че аз — съм аз, или започваха да се присламчват към мене, но с някакво такова особено отношение, или пък, което беше още по-лошо, да се стесняват, а моите момчета — напротив, макар че ме затрупаха с въпроси и ми досаждаха извън мярката, но се отнасяха към мене така нормално, по човешки, както и преди — като лъч светлина в царството на тъмнината.

— Значи ти си бил тогава в „Тропиците“? — каза Жека. — Ние мислехме, че изобщо не си ходил там.

— Бях — казах аз. — Стана цяла история.

— Аха — каза Валера. — А момичето с тебе си го биваше, н-никак не е лошо.

— Съвсем добро си е — каза Жека.

Валера каза:

— На тебе, разбира се, ти беше неудобно да й покажеш какви приятели бандити имаш: на единия устата му до ушите, а другият — червенокос…

— Кой е червенокос? Аз ли съм червенокос? — закрещя Жека. — Повтори, аз ли?!

— Ами кой, аз ли?

— Аз ли съм червенокос?!

— Е, добре. Аз съм червенокос, а ти си с уста до ушите.

— Повтори, че моите уста са до ушите!

— Не е важно кой какъв е! И двамата сме бандити. Изплашихме момичето на Митя и тя го изведе от парка.

— А, не — казах аз. — Просто… аз бързах… и…

— Точно така — каза Жека. — Той бързаше… Нали, Валера?

— Ами трябваше да отида, изобщо… на кино!

— Изобщо — каза Валера. — На него му трябвало, необходимо му било, Джек, разбра ли? Схвана ли мисълта?

— Аха!

Те и двамата се разсмяха.

Аз помислих малко, кое е по-доброто, и също се засмях заедно с тях. Посмяхме се така няколко минути за свое удоволствие, както в онези минали времена, само дето в душата си чувствувах неудобство пред Натка. Пък и тая тема, за мен…

— Е, какво става с твоя научен подвиг? — попита Валера. — Ти от него ли се разболя? Какво става изобщо с тебе?

— Ами, дяволски грип. А вие как сте там, футбол играете ли?

— Малко. Сега всички скачат висок скок.

— Защо така изведнъж?

— Ами че при нас идва Жора Фараонов.

— Ка-ак? Онзи одесчанин, който в Монтевидео постави световния, два и петдесет? Гордостта на Одеса?

— Ами да!

— Че какво пък прави при нас?

— Та той пише докторска дисертация, по плазмата. Долетял при нашите плазменици. Някой надуши и ние го поканихме.

— Невероятно! А симпатичен ли е?

— Какво говориш! Страшно симпатичен! Мъничък, кривичък, с едно такова перчемче, не ти е работа! А скокът му, сам знаеш какъв е!

— Да-а, бива си го.

— Заради тебе при нас в училището има суматоха — каза Жека. — Искат да го нарекат на твое име.

— Я оставете!

— Не, истина ти казвам — настоя Валера. — Не училището, разбира се, това са дрънканици, а клуба на нашия клас „Орбита“. Клуб на името на Рижкин. „Рижкинз клаб“. Разбра ли? Това го предложи нашата Зоя Кузминишна и го съобщи на директора. Той е за, а ние — няколко човека, сме против.

— Защо? — неочаквано за самия себе си попитах аз.

— Аха, аха, виждаш ли!!! Горделив си станал! Самолюбив!

— Съвсем не, повярвайте, просто ми се иска да узная причината, а отказът е правилен.

— Ние решихме, че това няма да ти хареса, та ти си нормален човек. Днес вече някои ги мъкнаха при директора заради отказа.

— Какво говорите?

— Честна дума. Ами че ти си гордостта на училището, а излиза, че някои като че ли не уважават нашето училище, щом се отказват. И тебе не уважават.

Аз започнах да местя погледа си от Жека на Валера — лъжат ли или не, те и двамата започнаха да се смеят, и аз също, после ни омръзна, но Валера каза, че все пак е истина: „Рижкинз клаб“.

Те поседяха при мене още половин час и се държаха нормално, по човешки и аз им разказах малко (те помолиха) за моето ново училище, за историята, която стана на Аякс „Ц“ и за пластмасата на Дейч-Лядов, но, разбира се, нито дума за новия космолет.

Те отказаха да обядват (а мама толкова ги молеше), взеха по една ябълка и си отидоха, като се уговорихме, че аз непременно ще се отбия при тях, когато оздравея.

И тогава, ама буквално след десет минути — дзън, дзън, дзън! — нахълтаха Веня Плюкат, Гарик Петров и Утюг, е, Ким Утюгов, де. Дойдоха с подаръци: плодове, торта, някакво антигрипозно суфле „Спътник“, дявол знае какво още и две напълно ненормални писма — от Елза Николаевна и от директора на училището, оправяй се значи, не боледувай, скъпи, и няколко думи за моята гениалност и за тяхната любов към мен — да ти се отще да слушаш, честна дума. (Утюг четеше, а ние се кикотехме.)

— Хайде, приключвай с грипа — каза Утюг. — Свършвай по-скоро с Дейч-Лядов и отново ела в училище. Дива скука е, Вишняковите ни омръзнаха и преподавателите се озвериха — ни така, ни иначе — изискванията са ужасни.

— Може и да не се върна — казах аз.

— Тт-ова как да го разбираме? — попита Гарик Петров. — Като пореден номер ли?

— Не е номер — казах аз. — Преценете сами. Да допуснем, че завърша успешно работата и Лигата реши: а защо Рижкин да се учи по-нататък, за какво му е космомоделирането, щом като и така вече е съвсем солиден спец по пластмасата. И да ме оставят на работа. Защо училището да си хаби силите за мен. В това има логика.

— Да-а — каза Веня. — Всичко може да стане.

— А на мен не ми се иска — казах аз. — В училище все пак е по-хубаво.

— И таз добра, по-хубаво — каза Гарик Петров. — С удоволствие бих избягал — да се работи е по-интересно.

— А според мен и едното, и другото е идиотщина — каза Утюг. — Дива скука. Ето представете си: Рижкин пробута грандиозна научна идея и без да премине през учебния курс и специалното училище, попада във Висшата Лига. Наистина, рядък случай. Но вникнете по-внимателно — това, по принцип е възможно, то ни е известно. И каквото и да ни се случи в живота, дори най-невероятното — то е възможно, то става, ставало е, то ни е известно. А каквото не е ставало — можем да си го представим. Ето идва сега един човек, грабва ни бързо в ракетата — и след пет минути сме в Африка, къпем се в Конго. Трудно е да си го представиш, фантастично е, но е възможно. И какво ново има тук? Африка? Та за нея знаем още от деца, е, това де, че тя съществува. Все едно и също. Ето аз четох в някаква стара книжка, че каквато и пиеса да напишеш, съдържанието й предварително е известно, защото са изчислили, че в живота сюжетите са всичко тридесет и шест парчета. Струва ми се бяха тридесет и шест.

— Ти, Утюжок, си ни философ — каза Венка.

— Той е скептик, ето какъв е — каза Гарик Петров. — Вярно ли е, Утюг, скептик си, нали? Кажи.

— Ами — каза Ким. — Скептик-мептик! Каква ужасна стара дума, толкова позната, омръзнала. Нищо ново.

— Между другото, трябва да съобщим на Рижкин новината — каза Гарик. — Нещичко все пак има.

— Аха, съвсем пресничка — каза Венка.

— Оказа се — започна Гарик, — че близо до нас е открито специално готварско училище, в общи линии момичешко. Строго погледнато то е смесено, но младежите са малко, а при нас — напротив, безброй. Е, отначало те си траеха, докато училището им още се оформяше, набираше, така да се каже, силици, а след това им се чу гласът. Дали те поеха шефство над нас или ние над тях — не можах да разбера, но един от техните класове покани нашия клас на забава. Виждаш ли, без тебе момчетата в класа са осем, пък и Гриша Кау тези дни беше отлетял на Селена-две да чете доклади на селеновските ученици — аз поканих на забавата момчета от другите класове, тъй като готвачките бяха петнадесет. Заедно с това сърцето ми предчувствуваше, че там сигурно ще падне разкошно лапане, на тази забава — все пак правилно щеше да бъде да поканим още някого: да не става зян яденето. Откровено казано, беше разкошна забава. Това, да знаеш, не ти е забава с момичетата от театралното училище, онези надутите, ние, значи, не сме кои и да е, а самият свят на изкуството, а тези са тихички, скромни, симпатични — ах-ах, физици, математици, учени! — примират от възхищение, а танцуват като богини!!!

Утюг каза:

— На мене тортата така-а ми хареса… Аз, между другото, изядох и твоето парче, с твоето име. Ние мислехме, че ще дойдеш, не знаехме, че си болен, и в списъка те имаше, те, виждаш ли, бяха изфабрикували огромна торта и върху нея с крем бяха написали всичките ни фамилии — и пръстите да си оближеш.

— А помниш ли макароните със сос? — каза Венка. — Чудо, а не макарони. А една от тях, най-красивата, се влюби в Гарка, факт.

— Аха — каза Гарик. — Освен концерта, вечерята и танците, в самото начало имаше доклад, нещо като опознаване: те за своята работа, ние за нашата, доклада правих аз — дъра-бъра, за науката, е, сам разбираш, разказах и за едно свое значително откритие — тя се влюби в мен от пръв поглед. Не, честна дума. По време на танците тя дори ме завлече в кухнята и моментално изпече отлични палачинки — аз, когато танцувахме, й казах, че страшно обичам палачинки.

— А кой свиреше? — попитах аз. — Кой състав?

— Поканихме онези момчета от Ниски температури, е, този квинтет, „Файв блу бърдс“.

— Те са добри — казах аз.

— Цветомузиката им е боклук — каза Утюг. — Слушай, Гаря, а ти се ожени за твоята и ние всяко междучасие ще тичаме при нея да лапаме вкуснотии. Изобщо, братлета, дайте да се изпоженим — всеки за готвачка, оставете тая наука, омръзна ни.

— Точна така, омръзна ни — каза Гарик. — Дайте да се изпоженим.

— Нямам нищо против — каза Венка.

Аз изведнъж си помислих ама съвсем сериозно, а как така ще оставя Натка, не, невъзможно е, и си помислих още, че всички те се занасят, като говорят, че науката им е омръзнала — никак не им е омръзнала, напротив, толкова ги привлича, а мене… привлича ли ме или не ме привлича? Върви, че го разбери.

Ние още дълго си приказвахме за разни работи, мама ги накара да обядват, ние обядвахме и след това се сбогувахме. Откровено казано, доста добре си прекарахме времето, лично аз бях доволен.

Когато те се изметоха, аз, от нямане какво да правя, подредих донесените подаръци и на кутията с бонбони „Амфибия“ видях в ъгълчето, написани с автоматична писалка, две думи: „Не хайлазувай“. Буквата „н“ и буквата „х“ бяха подчертани.

Скоро аз се оправих и веднага се чупих с групата на Аякс.